Из „Този странен занаят“

https://plus.google.com/photos/113427506016480271491/albums/6048073881573291649?authkey=CIbxzKj-2-HYjgE

krevata__11_

„И в такива минути се сещам за китайския креват.
Това бе станало по време на странствуванията ми из Отел Друо. Бях се озовал напосоки в една зала, дето се разпродаваха произведения на източното изкуство и търгът едва бе започнал, и посетителите бяха съвсем малко на брой. И както винаги при подобни търгове, най-първо се продаваха обемистите вещи, за да се стигне в часа на най-голямото оживление до редките дреболии от слонова кост и скъпоценен камък.
Прислужникът бе внесъл някаква кръгла и висока масичка от масивно червено дърво, цялата в най-сложни резби, когато комисарят обяви:
— Тази масичка спада към ансамбъла на един китайски креват. Четири подобни масички се издигат в четирите ъгъла на импозантната мебел. Богата резба и инкрустация със седеф… Истински образец на китайска фантастика… Да започнем от десет хиляди…
Десет хиляди бе смешно ниска цена не само за кревата, но дори за една масичка. Десет хиляди… С тия пари едва ли можеше да се купи дари най-калпавата кушетка.
— Десет хиляди… — повтори комисарят, който явно бързаше да свърши с по-грубата работа. — Един път… Два пъти…
— Единайсет хиляди — обади се лениво някакъв пълен мъж, застанал до мене.
— Господинът в центъра… Единайсет хиляди… Един път… Два пъти…
Чукчето се вдигна високо във въздуха и в тоя миг чух с лека изненада собствения си глас:
— Дванайсет хиляди…
Не бях дори видял кревата, тъй като бе складиран в съседното помещение. Но масичката наистина бе като приказка. Жалко беше да оставя тоя квартален вехтошар да отнесе под носа ми приказката.
— Дванайсет хиляди… господинът отдясно…
Пълният мъж ме погледна с леко пренебрежение.
— Дванайсет хиляди… Един път… Два пъти…
Очаквах да чуя до себе си ленивия глас, когато чукчето ненадейно удари рязко по катедрата и аз станах собственик на китайския креват.
Отидох оттатък, за да огледам стоката и да проуча как ще я пренеса.
— Ето, това е — рече прислужникът и посочи в ъгъла.
Ъгълът обаче беше пълен с цяла редица огромни предмети, затуй попитах:
— Кое точно?
— Всичко — отвърна оня. — Всичко туй е все вашият креват…
В момента не можах да си дам сметка дали декларацията ме зарадва, или уплаши. „Всичко туй“ бяха не само четирите масички, но и две огромни табла, целите в резба и инкрустации, и още две широки и най-вече дълги дъски, също в резба, и четири високи стълба, върху които вероятно трябваше да виси балдахинът, покрити с разни змейове и птици от червено дърво, без да се броят множество по-малки части.
Прислужникът вероятно усети стъписването ми и за да ме окуражи, промърмори:
— Разкошно нещо… Вижте само колко резба… Сигурно е правена с години… Наистина разкошно нещо… Макар и малко обемисто…
— А как ще го пренеса?
— Ами слезте долу. Край задния вход винаги има камиони.
Намерих камион, обаче шофьорът, преди да определи цената, поиска да види стоката.
— Това тежи… — отсъди той, като се опита да вдигне масивния дебел ствол на една от масичките. — До Монсо ще ви струва три хиляди, включително и пренасянето.
— Че аз целия креват съм го взел за дванайсет хиляди…
Онзи сви рамене:
— Значи, с моите три хиляди ще станат петнайсет. Това е нищо за такава рядка мебел.
И тъй рядката мебел парче по парче постепенно бе прехвърлена в огромния камион. А половин час по-късно започна обратната операция на разтоварването.
— Вие сте купили цяла трапезария! — възкликна портиерът, като подаде глава от стаичката си.
— О, не, само един китайски креват. Ще мога ли временно да го оставя в преддверието, додето разчистя място горе?
— Да, обаче само временно — отвърна портиерът.
Решението се оказа добре дошло за шофьора. Но макар да му спестих катеренето по стълбите, той дори не помисли да намали от цената.
— Какво е онова нещо долу? — запита подозрително жена ми, когато малко по-късно се прибра от пазар.
— Кое нещо? — избъбрах разсеяно, без да вдигам очи от вестника.
— Ами ония там черни резби, дето приличат на дъски от олтар… Надявам се, че не си ги ти домъкнал…
— Това не е никакъв олтар — забелязах, — а истински китайски креват… Разкошна мебел…
— И колко даде за тая чудовищна вещ?
— Дребна работа… Дванайсет хиляди…
Тя, разбира се, не повярва. И аз да бях на нейно място, нямаше да повярвам. Креватът дори и като обем вдъхваше представа за далеч по-сериозна сума.
— Само да не си ми го дотътрал тук! И без това няма къде да се..
Апартаментчето наистина бе твърде тясно — две малки стаички, разделени от един също тъй малък хол, и всичко туй вече достатъчно пълно с наши и чужди мебели. Тая подробност обаче съвсем не интересуваше портиера, както сам той се постара да ми обясни подир няколко дни. Останалите наематели протестирали, че преддверието било обърнато на склад. Още повече, някои от тях имали малки деца, които се плашели от всички тия черпи чудовища, издълбани в дървото.
— Тогава помогнете ми поне да го качим горе — рекох унило.
— Оставете това на мене — отвърна с готовност портиерът, което означаваше „дайте хиляда франка“.
Той обаче така се изпоти и задъха от пренасянето, че се наложи да удвоя сумата, която бе обичайна за по-дребни услуги.
Жена ми за щастие бе по туй време с детето в градината. Ние с портиера си плюхме на ръцете, прехвърлихме в хола мебелите от крайната стая и разположихме там многобройните органи на кревата-чудовище.
— Ако искате, можем и да го сглобим — предложи портиерът. — Боя се обаче, че ще заеме цялата стая.
— Излишно е да го сглобяваме — рекох. — Както виждате, това нещо може да служи за всичко друго освен за креват.
— Вярно — кимна оня. — Затова пък е тъй просторно, че бихте могли да се разхождате отгоре му с мотоциклет.
Въздържам се да описвам сцената при завръщането на жена ми. Човек в края на краищата има право на някои малки семейни тайни.
[15.8.2014 г. 19:28:08] Маня Райнова: От този ден нататък жилището ни намаля с една стая, също като да бяхме пуснали квартирант. И този квартирант, безмълвен, но обременителен, благоволи да се шири в самостоятелното си помещение чак до нашето заминаване. А когато дойде часът на заминаването, неприятностите избухнаха с нова сила.
Преди всичко налагаше се да подготвя съответна опаковка за чудовището, тъй като дървото — макар и много здраво на вид — всъщност твърде лесно се чупеше по посока на жилките и продължителното пътуване можеше да унищожи цялата разкошна резба. Облицовката с амбалажен картон и шперплат повиши стойността по издръжката на кревата с още няколко хиляди. А сетне дойдоха и трудностите с митницата.
— Сигурни ли сте, че всичко това са части на креват? — запита подозрително чиновникът, като оглеждаше внушителната камара от сандъци и сандъчета с най-различни форми.
— Креват е — потвърдих, — само че китайски.
— Китайски или не, но оттук през живота ми са минали хиляди кревати, може да ми вярвате, обаче такова чудо за пръв път виждам.
Той се приближи до една от касите и се опита да я повдигне, което не му се удаде, поне в първите няколко минути.
— Това дяволски тежи — установи мрачно митничарят, като си поемаше дъх. — Сигурни ли сте, че наистина се касае за креват?
— Креват е — отвърнах, — само че китайски. Не можете да си представите какво тежко дърво…
При тия думи погледнах красноречиво към случайно озовалата се в ръката ми банкнота.
— Навярно нещо като абанос… — предположи чиновникът, който също бе забелязал странната поява на банкнотата.
— Точно така: също като абанос… само че червено…
Макар и не от абанос, чудовището тежеше няколкостотин килограма и за всеки един от тия килограми следваше да се плати по тарифата, така че се получи сума, далеч надхвърляща цената на покупката.
Два месеца по-късно много от тия премеждия, обогатени с редица добавъчни подробности, се повториха наново на родна почва. Додето най-сетне един следобед, изтощен физически и в пълна нервна депресия, се отпуснах безсилно на стола сред квартирата си, задръстена от сандъците, приютяващи гигантските органи на чудовището.
— Най-после у дома — промърморих, за да си вдъхна малко бодрост.
И тутакси се сетих, че всъщност вече не разполагам с никакво „у дома“, защото квартирата е изцяло и безвъзвратно заета от китайския креват.
Но всяко търпение, дори и това на колекционера, има някакви граници. И аз започнах все по-често да се улавям, че кроя най-пъклени планове, за да се освободя от тая кошмарна мебел, преследваща ме тъй неотстъпно, както Тартарен е бил преследван от своята камила.
„Ако през София течеше река — мислех си, — работата щеше да бъде лесна… Или ако в къщи имаше някоя голяма печка…“ Само че вкъщи нямаше печка. Имаше парно. Не разполагах и с познат шофьор на камион, за да стоваря кревата в някой по-късен час на нощта на площад „Славейков“ и тихичко да изчезна в мрака.
Зимникът… Това бе първата ми идея. Само че зимникът вече бе пълен до тавана с книги. Опитах се да сключа споразумение с някого от съседите, но хората не държаха мазета, за да приютяват в тях китайски кревати. Додето един ден портиерът, този добър човек, ми подшушна:
— А бе сложи го тоя багаж в общата пералня… Тя и без това е празна, защото вече никой не я използува. Каква ти пералня в тая мръсотия.
За портиера мръсотията очевидно бе някакво свръхестествено явление, към което той самият бе съвсем непричастен. Но мръсотия или не — на следния ден касите с китайския креват се озоваха в общото помещение, където и досега лежат, запълнили половината зимник.

 

публикувано от Маня Райнова[/vc_column_text][/vc_column][/vc_row][vc_row][vc_column width=“1/1“][/vc_column][/vc_row]

Check Also

Непоказвани снимки на Богомил Райнов и Николай Райнов

Най-голямата дъщера на Богомил Раойнов-Маня, ни предостави за публикуване в сайта тези снимки.Те са мил …

2 коментара

  1. Маня Райнова

    Пенко,всичко добре,но да беше споменал,че и снимките са мои…Текста всеки при добро желание може да прочете,но ако не бяха снимките никой нямаше да има никаква представа за „китайския креват“. Малко излиза „с чужда пита,помен прави“…не мислиш ли? Вероятно сега,за да публикувам някоя, трябва да ти искам разрешение ?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *