По стъпките на Учителя: Мистикът и тайноведец Николай Райнов

05.02.2012 г. От 

„Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…

Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.“ — Н. Райнов, Алманах „Жътва“, 1922 г.

Николай Райнов — портрет

* * *

Още е много, много рано за времето, когато ще можем да осъзнаем в цялата широта (а и да говорим за това) какво всъщност ни е завещал с творчеството и примера си недостижимият в ерудицията и нравствеността си тайноведец Николай Райнов. Днес не разполагаме с подгодящ „аршин“, с който да измерим исполинския ръст на духа му, и това не са голи слова! Много от казаното между редовете в книгите на писателя още дълго време ще продължи да бъде нерешима загадка за нормалните рамки и стереотипи, битуващи в обичайното човешко мислене. Той е съзнавал, че пише за буквално шепа избраници, макар сигурно да е жадувал да бъде разбиран от повечко хора.

Според спомените на съвременниците, запомнили го като винаги странящ от шумотевицата на светското, понякога до пълно отшелничество, Райнов от ранна сутрин до късна вечер неотклонно е бил наведен над бюрото си, и така десетилетие след десетилетие, цял живот, пишещ потопен в дълбока медиумистична съсредоточеност, невинаги разбиращ какво точно се случва около него. Емблематичен е случаят, когато по време на бомбардировките на Съюзническата авиация над София, взрив разрушава и подпалва кооперацията, в която семейството му е на квартира. Ударната вълна го запраща от стаята чак в коридора, затрупан сред отломки, но писателят веднага става и дори се опитва да продължи с прекъснатото от взрива писане. Отказва на упоритите увещания на своите близки да се изнесе с тях на по-безопасно място в околностите на София, поне за известно време.

Няколко дни по-късно, когато заплахата от бомбардировки е вече отминала, единият от синовете му (Богомил Райнов) решава да намине към полуразрушената сграда. Този случай Богомил описва в спомените си съвсем лаконично: „Той седеше наведен над масата, както го бях запомнил да седи винаги, и пишеше. Рамките на прозорците бяха наместени и заковани как да е, а вместо стъкла бе залепена пергаментна хартия. Опитах се да го вразумя и обещах, че ще помогна да пренесе част от книгите си. Старият само поклати глава.“

Доц. Светлана Стойчева, вещ изследовател и познавач на литературното наследство, оставено ни от писателя, пише съвсем аргументирано в своите статии: „По обема на цялостното си творчество Райнов надминава и най-плодовитите български автори. За „обемен“ писател българската мярка обикновено е Вазов, „човекът-литература“, но Райнов, „човекът-езотерична култура“, е много по-трудно обозрим и досега нито един опит за цялостно издание на творчеството му не е имал успех… Той е една от личностите, които са дали толкова много на литературната и културната ни история, но тя на името му – твърде малко. Когато литературните историци започнат да строят литературноисторическите си редове, този автор все излиза по-мащабен или по-синтетичен, или по-противоречив и накрая… по-страничен.“

Наистина обемът на написаното от Райнов е необозрим за обичайните интелектуални човешки възможности, а онези, които са имали щастието да го познават лично, имат отговора – изключителна надареност, но съчетана с невероятно много труд и желязна самодисциплина – и всичко това впрегнато единствено в служба на Идеала за бъдещия човек! Поради определени причини, никой от днешните му изследователи не е имал и няма да има пълен достъп до всичко, което е написано от ръката на писателя… Включително кореспонденцията му, както и някои негови литературни планове, останали незавършени или само като проект (напр. замисления колосален цикъл от провиденчески романи „През вековете“, където основната свързваща нишка е идеята за прераждането; нишка, обхождаща цялата позната и непозната човешка история, чрез въплъщенията на по-важните действителни исторически личности, с чиято съдба се изгражда и води еволюцията на цялото човечество!).

Писателят преживява голямo разочарование с първият и единствено издаден роман от поредицата – „Кръвожадни“, който издателската цензура безпардонно орязва, смислово обезобразява и прекръства на безумното „Човекоядци“. Б. Райнов разказва за този случай в „Тютюневият човек“, първата част от неговата „Елегия за мъртвите дни“:

„„Кръвожадни“ съвсем не бе първата творба, чиято публикация му носеше разочарования. По правило това се случваше с повечето от творбите му и не само защото не го задоволяваха с качествата си. Неговият издател, типичен бакалин в „света на бакалите“, се трудеше над ръкописите му с една фамилиарност, която граничеше с пълен произвол. Това, че някои книги по диктаторската воля на издателя излизаха с възможно най-безвкусни корици и понякога под измислени от самия издател заглавия, бе най-дребната злополука. Ръкописите бяха грубо и невежо съкращавани без всякакво допитване до автора. Нещо повече, случваше се те да бъдат и допълвани с произведения, неизлезли изпод перото на автора, както бе станало с отделни томове на „Приказки от цял свят“. Сред многобройните жертви на издателския вандализъм мъченическият ореол по право се падаше на „История на изкуството“, чийто общ обем бе съкратен с една дреболия от около две хиляди страници и чиято публикация за онзи, който познава оригиналния текст, се превърна в карикатура на първообраза. На всичко отгоре баща ми бе системно мамен в хонорарите и в броя на тиражите и омотан в една тъй преднамерено оплетена мрежа от аванси и заеми, че никога не знаеше с каква точно сума е задължен на благодетеля, който имаше великодушието да издава книгите му. И все пак разочарованието с „Човекоядци“ (заглавието е така в изданието) бе нещо неизмеримо по-тежко от обичайните ядове на миналото.“

Налице са достатъчно основания, за да се приеме, че Николай Райнов (подобно на Щайнер и Учителя) е притежавал способността да сверява написаното в оцелелите до наши дни исторически извори с истинските събития, отразени в така нар. Акашови записи. Може да се предположи, че и цикълът от романи „През вековете“ е започнат след извършено от Райнов щателно сравняване на откровено фалшифицираната официална история с тази на пазените само за чисти очи Записи. Негови са следните думи:

„Скъдни данни: две-три дати и няколко съмнителни названия: ето що ни е запазила летописта на човешкото перо, но „Летописта на света“ пази много повече.“

Описвайки в детайли никому неизвестни подробности около мистичната личност на богомилския водач Боян Мага, в книгата му „Богомилство и богомили“ четем:

„Но ние и днес можем да отгърнем листата на оная книга, която наричат „Летописи на света“ и да го видим затворен нощем в подземни покои, наведен над фолианти и пергаментни свитъци от кожа на крокодил и бехемот, надвиснал над алхимични уреди, настръхнал: да разчита пътя на човека и металите, изправен пред черно, старо изваяние, изобразяващо Тайната загадка, Змея, да произнася магични заклинания и да покрива с палец една от буквите на свещения магически алфабет.“

Напълно разбираемо е, че при описанията си на видяното авторът никога не допуска пълен буквализъм, а ползва символния език на посветените… От други пасажи и някои скромни авторови загатвания в различни негови текстове може да се допусне, че Николай Райнов е бил наясно с последователността на своите прераждания, включващи и много вероятното му минало на богомилски епископ (което ще разгледаме по-нататък). Тук ще спрем, за да не прекрачим една невидима граница, ходенето по ръба на която е подобно на хлъзгане по наточено острие на бръснач.

За нас е особено интересна и важна връзката между Учителя и Николай Райнов, която, освен че е обгърната с непроницаемото було на Свещената тайна, е и ключ към историческото разбиране за мисиите на тези двама велики пратеници на Духа в България. Известно е, че Беинса Дуно идва сред нас, за да отвори Духовна школа на най-широка народна основа, което има пряка връзка с кармата и мисията на нашия народ. Според думите му, по нашите земи тя (школата) е поредната, защото преди това народът ни е бил посвещаван в древните мистерии на Орфизма, а по-късно същата роля изиграва Богомилството. Учителя работи с най-добрата част от душата и тялото на народа, а на Николай Райнов се пада участта да попечителства и напътства духовно най-развитата част от нашата интелигенция (неговата харизматична личност е магнит за хора като Димчо Дебелянов, Гео Милев, Лилиев, Траянов, Илия Бешков, проф. Благой Мавров, Петър Димков – Лечителя и др. велики умове и сърца от онова време).

Няма да е справедливо, ако се премълчи, че в онези дни Райнов е следващият по сила и духовен ранг след Беинса Дуно, и като такъв, той дава всичко от себе си, за да се посее новото „зърно“ сред българската нива (в действителност и днес ролята, която Райнов тогава изиграва, допълвайки работата на Учителя, е много подценявана и неразбирана). Малко са документираните свидетелства за общото дело между двамата велики мъже, но косвените връзки са много и те не могат да убягнат на по-внимателните очи. Широко известно е, че именно Н. Райнов среща и запознава П. Димков с Учителя. Също така е сравнително популярно следното многозначително събитие, описано в есето „Николай Райнов – мисията на един окултен ученик в света“ от Р. Кондаков:

„При честването на един от юбилеите на Николай Райнов се явила пречка – Църквата се намесила и съдействала да се отмени тържеството. Известен журналист публикувал на първа страница на уважаван всекидневник статия, как може Църквата да се обяви против честването на такъв велик българин и творец, като Николай Райнов, а да остави „он’я брадатия“ (т.е. Учителя Беинса Дуно) да прави каквото си иска на Изгрева, „поругавайки църквата и вярата“.“

В кафене в центъра на София, където се събирали редовно различни творци и хора на изкуството, основна тема на разговора била именно гореспоменатото злополучно тържество. Почти всеки имал пред себе си и вестника със статията. Разгорещеният дебат отведнъж секнал, когато в кафенето влязъл не друг, а Николай Райнов. Виждайки какво четат, той само казал: „А, статията… Между другото „он’я, брадатия, за когото се говори, е моят Майстор.“ След тези думи се обърнал и излязъл обратно.

Райнов е плътно „сито“, през което едва малцина успяват да преминат и да заслужат доверието му като негови близки приятели. В културната ни общественост, или по-точно в бохемата от онова време, той е имал славата на изключително мрачен човек, с хлътнали страни на аскет и очи на фанатик. Н. Райнов наистина е фанатик, но единствено в отдадеността на своята писателска мисия! Той никога не си позволява да губи време в „сладки приказки“ из писателски шантани и кафенета, а самоотвержено плододава и търпеливо осветлява силуетите от приближаващото вече към хоризонта Страшно, но и Велико човешко бъдеще. Райнов успява да напише колосалното количество книги от над 90 тома, но най-ценните бисери сред тях са свързани с осветляването на вътрешната страна на Богомилството и отстояването на истината за него. Нещо, което Църквата никога няма да му прости.

Ще разкажем накратко една малко известна история, завъртаща се около най-необикновената му и скривана книга – „Богомилство и богомили“, подписана под псевдонима Епископ Симеон. Според данни от руски източник, през 1990 г. един от сътрудниците на известно Петербургско издателство е командирован в София и има щастието да попадне на изключително ценна находка в частния архив на сем. Райнови. Огромната част от личния архив с ръкописите на Н. Райнов става притежание на сина му Б. Райнов и е съхранявана в един голям железен сандък. Съзирайки по време на сеанс същия този митичен сандък със заключените в него големи окултни тайни, пророчицата Ванга възкликва удивена и посъветвала Б. Райнов и Св. Русев да издадат написаното, за да могат младите да четат и да се развиват. Това става на един Никулден, когато духът на Н. Райнов се явява и разговаря чрез посредничеството на Ванга с известния по онова време културен елит на страната. Пророчицата казва по адрес на писателя следните знаменателни думи:

„Той е много светъл дух и подобно на Орфей, черпи силата си както от Небето, така и от Земята.“

В следващите редове ще стане дума за един никому неизвестен тогава ръкопис, озаглавен „Богомилство и богомили“, с подзаглавие: „Книга за вътрешните. Секретно“. На форзаца имало датировка 25.01.1914 г. (!?) и приписка, гласяща, че всички записки в тази книга са направени в присъствието на Никола Трифонов и Благой Мавров, близки приятели и единомишленици на писателя (датата е твърде ранна и това дава основание да се предположи, че става дума за споменатата от писателя пожълтяла тетрадка със скъпи спомени, която по-късно, вероятно през 1933-35 г., са изследвали и съшили в една книга членовете на окултна работна група, състояща се от: Николай Райнов, Никола Трифонов, Благой Мавров и Петър Димков (това се случва тук, в България, а не в тайната библиотека на о. Малта, където вероятно е бил допуснат единствено Райнов, при пътуване си по Източните земи). Насоките за тези съждения идват от следния цитат:

„Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо.“

Визираната дата (25.01.1914 г.) кореспондира чудесно с един важен факт от биографията на писателя – през 1912 г. той участва като помощник-художник в изписването на стенописите на храм-паметника „Св. Александър Невски“ и с получената като възнаграждение относително солидна сума за онова време той финансира въжделените от него пътувания из древните земи на Близкия Изток и Северна Африка.

Интересна е по-новата съдба на тази скрита доскоро за света книга, която в един момент поема на път извън България (по волята на Провидението, неслучайно към Русия). Вероятно за руснаците не е било особено трудно да се споразумеят с възрастния вече Б. Райнов, защото фактите говорят, че в крайна сметка те се сдобиват с фотокопие на ръкописа, което веднага попада в ръцете на тесни специалисти по медиевистика. Ръкописът веднага бива преведен на руски и съпоставен с познатите и достъпни им литературни извори, касаещи епохата, описана в „Богомилство и богомили“. Според един от участвалите в аферата руски изследователи, към 1996 г. следите на книгата (както и направените проучвания по нея) се изгубват из тайните лабиринти на неведомото. Въпросното Петербургско издателство така и не я обнародва, въпреки гарантираната сензация и доста вероятния комерсиален успех. Натоварените със задачата за анализиране руски специалисти със сигурност са били слисани от величината на тази находка, която в един момент съвсем закономерно им бива издърпана от ръцете (вероятно от правителствените служби за сигурност, под натиска на Руската православна църква или от определени общности във властовия ешалон, гравитиращи около масонството).

Причината книгата да се засекрети е, че в нея в значителна степен е осветлена вътрешната страна на богомилството, както и неговата генеалогия, включително и ключови моменти от най-древната история на човечеството. Не е сигурно дали официалната наука е информирана за находката или просто записките са били умишлено неглижирани като недостоверни и спекулативни (стандартна практика за масова дезинформация). Трябва да се спомене, че у нас има отпечатана една друга книга (част от записките на Райнов), която касае далеч по-безопасния за изнасяне (пред непосветени) нравствено-етичен кодекс на богомилите и свързаните с тях духовни общности – това е т.нар. „Книга за качествата“ на свързаното с Бялото братство издателство „Хелиопол“.

Ръкописът, който получават руснаците, вероятно има за прототип записките на Райнов, водени от него през 1913 г. на о. Малта. Той се състои от 336 стр., в две части: „Учение“ и „Тайнство на Милостта Божия“. Съдържа частичен преразказ и извадки от 42 апокрифни манускрипта (X в.) с богомилски и гностически произход, строго охранявани в една от съкровените библиотеки на Християнския Изток. Една от големите тайни е кой и как е дал достъп на едва 24-годишен младеж до свещеното книгохранилище, чест, с която не е известно да е бил удостояван никой друг българин (знае се е, че дори на Людмила Живкова в най-зрелия й период се отказва достъп до библиотеката). Дали „ключът“ към най-съкровените окултни тайни не е връчен на Н. Райнов от Йерофантите на Вечната Чистота!? Едва ли някога ще узнаем… Днес следите на тази библиотека се губят в миналото и малцина знаят дали тя все още е съхранена.

Разбираемо е защо писателят се постарава надеждно да скрие от случайни погледи своите единствени по рода си записки, още повече, че и в наши дни „външната“ Църква има хилядолетния навик систематично да издирва и унищожава безценни писмени паметници, с лекота дамгосвайки ги като еретически и крайно опасни. Да, опасни са, и то много, но опасни единствено за великата лъжа, която клириците се опитват всячески да покрият! Всъщност богомилите и последователите им схващат себе си като истинската, Вътрешна Църква, пряк наследник на първите християнски общини – в техния чист вид, който е пълен противовес на „външната“ (светската) Църква с нейните кухи ритуали, излишна показност и подчертана склонност към разточително материално великолепие.

Уместно е също да се предупредят евентуалните желаещи да изследват по-надълбоко тази необикновена, никога неиздавана (по разбираеми причини) книга, че текстът, който циркулира из интернет, е непълен, на места (умишлено или не) е объркан, а необходимите за разбирането на тайния смисъл ключове са повече от надеждно скрити за нечисти ръце и очи. Налице са достатъчно основания да се твърди, че в някои свои части ръкописът е съвсем неправилно разчетен и съответно набраният текст е смислово и структурно дълбоко погрешен. Трябва да признаем, че днес у нас няма ерудит от величината на Н. Райнов, който да поеме отговорността за правилно цялостно редактиране и привеждане на текста в коректен вид, готов за евентуално печатно издание. Друг е въпросът, че не му е дошло още времето…

За писателя и общественика има много казано и изписано, но какъв ли е бил човекът Н. Райнов? Макар да има сравнително малко оставени преки свидетелства в това отношение, лесно може да се прецени невероятния хуманизъм и голямото сърце на писателя, видими в следните биографични пасажи от „Тютюневият човек“ (Б. Райнов):

„Израсъл в немотия и лишения, баща ми не можеше да отмине с безразличие дори най-баналните форми на чуждо нещастие. Когато се движеше по улицата, имаше обичай да гледа право пред себе си, сякаш не вижда нищо наоколо, но това не му пречеше да зърне свилия се на някой ъгъл просяк.
— Дай това на оня бедняк — промърморваше баща ми, като ми подаваше монетата. Веднъж при подобен случай един художник, който ни придружаваше, не се въздържа да забележи:
— Ти вече разреши социалния въпрос…
— Не. Но разреших въпроса за обяда на тоя човек — отвърна баща ми.
Друг път леля ми, която бе учителка, разказваше за патилата на един от бедните си възпитаници, принуден да нощува в някакъв наводнен зимник.
— Нека дойде да живее у нас — рече късо баща ми.
Леля ми учудено го погледна над очилата си.
— Ти и без това си имаш двама…
— Където са двама, там са и трима — сви рамене той.
И ние станахме трима.“

Моралът и солидарността към участта на бедните и онеправданите, на които с личен пример учи своите деца, е виден от следните случки описани в същия текст:

„Спомням си още как една едничка заран се осмелих да му поискам пари за баничка.
— За какво ти е баничка? — вдигна вежди баща ми, като че бях поискал не баничка, а вещ с неизвестно предназначение.
— Ами за закуска през голямото междучасие.
— Банички ядат само глезените деца на богаташите. А в това време бедните гризат филийката с чубрица. Тебе няма ли да те е срам да се тъпчеш, докато други наоколо преглъщат слюнката си?“

„Когато брат ми постъпи в академията и за пръв път се яви на изпит по история на изкуството, баща ми му писа двойка.
— На другите за такъв отговор не пишеш двойка — осмели се да забележи брат ми, когато се върна в къщи.
— Вярно. На чуждите синове за толкова знания пиша четири. Но понеже ти си мой син, а не чужд, писах ти слаб — отвърна невъзмутимо баща ни.
Подтекстът беше достатъчно ясен, обаче брат ми все още не можеше да надвие огорчението си:
— Ама нали за всички трябва да има еднаква мярка…
— Еднаквата мярка я държи в джоба си само Господ. Аз не съм Господ. Когато се яви някое момче, което, за да следва, е принудено да мие чинии в ресторанта, не мога да искам от него това, което съм длъжен да искам от тебе, дето имаш подръка толкова енциклопедии.“

Не бива да се отминава с мълчание дълбокия пиетет и искрена обич към българския  народ и живия народен език, които големият писател е изпитвал и подхранвал със своите най-възвишени чувства. Неговият син Б. Райнов разказва:

„Той не ценеше никоя поезия тъй, както ценеше народната песен, събираше приказки и пословици, пълнеше цели бележници — някои запазени и до днес — с народни думи и изрази. За него българският език бе един от най-богатите и благозвучни езици на света и той се гордееше, че му е било съдено да твори с чудесния материал на тоя език. Народния език баща ми го учеше от народа, нещо малко странно, като се има предвид необщителността му, но странностите у него не бяха рядкост. Той бе учил тоя език в скитанията си на младини, а продължаваше да го учи и в зряла възраст. Имаше особена способност да завързва разговор с хората от планината — пастири, дървари, въглищари или работници от каменните кариери. Едно „добър ден“, едно присядане за отмора, едно нехайно предлагане на кутията с цигари и разговорът почваше от само себе си. Баща ми никога не задаваше оня род въпроси, които на нас самите ни се виждат естествени, но на събеседника ни звучат подозрително или глупаво. Той изобщо нямаше обичай да напира с въпроси, а чакаше другият сам да се разприказва. Баща ми се разхождаше из планината в такъв вид, че лесно вдъхваше доверие, с обгорялото си, почти селско лице, с избелелия каскет и вехтите дрехи. Така че дори планинците да подушеха, че тоя е от „учените“, смятаха го най-много за селски даскал.“

„Писателят, добил известност с утежнения си от символистични и екзотични накити стил, поставяше по-високо от всичко простотата на народния език.“

Животът на един завършен мистик и тайноведец, какъвто във висша степен е Н. Райнов, никога няма да бъде осветлен в пълна степен, а и не би било редно. Все пак ще си позволим още един допълнителен щрих към неговия портрет – връзката на неговата личност с тази на богомилския епископ Симеон Антипа. Според някои изследователи на писателя, а и според определени авторови загатвания в различни текстове, твърде вероятно е двете големи имена от българската история и култура да са различните инкарнации на един и същ Светъл дух. Сравнително лесно могат да се видят от непредубеденото око някои подсказки във визираната посока – верен на древната книжовническа традиция, спазвана от най-осветлените, Райнов сам пише и сам зографисва страниците на книгите си с украсни заглавни букви, винетки, тънкоплетна везба и стилни илюстрации. Тази му словесна опитност, рисувателна вещина и тънък усет към изкусното декораторство недвусмислено сочат към друга една светла личност от по-далечното ни минало – тази на Симеон Антипа:

„По занаятие миниатюрист и иконописец, учил се дълго в Атина, Византия, Флоренция и Венеция, той умело работеше заглавки, букви, миниатюри и църковни образи. Онова, което ръката му е оставила като книга или рисунка, носи явни следи на строга художественост.“ (Цитатът с описанието на богомилския епископ е от „Богомилство и богомили“.)

Отъждествяването на двамата не се изчерпва само с уменията им в миниатюристиката, тънкия усет за стилизиране на заглавки и орнаментика, лекия рисунък на ръката, писателския талант и т.н. Има една много по-ярка нишка на правоприемничество – това е чувството им за мисия и отговорност пред идните поколения:

„213. Прехласнати във вечността, богомилите не искаха човешката памет да запази следите на тяхната стъпка и време; те нямаха историк – и Симеон Антипа по необходимост трябваше да стане такъв. Защото в своята книжовна дейност той остана верен на онова начало, което четем в първите редове на неговата история: „Аз искам да запазя като скъп спомен на поколенията онова, което извършиха някои; аз искам да дам назидание там, дето смътната памет ще си спомни само метеж и позорно деяние; когато говорят: те бяха съблазнители и духовни лихсимци; аз искам младите да дадат правдивия ответ: Ние знаем какви бяха те – ние знаем за какво умряха!“

„664. Но аз се радвам на честта, с която ме удостоява сегашното време: макар съвсем недостойно, аз споделям сега мястото на Симеон Антипа, който пръв е писал по Движението и Учението на богомилите, а аз сега трябва да върша същото по необходимост, макар че нямам нито строгия му поглед на историк, нито способността му да синтезира в няколко геометрични линии езотеричния план на цялото движение.“

„665. Аз се радвам, че и мене, на недостойния, се падна една малка част от епохата: поне сега, когато това е епоха погребана, добре е да се мъчим да я изживеем. Ако съм дал слаб принос, то това се дължи на факта, че съм се мъчил да изживея тази епоха.“ (Цитати от „Богомилство и богомили“)

Новите богомили (някои ученици от най-близкия кръг около Беинса Дуно), отново неприети, непознати и отхвърлени, също нямаха зачислен историк. Но те излъчиха от редовете си най-подходящия за хронописец на своето време – именно Николай Райнов, по същия начин, както предшествениците им получиха своя Симеон Антипа. Едната светла личност хармонично прелива в другата, давайки нейната пълнота, по същия начин, както започнатото преди векове в земите на българите Дело бива продължено днес, ще бъде продължавано и утре, до деня на всеобщото велико Тържество за цялото Човечество.

С едни от най-благородните материални сечива на духа – с четка и перо, Николай Райнов извая за нас светлосенъка на незримия свят, който от зората на човечеството неизменно ни съпътства, търпеливо чакайки деня, в който всички ще го забележим. Хората на високото изкуство винаги са били призвани и върху тях пада великата чест да ускорят процесите по освобождение на човечеството от старите му демони. В статията си „Тайната“, публикувана в издавания от Николай Райнов вестник „Анхира“ (брой 7, ноември 1922 г.), Гео Милев разкрива за непросветения поглед великата мисият на творците:

„Художниците дирят хармонията и постигат части от Мировата хармония на Духа: в звуци, в слово, в багри, во форми. Идеалът на изкуството е върховният идеал на човечеството. Изкуството води човечеството към постигане на абсолютния дух – на философския камък – на Бога. Всяко художествено постижение е разгатване на част от Мировата Тайна, на част от Мировата Хармония. Изкуството е окултизъм. Окултизмът би трябвало да бъде изкуство.“

Правдиви думи, които добре описват мисията на всеки търсещ свободата на абсолютния дух творец. Като за финал ще си послужим с проникновените и красиви думи на големия човеколюбец Н. Райнов:

„Човек не е хубав нито паднал, нито гордо възправен. Хубав е – когато се възправя. От всички белези на стъпки по пътя аз съм харесал само стъпките, що се лутат.

От Човек до Земя: то е друм на лутане. Хората вървят окъсани, морни, прегладнели, изнурени от ход и мъка. По храстите се веят парцали коприна от нечии дрехи. По пясъка се вдълбяват кървави стъпки. Рядко се чува песен, ала когато се чуе, тя е хубава. Вихърът разнася клетви, молитви, бълнуване, шепот. А когато човек преполови пътя, потребно му е да спре малко на отмора, да изгледа минатото, да се замисли; някои тогава начеват да се молят, други почват да вярват в призраци, трети се изповядват. На минувачите това се вижда смешно.

Но ако обичаш човека, ти ще го разбереш!”

* * *

Автор: Петър Иванов

Check Also

Продаваните и разпостраняваните от helicon.bg електронни книги на Николай Райнов издадени от ИК „Захарий Стоянов“ са нелегални !

За информация. ––– Weitergeleitete Nachricht ––– Betreff: razprostranenie na nelegalni izdania Datum: Mon, 23 Nov …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.