ИМЕТО НА ОТЦА

БОГОМИЛ РАЙНОВ В ИМЕТО НА ОТЦА БОГОМИЛ РАЙНОВ В ИМЕТО НА ОТЦА София, 2001 4 Богомил Райнов За кориците на книгата са използвани фрагменти от картини на Винсент ван Гог и Николай Рьорих В ИМЕТО НА ОТЦА Богомил Райнов © Богомил Райнов – автор, 2001 ©Продуцентска къща „2 1/2“ – издател, 2001 ИК „Камея“ – предпечатна подготовка, 2001 ISBN 954-90442-5-4 В ИМЕТО НА ОТЦА 5 „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас. Защото тъй постъпваха техните бащи С лъжепророците.“ Лука, 6:26

clip_image002_thumb6

На 1 януари 1999 се навършиха 110 години от раждането на Николай Райнов. Не съм очаквал, че датата ще привлече вниманието на медиите, но и не бях подозирал, че ще бъде подмината с всеобщо мълчание. Нищо чудно. Баща ми не при- надлежеше към никакъв лагер, а когато си ничий, кой ще те помни. Минута мълчание също може да бъде знак на почит. Но едва ли и премълчаването, особено ако трае дълги години. Навремето бях публикувал един мемоар за Николай Райнов. Споменатата по-горе дата ме подсети, че би трябвало да продължа. Резултатът е настоящата книга. Според някои литературни ментори авторът на „Между пустинята и живота“, като кабинетен човек, има твърде бегли познания за живота. Според други неговата връзка с пустиня- та е само литературна поза. Така той бива поставен – макар и от две противоположни гледища – на едно и също място. Сиреч никъде. В оценките за него – на протежение на повече от половин век – съществуват много нюанси: от безрезервната апология, до пълното отрицание. Решил бях да не затлачвам спомените си с възражения по повод някои неистини за баща ми, публи- кувани в различно време. Мисля, че успях да спазя в обши ли- нии това си решение, но самият израз „в общи линии“ показва, 6 Богомил Райнов че съм допуснал и изключения. Който има търпение да проче- те книгата, ще разбере защо съм ги допуснал. Не съм и помислял да създавам научно изследване. Единствената посока на повествованието е нишката на спомена, доста податлива на отклонения, за което предвари- телно моля да бъда извинен. Допускал съм включването на различни персонажи в повествованието, понеже и баща ми ги е включвал в живота си. Не съм искал да превръщам Николай Райнов в някакъв изолиран музеен експонат. Тези „странични“ лица бяха част от неговото съществуване, а нерядко и от моето. Казвано е, че хората използват думите не за да споделят мислите си, а за да ги прикриват. Така или иначе, те непрес- танно си разменят думи. В паметта ми са съхранени много повече спомени за водени разговори, отколкото за обста- новките, в които са протичали. Не твърдя, че бих могъл да възстановя диалозите с буквална точност, но смятам, че съм в състояние да ги предам достатъчно вярно, стига да са запазе- ни в паметта ми. „Гласовете ви чувам“ – както се бе изразил навремето един писател. Така стигам до един от основните въпроси при всяка мемоаристика: въпросът за достоверността на авторовото сви- детелство и за доверчивостта на съответната публика. Тази доверчивост едва ли може да се предизвика с голи обещания. Затуй съм се постарал навсякъде, където е необходимо, да се опирам на факти и документи, колкото и отегчителни да са те за част от читателите. Авторът В ИМЕТО НА ОТЦА 7 ТЮТЮНЕВИЯТ ЧОВЕК Тези редове не са написани с претенцията да определят стой- ността и художествените особености на едно дело, останало все още неизследвано и неоценено. Читателят няма да намери тук и хронологията на обичайните биографични данни, понеже то- ва не е животоописание. Не бих желал да пиша за епизоди, на- учени като сведения от втора ръка, нито да давам оценки, ко- ито могат да бъдат приети за израз на синовно пристрастие. Всъщцост, що се отнася до пристрастието, струва ми се, че роднинските връзки не винаги се проявяват в сферата на идеите с оная инстинктивна привързаност, характерна по-скоро за битовите отношения. Известно е дори, че никой не може да мине за пророк в семейството си и че когато познаваш съвсем отблизо един човек, рядко си склонен да го поставяш върху тържествения пиедестал, на който той се намира в представа- та на своите почитатели. Към това банално положение следва да се прибави и фактът, че макар да растях в средата на бащи- ните си приятели и на бащините си книги, неусетно възприех възгледи, твърде чужди на някои негови разбирания. Тия различия, придружени от съответната доза младежка самонадеяност, понякога са пораждали у мене пренебрежение към част от творчеството на Стария. Така че, ако е имало пристрастие, то съвсем не е било в негова полза. И трябваше да минат години, за да разбера, че дори много от ония схва- щания, които ме отличаваха от баша ми, аз в значителна сте- пен ги дължах пак на баща си. Това нещо, както и редица други по-важни неща трудно могат да се разберат от онзи, който не знае какво представля- 8 Богомил Райнов ваше като човек Николай Райнов. И затова ми се иска да пос- ветя следвалите редове именно на човека, такъв, какъвто съм го познавал и какъвто съм го запомнил. •к В най-ранните ми детски спомени обитава един строг мъж, висок и слаб, с мургаво тютюнево лице, облечен в дочена прес- тилка с тютюнев цвят и хванал димящата цигара между по- жълтелите си от тютюна пръсти. Един тютюнев човек, наве- ден от заран до вечер над бюрото и зает с писане. ! Деца, по-тихо! Баща ви работи – предупреждавала по- лугласно мама, когато почнехме да се боричкаме с брат ми. Предупреждението бел1е почти излилно. Живеехме в едно- единствено малко помещение, служещо едновременно за спалня, кабинет и детска стая, но баща ми не се безпокоеле от лума и суетнята, защото когато пилеле, просто не чувале и не виждале това, което ставале наоколо му. Много по-късно забелязах, че тютюневият мъж съвсем не бе висок на ръст и че изразът на строгост върху лицето му е само отпечатък на една постоянна съсредоточеност. Изобщо представите ми за тоя човек неведнъж се изменяха с течение на годините. Единствено непроменено остана впечатлението за тая постоянна, всекидневна, вглъбена работа на мъжа, на- веден над бюрото и нижещ равномерно върху хартията дума след дума и ред подир ред с молива или с вечното лилаво мастило. Той не се разхождале из стаята, не се обтягале на леглото и не остреле без нужда молива в очакване да събере мислите си. Той седеле като закован до масата, облечен в до- чената си престилка, и правеле книги, така както други пра- вят сечива или мебели. В случай че нямале кой да го извика за обяд, денят минавал1е и без обяд. Всъшдост мъжът едва ли би забелязал и това, че денят е минал, ако по силата на природ- ния закон не възниквале необходимост да се запали лампата. В ИМЕТО НА ОТЦА 9 В моя детски ум представата за баша ми бе тъй тясно свър- зана с представата за писането, че роднините се забавляваха да ме питат: i Какво прави татко ти? Зашото знаеха, че неизменно ше отговоря: i Пише и трие с гумата. Ако разговорът ставаше в присъствието на баша ми, по навъсеното му лице минаваше нешо като усмивка и той забелязваше: i Ти съвсем ме орезили с тая гума бе, сине. Хората ше помислят, че половината ми ден отива в правене на грешки, а другата половина в поправки. И после, след къса пауза, добавяше: i То, аслъ, не е лъжа. Така си е. И отново се навеждаше над ръкописа. Дали беше наистина така, или не – това аз не можех да узная нито в онова време, когато оше не се и запитвах какво точно пише баща ми, нито по-късно, когато вече бях прочел книгите му. Трябваше да минат години и сам да започна да пиша, за да проумея смисъла на репликата, и да разбера, че само в борбата с досадните грешки на езика и на мисълта и в упоритото им поправяне наново и наново се ражда малкото художествена истина, до която сме годни да се доберем. Името на Николай Райнов беше едно от популярните име- на в литературата между двете войни. Затова дълго преди да бях си съставил собствено мнение за делото на тоя човек,, поч- нах да се сблъсквам с мнението на околните. И сблъсквани- ята бяха обикновено от такъв характер, че рядко минаваха без сътресения, поне шо се отнася до мене. i Твоят баша е голям човек – казваха ми близки и познати. Така че внимавай, зашрто да си син на голям човек, не е лесно. Други развиваха по-нататък съшата мисъл и деликатно отбелязваха, че от децата на големите хора по правило никога нишо не излиза. 1C Богомил Райнов А трети удостояваха баша ми в негово отсъствие с такива характеристики, че само вроденият инат ми позволяваше да преглътна сълзите си. Бях едва във второ отделение, когато един съученик важ- но ми довери: ! Сестра ми учи в академията при баша ти. Казва, че бил съвсем извеян. ! Ти си извеян… – отвърнах, макар да не разбирах точния смисъл на думата. С което беседата приключи или по-точно премина в бой с чанти. Няколко години по-късно в една компания не за възраст- та ми – дружината бе главно студентска – се проведе разговор, който съшо съм запомнил. Поводът за разговора бе моето присъствие, но темата беше баша ми. ! Абе какво има толкова за приказване – говореше един юрист. – Сравнете само образа на Райнов с образа на Форел. – И той посочи закачения върху стената портрет на видния по онова време сексолог. – Вижте тоя човек с жизнерадостно ли- це и приветлив поглед и спомнете си за другия: навъсен, мрачен, с хлътнали страни на аскет и очи на фанатик. Този е апостол на живота, оня е отрицание на живота. Какво има повече да приказваме. Юристът никога не бе виждал Николай Райнов освен на снимка, но тонът му звучеше с такава нетърпяша възражение категоричност, че аз напразно се питах с детския си ум в какво се е провинил бедният ми баша пред великия Форел и шо за величие е всъщност този Форел. По-късно ми се е случвало оше много пъти да чувам най- произволни мнения и най-фантастични легенди за Стария. Говореше се, че бил неспособен да работи без шише ракия на бюрото. Други заместваха шишето с дамаджана, разсъждавай- ки съвсем логично, че шом писателят пише много, то и раки- ята трябва да е много. Разправяше се оше, че уреждал спири- В ИМЕТО НА ОТЦА 11 тически сеанси, за да разговаря с духовете на мъртвите, или че тайно практикувал бялата и черната магия. Някои го смятаха за отшелник и светец, други го наричаха бохем или мизантроп. За щастие с течение на годините имунитетът ми спрямо подобни невинни преувеличения или преднамерени злословия все повече укрепваше. Постепенно стигнах до оная висока сте- пен на закалката, когато престанах дори да си давам труд да възразявам. Остана само недоумението: дали баща ми е наис- тина толкова непроницаем за околните, или просто с резерви- раното си държане е възбудил ненавистта на някои от хората, които владеят дарбата да говорят авторитетно по всички ония неща, от които нямат понятие. За Николай Райнов наистина би могло да се каже, че беше в известна степен непроницаем човек, но съвсем не в маниера на тези индивиди, които се стремят да се обгръщат в атмосфе- ра на загадъчност и изключителност. Неговата „непрони- цаемост“ бе естествена последица на характера, на суровото възпитание в семинарията и на известни професионални при- вички. Беше от хората, които говорят малко, защото мислят много. Ако не се случеше да го заприказваме за нещо, целият ден можеше да мине в мълчание. Това не го притесняваше, напротив. Лицето му беше затворено и безизразно, освен за ония, които отблизко го познаваха и можеха да отгатнат по едва доловими признаци кога е в добро настроение, кога е уг- рижен и кога е просто потънал в мислите си. Рядко гледаше в упор събеседника си, но незабележимо и внимателно го сле- деше с крайчеца на окото. Ако пък събеседникът се бе натра- пил в неподходящо време, Стария невъзмутимо продължава- ше да пише, като отговаряше с „да“ и „не“ на едва дочутите въпроси или от време на време избъбряше по някое „тъй ли?“, додето натрапникът си отидеше. Мълчаливостта и изразът на съсредоточеност у баща ми се тълкуваха от някои хора като признак на високомерие и студенина. Той наистина не обичаше да пилее чувствата си и 12 Богомил Райнов не държеше да ги изразява не защото му липсваха, а защото смиташе, че чувството е нещо, което трябва да се уважава и да се пази от словесно опошляване. Израсъл в немотия и лишения, Стария не можеше да отмине с безразличие дори най-банал- ните форми на чуждо нещастие. Когато се движеше по улицата, имаше обичай да гледа право пред себе си, сякаш не вижда нищо наоколо, но това не му пречеше да зърне свилия се на някой ъгъл просяк. i Дай това на оня бедняк – промърморваше баща ми, ка- то ми подаваше монетата. Веднъж при подобен случай един художник, който ни придружаваше, не се въздържа да забележи: i Ти вече разреши социалния въпрос. .. i Не. Но разреших въпроса за обяда на тоя човек – отвър- на Стария. Друг път леля ми, която бе учителка, разказваше за пати- лата на един от бедните си възпитаници, принуден да нощува в някакъв наводнен зимник. i Нека дойде да живее у нас – рече късо баща ми. Леля ми учудено го погледна над очилата си. i Ти и без това си имаш двама.. . i Където са двама, там са и трима – сви рамене Стария. И ние станахме трима. „Студенината“ на баща ми се изразяваше между другото в неговата резервираност към колегите по перо. Той общуваше с твърде малко писатели и избягваше модните интелектуални свърталища. Посети прочутото кафене „Цар Освободител“ един единствен път – ако не ме лъже паметта – и туй стана съвсем случайно една вечер, понеже заведението бе почти праз- но и понеже Илия Бешков, който беше с нас, пожела да влезем. Това странене от професионалната среда, спечелило на баща ми реномето на отшелник, не се дължеше единствено на пре- небрежението му към вдигащата шум около себе си посредст- веност и на отвращението му към привичните в подобни кръ- В ИМЕТО НА ОТЦА 13 гове сплетни и лични вражди. Той не изпитваше любопитство към чуждите творчески планове, а още по-малко обичаше да говори за собствените си проекти, убеден, че приказките поха- бяват замислите и че делото може да се обсъжда само след като действително се е превърнало в дело. Съществуваха, разбира се, немалко творци, които баща ми уважаваше като писатели. С някои от тях, като Лилиев или Траянов, го свързваше стара дружба, но срещите му с тия поети бяха редки и инцидентни. Други от най-близките му приятели, като Димчо Дебелянов, Гео Милев и Христо Ясенов, бяха от- давна покойници. Връзките му с Елин Пелин, Йовков, Стаматов се изчерпваха с официалното познанство. Сравнително по-чес- то се виждаше с някои от по-младите, които сами го търсеха – Фурнаджиев, Каралийчев, Светослав Минков. Но същият този човек, тъй резервиран към по-голямата част от колегите, понякога се отбиваше най-охотно да се по- черпи в кварталната пивница с домашния ни прислужник Павел. В началото Павел обикновено седеше на крайчеца на стола, забил от смущение поглед в земята, додето баща ми не кажеше: ! Седни като хората, де. Инак ще паднеш от стола, преди да си се напил. Когато го диреха по разни писателски работи, баща ми обикновено лаконично нареждаше: „Кажи, че ме няма!“ Ненавиждащ всяка лъжа, той си бе разрешил тази едничка лъжа, пускана в ход по няколко пъти дневно, за да може да работи несмущаван. От тая защитна фраза водеха началото си и легендите, че бил недостъпен и груб към хората. Стария обаче смиташе, че това, което пише, го пише тъкмо за хората и че хората далеч не се изчерпват с тия пет души, които ще ти от- немат пет часа в приказки, че за писателя „хората“ са преди всичко читателите. Но същият този човек, готов да се скрие от някой отбил се ненавреме колега, отделяше време за главоболията на най- 14 Богомил Райнов различни познати, дошли по „важна работа“, важна, разбира се, за тях, а не за него. Имаше един изобретател, който идваше всяка седмица години наред и по няколко часа го занимаваше с откритията си над „вечния двигател“. Имаше един закъсал артист, който се отби една заран за малък заем, а си отиде едва шест месеца по-късно. Имаше един виден протогеровист, който доста време се укриваше от куршумите на михайловис- тите в кабинета на баща ми. Вън от това в кухнята по обичай нощуваха студенти на Стария или мои приятели. Веднъж, когато се бях прибрал от училище и надзърнах в кабинета, видях непознат посетител с едро телосложение и об- ръсната глава. Непознатият се заседя доста, но аз не мсжех да чуя от съседната стая разговора, понеже гостът говореше полугласно. ! Кой беше този? – запитах, след като посетителят си отиде. ! „Дежурният“ – отвърна баща ми, навел нос над ръко- писа и явно решил да навакса загубеното време. ! Касоразбивачът ли? – извиках с тръпка на почит, защо- то прозвището бе прочуто по онова време. ! Да. Току-що са го пуснали от затвора – промърмори отново баща ми. ! И за какво те търси? ! Предлага ми да правим фалшиви пари. . . – засмя се Стария. Той имаше този обичай да се засмива ненадейно и в таки- ва мигове лицето му странно се променяше и подмладяваше. Като видя, че продължавам да вися пред бюрото, вече готов за нов въпрос, баща ми спря да се смее и обясни: ! Приятел ми е от фронта. Хайде, че имам работа. Човекът, който минаваше за „изтънчен естет“ и „духовен аристократ“, не виждаше нищо необичайно в дружеския раз- говор с един криминален престъпник. Рангът и занятието за него бяха без значение. Общуваше много повече с учениците В ИМЕТО НА ОТЦА 15 си, отколкото с колегите професори. Студентите му идваха да го посешават в къши или да го канят на веселбите си. Случваше се, разбира се, понякога да се заблуждава в хората, но много по-често успяваше само в един бегъл разго- вор да ги разбере. i Тоя Ноздрев повече не ми го води! – каза той веднъж, след като се бях явил с един шмекер и самохвалец, предлагаш да издаде някаква книга на баша ми. Стария за по-кратко имаше обичай да характеризира поз- натите си с литературни прозвиша. По примера му и аз поня- кога използвах тоя похват, но не винаги улучвах. i Не е лош човек – казвах за някой близък, – само пада малко Дон Кихот. i Дон Кихот ли? – възразяваше баша ми. – Той си е жив Тартарен. Многобройните и често странни връзки на Стария съвсем не разпръскваха фантастичната легенда около него, а на свой ред я подхранваха. Някои го обявяваха за чудак, а други – нап- раво за „извеян“, както се бе изразила сестрата на мюя съученик. Имаше и хора, които считаха, че безразборното обшуване на баша ми с най-различни типове е предизвикано от писател- ска корист – да колекционира разновидности на човешката фауна. Не ше и дума, че у него писателското любопитство ви- наги бе будно, но във връзките му с околните то никога не стоеше на преден план. Да се ограничава с разглеждане на хората през увеличително стъкло за него означаваше да заема ролята на лекар, който изследва болния не с цел да го лекува, а с цел да изучава просто особеностите на болестта. Пристрастието бе черта на темперамента му. Станал сви- детел на нешо, той не можеше да не вземе страна. Тъкмо затуй, макар на младини да бе приемал възгледа на политическата незаангажираност, писано му бе – оше преди да стигне до на- шите позиции – да се заангажира в една политическа драма: македонската. Не искам да кажа, че заряза писателската си 16 Богомил Райнов работа и се впусна в борба с тероризма – това не бе в характе- ра му. Но тъкмо като писател и въпреки заплахите той заста- на на страната на хората, които в ония дни бяха разстрелвани по софийските улици, зашото над убийците лежеше зашитна- та сянка на двореца. Стария проявяваше винаги пристрастие към участта на хората и в съшото време не обичаше да се рови в живота им, да любопитства или да раздава оценки и присъди за неша, ко- ито не познава отблизо. Спомням си как една вечер у дома дойде Кръстан Поптодоров, съшият протогеровист, дето ня- кога се бе укривал в кабинета на баша ми. Той току-шо бе излязъл от затвора и беше съвсем редно да се отпразнува събитието. Приказвахме и седяхме до късно. Кръстан бе спо- коен и невъзмутим, сякаш не идваше от затвора, а от почивна станция. Преспа у нас, на заранта изпи кафето си, прочете вес- тника и все тъй спокойно се сбогува. Съшия ден той закла жена си с нож зарад изневяра и се застреля. ! Абе то, когато един човек свикне да вади оръжието, както вади носната си кърпа. . . – взех да коментирам аз на вечерята. ! Не се произнасяй по неша, от които нямаш понятие – сряза ме Стария. – Аз познавах по-добре от тебе тоя човек. И той се задълбочи в книгата си, за да покаже, че не само по-добре го е познавал, но и по-добре от мене знае да мълчи. Баша ми презираше елементарните оценки, изказвани по по- вод на сложни неша, и умееше да спазва оная граница, която не всички ние виждаме, но която доста отчетливо разделя от- зивчивостта от клюкарското любопитство. •к ~к Докато майка ми бе жива, тя бе главното действашо лице в живота ми, а баша ми стоеше по-скоро някак встрани, като човек,, който присъства в тоя дом, но е твърде зает, за да взема В ИМЕТО НА ОТЦА 17 участие в делничната му суетня. Когато мама почина, ролите се смениха: баща ми бе принуден да поеме на гърба си семей- ните грижи, а майка ми остана мълчаливо да присъства в спо- мените ни, в портретите, във всяка вещ, подредена от нейните грижливи ръце. Тя присъстваше неизменно и в мислите на Стария. Оттук нататък – въпреки един краткотраен втори брак – той трябва- ше да изживее целия си живот като вдовец, защото не може- ше да забрави тая, която за него си остана единствената. Домът, който майка ми с най-оскъдни средства се бе пос- тарала да направи приветлив и уютен, добиваше с течение на годините все по-занемарен вид. Чергите и завивките бяха окъсани, столовете – пробити или вързани с тел, картините, поставени някога да красят стените, сега ги загрозяваха, опу- шени и потънали в прах. Тая обстановка никак не смущаваше баща ми, между другото защото рядко я забелязваше. Той бе приучен да отделя на битовите нужди тъкмо толкова внимание, колкото според него те заслужаваха, за да може да продължа- ва съществуването си, тоест да работи. Беше му безразлично какво ще обядва и додето обядваше, вниманието му бе насо- чено не към храната, а към книгата, която четеше, дъвчейки бавно залците. Носеше костюмите си по десет години, а пос- ледният му балтон вероятно бе и вторият в живота му, защото изтрая четвърт век. Това бе един извънредно здрав и дебел балтон от някакъв бежов вносен плат и когато баща ми, ка- къвто си бе мършав, го обличаше, изглеждаше, като че слабо- то му тяло е настанено в шперплатова опаковка. Най-стран- ното е, че въпреки продължителната употреба дрехите му бя- ха винаги безукорно чисти и изглеждаха почти нови. Едничкото нещо, което съществуваше в квартирата ни в почти неограничено количество, бяха книгите. Те изпълваха шкафовете и многобройните етажерки, трупаха се на грамади в два от ъглите на кабинета и върху едно неизползвано за ра- бота бюро. Баща ми бе приспособил за библиотеки дори и В името на Отца 18 Богомил Райнов гардеробите, нещо естествено за един дом, където дрехите са малко, а книгите – много. Отпърво цялото това богатство бе недостъпно за мене по две главни причини: от една страна, Стария не обичаше да ровят из кабинета му, а от друга – библиотеката, въпреки вну- шителния си обем, бе крайно бедна откъм ония шедьоври, ко- ито можеха да ме развълнуват – романите на Майн Рид или на Фенимор Купер. Един ден в пристъп на домакинска прилежност поисках разрешение да обера праха от рафтовете и баща ми кимна в знак на съгласие. Операцията по чистенето ми отне цялата заран, защото, за да се избършат добре някои книги, налага- ше се да се вадят от шкафа, а щом веднъж са извадени, нищо не пречеше и да се разгледат. Изпитвах благоговеен трепет от факта, че съм успял да се добера до тая светая светих, и не можех да се начудя, че всичките ми бащини книги, и подвързаните, и неподвързаните, изглеждат съвсем като нови, въпреки че бяха използвани толкова години. ! Мога ли да взема да прочета тоя роман? – запитах плахо, след като чистенето най-сетне свърши. Тоя роман бе „Престъпление и наказание“. ! Още не е за тебе – отвърна Стария, като вдигна очи от ръкописа и погледна обемистия подвързан том. ! Ама аз всичко разбирам, като го чета… ! Е, щом всичко разбираш. . . Баща ми се усмихна с крайчеца на устните си, а после добави: ! Само че го пази. Книгата трябва да се уважава. „Пази го“ поне в моята версия не означаваше непременно „върни го“. Тъй че, след като прочетох романа, аз го прибавих към малката купчинка на своите литературни съкровища, кол- кото да видя какво ще стане. Не стана нищо. Това ми вдъхна смелост при следващото почистване да поискам втора книга. А после почистванията на праха станаха нещо традиционно и В ИМЕТО НА ОТЦА 19 година по-късно Стария, който рядко се сещаше за подаръци, ми купи голяма солидна етажерка, така че от тоя миг нататък вече разполагах с истинска своя библиотека. Постепенно цялата художествена литература, събрана в кабинета на баща ми – а тя бе огромна, – премина в моята стая. Много по-късно, когато вече не живеех при него, полу- чих и литературата по изобразителни изкуства – редки изда- ния и скъпи разкошни албуми. Между нас казано, това бе от моя страна живо изнудване, тъй като баща ми работеше с тия книги, а аз тогава главно им се любувах. Но Стария само ким- на в отговор на молбата ми и томовете се преселиха от вехти- те олющени шкафове в новата ми квартира, където малко по- късно бомбардировките превърнаха в пепел облагата от нек- расивия ми жест. Книгите бяха единствените вещи, към ко- ито баша ми изпитваше привързаност, една здраво вкоренена привързаност, която все пак той имаше силата и волята да преодолее само с едно безучастно кимане. Книгата беше и единственото нещо, за което Стария бе готов да отдели средства без възражения и мръщене. Не си спомням да съм му поискал някога пари за книга и да е отка- зал или да е отвърнал с обичайното си за други случаи „ще видим“, което на неговия език означаваше „не разчитай твърде“. Когато през 1938 у нас започнаха да се получават съ- ветски книги, аз носех в къщи каталозите и подчертавах изданията, които исках да изпиша, а баща ми ги преглеждаше, добавяше още някои заглавия и даваше необходимата сума. За всички останали разходи – с изключение на най-необ- ходимите – баща ми бе по-скоро труден. Той смяташе, че е развращаващо един човек да разполага с пари, преди още да се е научил да ги печели. Пет лева за кино можеха да му се поискат без особен риск не по-често от веднъж седмично и преди това да стане, ние дълго се съветвахме и пазаряхме с брат ми кой от двамата да се нагърби с деликатната мисия. Други разходи за удоволствия изобщо не се предвиждаха. 2С Богомил Райнов Стария не само не бе скъперник, но не беше и особено пестелив човек и ако проявяваше известна твърдост по фи- нансовите въпроси, правеше го единствено в интерес на въз- питателната роля, която след смъртта на майка ми бе легнала върху плещите му. Спомням си още как една едничка заран се осмелих да му поискам пари за баничка. ! За какво ти е баничка? – вдигна вежди баща ми, като че бях поискал не баничка, а вещ с неизвестно предназначение. ! Ами за закуска през голямото междучасие. ! Банички ядат само глезените деца на богаташите. А в това време бедните гризат филийката с чубрица. Тебе няма ли да те е срам да се тъпчеш, докато други наоколо преглъщат слюнката си? Кварталът около „Докторската градина“, дето живеехме тогава, бе през ония години богаташки квартал. Баща ми гле- даше с мълчаливо презрение на обитаващите в съседство пар- венюта и „силни на деня“ и не одобряваше инцидентното ми другаруване с някои техни синчета, макар по обичая си нико- га да не ми поставяше забрани. Веднъж, когато бях ходил у един свой съученик, дете на бивш министър, и се оплаках:, че е отказал да ми даде някаква книга за четене, Стария отбеляза: ! Защо ходиш там? Не виждаш ли, че се унижаваш? Баща ти не е нито бивш, нито бъдещ министър, така че няма какво да ходиш там. Като говоря за възпитателна роля, съвсем нямам предвид, че Стария се бе превърнал в нещо като бавачка. Всъщност той продължаваше да си седи все там, дето му беше мястото за цял живот – пред бюрото и над ръкописите, и сякаш ни оставяше да вършим каквото си щем. И все пак по някакъв неуловим начин, с помощта на бегли и уж случайни въпроси по време на обеда или с краткотрайни прескачания до нашата стая, когато си учехме уроните, той бе напълно в течение на работите ни и винаги съумяваше да ни въздейства, понякога с думи, а понякога с мълчанията си. В ИМЕТО НА ОТЦА 21 Мълчанията му бяха за нас най-страшното. Те траеха по цяла седмица и означаваха, че провинението ни е преценено като тежко. В такива периоди Стария преставаше да употре- бява дори обичайните си „да“ и „не“ и над целия дом лягаше непоносима тягост. Не се решавахме да искаме прошка и да обещаваме „няма вече“. Той не бе ни научил на подобни маниери, защото ги смяташе за унизителни и защото не отда- ваше голямо значение на словесните декларации. Инквизи- цията на безмълвието се прекратяваше само когато се случе- ше по време на обеда да кажеш примерно: ! Днес ме изпитаха по аритметика и получих пет. ! Хубаво. . . – промърморваше Стария. И макар това „хубаво“ да бе изричано с половин уста, то вече предвещаваше скорошно разведряване. Той ни респектираше не с плесници, към които никога не прибягваше, нито дори с обстойни назидания, а само с прин- ципността си, като при всеки случай ни даваше ясно да осъз- наем кое е хубаво и кое – лошо, и още по-ясно да разберем, че лошото той не търпи нито у себе си, нито у другите. Най-лоши неща за него бяха мързелът и егоизмът. Но лоши бяха и лъжата, грубостта, самохвалството, нечистотата във външността, в поведението или в езика. ! Тази дума е неприлична дума. Тя е грозна и по смисъла, и по звученето си – ще каже той, когато някой от нас изтърси току-що научения уличен лаф. И тая бележка беше достатъчна, за да престанем да коке- тираме с лафа. Когато брат ми постъпи в академията и за пръв път се яви на изпит по история на изкуството, баща ми му писа двойка. ! На другите за такъв отговор не пишеш двойка – осмели се да забележи брат ми, когато се върна в къщи. ! Вярно. На чуждите синове за толкова знания пиша четири. Но понеже ти си мой син, а не чужд, писах ти слаб – отвърна невъзмутимо Стария. 22 Богомил Райнов Подтекстът беше достатъчно ясен, обаче брат ми все оше не можеше да надвие огорчението си: i Ама нали за всички трябва да има еднаква мярка. .. i Еднаквата мярка я държи в джоба си само Господ. Аз не съм Господ. Когато се яви някое момче, което, за да следва, е принудено да мие чинии в ресторанта, не мога да искам от него това, което съм длъжен да искам от тебе, дето имаш под- ръка толкова енциклопедии. От всички енциклопедии, които ни бяха подръка, ние из- ползвахме най-много оная, която се наричаше Николай Райнов. Щом срешдехме някаква непозната дума или неизвестно име, шом ни потрябваше някоя дата или събитие, ние се изправях- ме пред бюрото на Стария в очакване да допише фразата си. i Какво има? i Преведи ми, ако обичаш, това изречение. .. Или: i Какво значи „азимут“? И баша ми се навеждаше над „Анабазиса“ или търпеливо почваше да обяснява какво значи „азимут“. Той бе в състо- яние да отговаря изчерпателно на най-различни въпроси от най-различни области. Владееше всички европейски езици, и древните, и новите, с изключение на скандинавските и на унгарския. Бе ги изучил сам, с помошта на ръководства, и ма- кар че не ги ползваше говоримо – говоримо той рядко ползва- ше и родния си език, – но ги владееше достатъчно, за да чете без речник. Четеше с увлечение и художествена литература, и книги по изкуството, и трудове за специалисти по история и археология, по ботаника и астрономия, по философия и социология, по психология, етика, история на религиите и как- во ли не. Понякога се случваше естествено въпросът ни да засегне нешо забравено или неизвестно на Стария. Но в таки- ва мигове той само вдигаше опушените си от тютюна пръсти, което означаваше „чакай“, разтваряше някой от шкафовете и след минута намираше необходимия за справката том. В ИМЕТО НА ОТЦА 23 Живата енциклопедия не бе предназначена само за семей- но ползване. При Николай Райнов идваха всякакви хора, често съвсем непознати, за да търсят най-различни упътвания във връзка с научните си трудове, дисертации или самообразова- телни нужди. Ако посетителят имаше нешастието да се яви в неподходяш час, рискуваше най-много да бъде отпратен с мол- ба да дойде подир един или два дни. Баша ми смяташе, че е безнравствено да отказваш на други знанията, които сам си по- лучил от други. И, което беше оше една негова черта, винаги изразяваше ясно личното си мнение, но никога не го натрапваше. С тая негова черта се сблъсках, когато бях в първия гим- назиален клас. Един ден след края на занятията към мене се залепи някакъв ученик от горните класове и предложи да ме изпрати, за да си поговорим по пътя. Говоренето започна с благородни съждения за националните идеали и за необходи- мостта да се очисти обшеството от корупцията и мизерията, а завърши с апел да се включа в известната по онова време ор- ганизация на „националните легиони“. Поканен бях да посетя и един от следвашите сборове на софийския легион. По време на обяда разказах на баша си за станалото и дос- та обстойно му предадох обаятелната проповед на легионера. ! Всеки хвали стоката си – обобши Стария, когато свърших. ! Ама твоето мнение какво е? – запитах, макар че мнени- ето му беше доста очевидно. ! Щом те занимават подобни въпроси, иди, виж какво правят тия хора, пък после ше приказваме. Случаят обаче така подреди работите, че можах да видя какво правят легионерите и без да ходя на сбор. Една седмица по-късно баша ми трябваше да изнася сказка за „Свободното зидарство“. Той бе излязъл съвсем наскоро от тази организа- ция, разочарован, че зад нейните високонравствени девизи се крият нрави и деяния от съвсем друго естество. Тъкмо затуй вече се бе опитал веднъж да изложи публично причините за 24 Богомил Райнов отдръпването си. Сказката се бе състояла в един претъпкан салон, смущавана и прекъсвана с предизвикателни въпроси от страна на насядали сред публиката фашисти. Фашистите по свои съображения бяха противници на масонството, но тъл- куваха напускането на ложата от баща ми като маневра, поз- воляваща му да рекламира тая организация и в същото време да заема позата на обективен и критичен свидетел. Те нами- раха основание за подобни подозрения в употребяваните от баша ми думи като „свобода“ или „братство“, убедени, че „доб- рият българин“, както се казваше по онова време, не допуска в речника си подобни термини. Въпреки младостта си аз имах достатъчно лични наблюдения, за да знам дали отдръпването на баща ми бе резултат на маневра, или на дълбоко и горчиво разочарование. Обаче това е друга история. Така или иначе, понеже при изнасяне на беседата по-голя- ма част от публиката бе останала на улицата, предложено бе сказката да се повтори, но сега в големия салон на градското казино. Пристигнах в казиното с известно закъснение и отпърво помислих, че и тоя път залата не е побрала слушателите, за- щото още отдалеч зърнах до входа оживена тълпа. Когато се приближих и се ослушах във възгласите на множеството, разбрах, че това са слушатели от особен вид. Голяма част от тях, въоръжени с дебели бастуни, се уговаряха без сянка на конспиративност за предстоящите действия. Имаше и някол- ко ученици, между които зърнах познатия ми легионер. Влязох в салона със свито сърце. Баща ми бе изправен зад катедрата, малко блед, но спокоен. Той имаше тих глас, затуй в залата бе поставен високоговорител. Това не облекчаваше особено положението, защото доста високоговорители седяха и сред публиката, като след всяка фраза на докладчика скача- ха и му отправяха груби въпроси или обидни възгласи. Стария млъкваше и търпеливо чакаше шумът да стихне, а после на- ново невъзмутимо продължаваше. В ИМЕТО НА ОТЦА 25 Не знам колко време мина в тая игра, додето вратите из- веднъж се разтвориха и в салона нахълта с викове и размахани бастуни познатата вече тълпа. В същия миг две редици слуша- тели от залата се изправиха, вдигнаха столовете над главите си и като разбутваха грубо публиката, се насочиха в заплаши- телна фаланга към трибуната. Баща ми млъкна, разбрал, че сказката е свършила и почва нещо друго. Той напусна катедрата, но вместо да се отправи към изхода зад сцената, както би постъпил всеки по-предпаз- лив човек, излезе съвсем напред и застана на ръба на подиума срещу приближаващата озверена тълпа. По-късно ми се е случ- вало още два пъти да го наблюдавам при подобни тревожни обстоятелства и да забележа, че заема все същата тази малко вцепенена и предизвикателна поза. Не знам дали искаше да покаже на глутницата, че не се плаши от бой, или се опитваше да я обуздае с острия си пронизващ поглед. Въпросът е там, че животните и особено известен вид животни трудно се обузда- ват с поглед. Така че от слабото телосложение на баща ми едва ли щеше да остане много нещо, ако приятелите му от залата не бяха наскачали. Едни влязоха в схватка с побойни- ците, а други насила извлякоха сказчика през задния вход тък- мо когато полицията най-сетне реши да се намеси. Вечерта, след като Стария се прибра, не пропуснах да му кажа, че съм видял сред глутницата познатия легионер. i Не те ли повика да вземеш участие в представлението? засмя се баща ми. Туй бе казано на шега, но в момента аз я усещах болезне- но и той, изглежда, забеляза това, защото добави, вече сериозно: i Трябва да знаеш, че не държа да ви натрапя своите идеи, обаче държа да възприемете идеи чисти и благородни. Тия идеи – чисти и благородни, но различни от бащините ми – аз почнах да възприемам в горните класове на гимназията. И се случи нещо, за което тогава не си давах сметка и което 26 Богомил Райнов едва по-късно, когато съм мислил по него, често ме е озадачавало: фактът, че бях възприел други и в известни отно- шения противоположни на неговите възгледи, не създаде до- ри сянка на отчуждение между мене и Стария, а, напротив, сякаш повече ни сближи. Между другото, защото в къщи се бе появил един опонент, с когото можеше да се разговаря, сиреч да се спори по важни въпроси. Опонентът бях аз и следва да призная, че особено в нача- лото се опитвах да отстоявам позициите на материализма не толкова с познания, колкото със самонадеяност. Това поняко- га забавляваше баща ми, когато ме поставяше натясно, но по- някога го и дразнеше: ! Комунизмът може да изглежда нещо лесно смилаемо като политическа програма, но марксизмът не е наука за прос- ти хора – казваше той в подобни случаи. – Ти си уж против религията, а си създаваш сам религия от пет принципа, които дори не си проумял както трябва. Преди да ставаш пропаган- дист на едно учение, не е зле да го опознаеш. Веднъж, когато при един от тия спорове не на място упот- ребих някаква чужда дума, баща ми забеляза с оня кротък глас, който употребяваше, когато казваше нещо, което може да те оскърби, сякаш за да ти внуши да не обръщаш внимание на оскърблението, а да се опиташ да вникнеш в смисъла: ! Георги Димитров произнесе защитната си реч в Лайпциг на чист немски език, а ти и своя език не си се постарал да научиш. Димитров с културата и логиката си респектираше дори враго- вете си, а ти принуждаваш баща си да ти поправя грешките… Днес по-трудно от когато и да било мога да кажа дали съм усвоил достатъчно тая сложна наука, марксизма. Знам само, че едва ли бих си дал труд да науча много от наученото, ако не живеех под един покрив с тоя спиритуалист и мистик, какъв- то беше по онова време Николай Райнов. Всеки спор с него ми разкриваше някоя празнота във възгледите ми. И след все- ки спор аз се затварях и се ровех в книгите, за да запълня тази В ИМЕТО НА ОТЦА 27 празнота. Баща ми беше безпощаден като опонент и заедно с това – колкото и абсурдно да звучи – безусловно коректен ка- то събеседник. Случваше се понякога, когато бе в добро настроение, да се подиграе добродушно със самомнението ми, но не помня ни веднъж да се е подиграл с идеите ми. По силата на обстоятелствата аз получавах възпитанието си колкото сред книгите, толкова и сред уличните нрави. Стария се отнасяше твърде неприязнено към тая втора школа и тежк’о ми, ако се случеше да се върна с раздрана риза или разкървавено лице от някое махленско сражение. Затова една вечер, когато се прибрах в подобен вид, събух обувките си в антрето и опитах да се промъкна в стаята незабелязано. Синините ми обаче тоя път не бяха резултат на гаменски двубой, а на политическа демонстрация, дето бях получил дос- та болезнени удари. Тъкмо прекосявах хола, когато баща ми излезе от кабинета си. ! С кого си се бил? – запита той и погледът му потъмня. ! С никого. Бях на манифестация. .. ! А, на погребението на Малинов… – сети се Стария. – Е, добре са ви наредили. И продължи към кухнята, додето аз недоумявах как така ми се е разминало. Не е нужно да се подчертава особено, че и в гимназиалния период, пък и дълги години по-късно бях твърде слаб в теорията, за да полемизирам с един човек, който водеше пуб- лични полемики с професорите ми по философия. Но тая работа, която аз не можах да свърша, я свършиха до голяма степен книгите. Баща ми още на младини се беше запознал с по-важните трудове на Маркс и Енгелс, ала ги бе разгръщал с предубежде- нието на една предварително възприета спиритуалистична позиция. Сега нашите спорове отново пробуждаха интереса му към марксизма и той четеше всички ония книги, които в странствуването си от ръка на ръка стигаха и до мене. 28 Богомил Райнов С течение на времето в съжденията на Стария почнаха да настъпват промени. У човек като него развитието на тия про- мени бе трудно уловимо, тъй като те често пъти с месени и години се таяха зад мълчанията му. Но понякога, в разговор на чаша, той ненадейно казваше нещо, което сепваше събе- седниците му, или заран, докато преглеждаше вестника, пус- каше някоя хаплива реплика. Заранният вестник заедно с го- лямата чаша кафе беше за него обичайният преход от часове- те на съня към часовете на работата. Промените в мисленето на Стария, разбира се, не можеха да бъдат само резултат на книгите, защото това бе човек,, пре- ял от книги. Всъщдост, макар да минаваше за буржоазен пи- сател и буржоазен учен, той винаги бе живял като несретник в буржоазното общество. Николай Райнов бе твърде подозри- телен и твърде своенравен мислител, за да се ползва с благо- волението на силните на деня, а заедно с това бе твърде усамотен, за да се сближи с хората, сред които му беше мястото. Той ненавиждаше заможните среди, които наричаше „света на бакалите“, презираше благообразните им порядки, не пи- шеше писма, не отговаряше на честитки, не пращаше никому книгите си с посвещения и страшно мразеше да ходи по гости. Гавреше се с духовенството, подиграваше се с царя, с генера- лите му, с професорите министри или кандидати за министри по онова време те бяха много, – а Хитлер още от годините на появата му наричаше „бояджията“. Волнодумството и свобо- домислието му се проявяваха главно когато не трябваше, т.е. когато беше в компания, защото само тогава ставаше приказлив, така че нищо от това, което говореше, не остава- ше в тайна. А това, което говореше, прибавено към това, ко- ето пишеше, бе предостатъчно, за да му осигури сума непри- ятни последици. За романа „Между пустинята и живота“ го отлъчиха с анатема от църквата и седем години изтекоха, до- дето един съученик на баща ми се осмели тайно да извърши църковния обред над стриганата ми глава, понеже без кръ- В ИМЕТО НА ОТЦА 29 шелно свидетелство не ме приемаха в училише. Едва изпра- тен със съдействието на един министър земеделец в Париж, баша ми бе лишен от командировката и оставен без средства да си плати дори наема и пътя за връшане, така че трябваше заедно с майка ми да плете обувки, за да скърпи някак положението. През 1923, надушили, че Стария е член на Помошцата организация, в къши нахлуха военни и направиха обиск, от което аз бях много горд, понеже станахме популяр- ни в махалата. Сказките по въпроси на изкуството, които го- дини наред доброволно и безплатно изнасяше всеки неделен ден, внезапно бяха забранени без всякакви обяснения от властта. Забранен бе и юбилеят му през 193 9. Фашистките ор- ганизации водеха кампания срешу него, Бадев и бадевци му посвешаваха злъчни статии, вдигаха се гласове за уволнени- ето му като професор, понеже пеел със студентите си „Интернационала“. С две думи, истинското лице на Стария бе твърде различ- но от създадения поради инертността на критиците образ на Николай Райнов – писателя, самозатворил се в кулата от сло- нова кост, адепта на символизма, странника, луташ се в смът- ните територии на екзотиката и фантастиката. Тъй че не бяха само книгите, които подготвяха дълбоките промени в мисле- нето му. Целият негов живот на несретник и вироглав търсач на правдата бе подготовка за тия промени, и сега настъпваше времето, когато стихийното отрицание на една капна дейст- вителност намираше най-сетне позитивните принципи, на ко- ито да се опре. Баша ми, разбира се, и в миналото бе търсил тия принципи. Погледнат от известна точка, целият негов творчески и човешки път бе всъшцост именно едно непрестанно търсене на тези принципи. Само че обратите на жизнената одисея го бяха на- сочили встрани от политическата борба. Периодът на идейно проглеждане след Септемврийското въстание и в средата на приятели като Гео Милев и Ясенов бе прекъснат от кървавия 30 Богомил Райнов разгром през 1925 г. и от загубата на тия хора, към чиято памет той докрай изпитваше дълбока привързаност. Останал в ду- шата си бунтар срещу „света на бакалите“, Стария все повече се привързваше към възгледа, че съвършенството на общест- вото може да бъде последица само на личното самоусъвършенстване. Около него се събираха през известен период група млади и по-възрастни хора, привличани от съща- та химера. Водеха се дълги разговори на теософски теми и аз, свит в някой ъгъл, се опитвах да проумея сложните езотери- чески термини, като подтисках прозевките си. Тия многоброй- ни вечери се оказаха за мене една мистична школа с отрицате- лен знак, защото свързваха в съзнанието ми понятието за спи- ритуализма с понятието за досадата и отрано ме изстудиха към тоя род занятия. Впоследствие групата се разпадна тъй неусетно, както се бе и сформирала, и с това нагледно доказа колко тру- ден е пътят към самоусъвършенстване в едно общество, къде- то съвършенството се измерва с цифрата на годишния доход. Казано в скоби и във връзка с легендата за мистицизма на Николай Райнов, искам да поясня, че възгледите на баща ми никога не са се доближавали до църковната религиозност и до еснафската набожност. Както споменах, той се подиграваше с поповете и дори с родителите си, които на стари години бяха станали ревностни посетители на всички столични църкви: ! Дядо ти Иван прекара половината живот в безверие, а другата половина ще похарчи да моли прошка за тоя грях. Девизът, възприето от баща ми, гласеше: „Няма религия по-горе от истината“. Той нееднократно е повтарял тоя девиз в споровете ни и го прилагаше на практика, като постепенно се освобождаваше от едни или други възприети на младини предразсъдъци. И все пак Стария виждаше в живота и в света определена логика, оная логика, която за нас е развитието и закономерностите на развитието, а за него бе израз на една вис- ша сила. В интерес на истината следва да отбележа, че въпреки еволюцията си той остана докрай привързан към тоя възглед. В ИМЕТО НА ОТЦА 31 Една от основните истини, която Стария прозря между многото други, беше истината за необходимостта от револю- ционна промяна. Последователят на учението за самоусъвър- шенстване и противникът на насилието постепенно стигна до извода, че без насилие старият свят няма да рухне и че за да има човешко съвършенство, трябва да се създадат социални условия за постигането му. Така той осъзна и една втора истина, свързана с писателския му занаят, истина, която доб- лестно и публично изрази в условията на свирепата цензура, като в юбилейния си лист и в странилите на в. „Заря“ защити възгледа за т.нар. „нов художествен реализъм“, както тогава бе прието да наричаме социалистическия реализъм. Не само с декларации, но и с редица произведения от предвоенния период, та чак до смъртта си Стария показа верността си към принци- пите на революционното социалистическо изкуство. Трябва да беше през последната ми гимназиална година, когато взех да забелязвам, че споровете с баща ми нещо не вървят и все повече оредяват. Той почваше да отговаря уклон- чиво на настъпателните ми реплики, а други удостояваше са- мо с дълги мълчания. Отпърво мислех, че съм му дотегнал като събеседник, което при размерите на умствения ми багаж не бе никак чудно. После взех да долавям, че споровете оредя- ват просто защото поводите за спорове са почнали да оредяват. Спомням си как веднъж, когато развивах мисълта си, че всич- ко е материя, баща ми уморено ме прекъсна: i Разбира се, че всичко е материя, да не искаш да е дух свети. Ти кога ще почнеш да минаваш от азбучните истини към някои по-сложни неща? Друг път, когато надникнах в кабинета му, забелязах, че току-що се е заел да превежда някаква дебела книга, i Роман ли е? – запитах. i Не е роман. Това е „Вик за правда“ на Ъптон Синклер, антология на социалния протест. i Няма да я пусне цензурата – забелязах. 32 Богомил Райнов ! Ще видим – промърмори баша ми и отново се наведе над книгата, за да даде знак да не му отнемам времето. Той разчиташе, че произведението ше види бял свят пора- ди реномето на издателството и солидното име на преводача, но както и очаквах, антологията бе спряна от цензурата. Това го огорчи, обаче не му попречи да се заеме с нов превод на друга еретична книга – този път „Синтетична история на изкуството“ от Йофе. Трудът на Йофе, разбира се, съшо не видя бял свят. Двата превода и до днес лежат между непубликуваните ръкописи на баша ми и ако споменавам за тях, то е само зашото тогава ми отвориха очите за новата насока, която Стария бе поел в мис- лите си. През съшата тая 1938 г. у нас все по-често почнаха да се събират млади пишеши и непишеши комунисти. Четяхме на глас стихове, спорехме, а понякога и пиехме, за да приличаме съвсем на възрастни. Когато се случеше да е в настроение, баша ми съшо сядаше между нас, слушаше ни или се шегуваше, а нерядко се хвашаше и на сериозен разговор. Грижите ни, амбициите ни, проблемите, които ни занимаваха, бяха любо- питни за него, запрто го въвеждаха в света на едно ново, съв- сем зелено оше поколение. Мисля, че от онова време баша ми почна всъщност да именува себе си Стария, и ако съм свикнал да употребявам това име, то е, зашото сам си го бе прикачил. Той може би наистина се чувстваше като „Стария“, седяш сред нашето оживление и оглушен от глупостите ни, но ние го чувствахме съвсем като връстник, особено когато пийнеше малко и почнеше да рецитира някой от любимите си френски поети или запееше някоя революционна руска песен, остана- ла в главата му от младини. Революционните руски песни, ка- то се почне от песните на декабристите и се свърши с „Варшавянката“, ние ги учехме главно от него и бяхме тъй ревностни в пригласянето, че се случваше на вратата прони- зително да зазвъни някой полицай, който, без да разбира руски, В ИМЕТО НА ОТЦА 33 само по въодушевлението ни бе отгатнал, че тая песен, дето се носи от отворените прозорци, не е „редовна“. Впоследствие, когато влязох в средата на по-възрастните писатели комунисти, – някои от тях като Павел Вежинов, Челкаш, Камен Калчев, Никола Ланков, Ангел Тодоров, Иван Мартинов и други, също идваха в къщи, _ аз скрито се забав- лявах да наблюдавам как „идеалистът“ и „естетът“ намира общ език с такива чужди до вчера хора. Един ден, когато се отбих в стаята му, той ми подаде една книжка и запита: ! Познаваш ли тоя човек? Книжката, получена по пощата с лаконично посвещение, бе „Моторни песни“ на Никола Йонков. ! Не го познавам. Защо? ! Нищо, питам. Добре пише. Това „добре пише“ беше максимумът, който можеше да се чуе от баща ми като похвала. Макар че в неговите уста думата „добре“ можеше и нищо да не означава. Всичко зависеше от интонацията. Когато бях започнал сам да пиша, имах обичая да оставям готовия ръкопис на масата на Стария, и то в момент, когато той отсъстваше, понеже се срамувах от опитите си. Баща ми, след като прегледаше ръкописа, ми го донасяше, а на въп- росителния ми поглед отвръщаше с едно късо „добре“. Само че тонът говореше достатъчно ясно, че това „добре“ не значи ни- що повече от „карай, не се отчайвай“. По листата обикновено бяха нанесени дребни поправки с вечното лилаво мастило. ! Но ти ми поправяш само правописните грешки. . . – ос- мелих се веднъж да забележа. ! А, виж, другите никой не може да ти ги поправи освен ти самият. ! Би могъл да ми ги посочиш. ! Има време. Не се тревожи. Стария, то се знае, ясно виждаше, че това, което му серви- рам на работната маса, не само не е „добре“, а е отчайващо В името на Отца 34 Богомил Райнов лошо и че не може да се посочат грешки в едно нещо, което пдлото е грешка. Обаче той не беше от хората, способни да те отчаят и да те накарат да свърнеш от пътя, който едва си поел. Затуй казваше „добре“. Но онова „добре пише“, изречено по повод стиховете на Колю Йонков, звучеше съвсем другояче и аз тутакси се задъл- бочих в малката книжка, за да разбера причините на ласкава- та оценка. Няколко месеца по-късно, когато се бях вече сприятелил с Вапцаров, го заведох една вечер в къщи. Поканих го в стаята си и прескочих в кабинета на баща ми за цигари. Той по оби- чая си все тъй избягваше да ми дава пари за харчене, затова пък цигарите бяха винаги на мое разположение. ! Кой е оттатък? – запита Стария. ! Колю Йонков. ! Доведи го тук. Когато го доведох, баща ми бе извадил от шкафа една пра- тена му от провинцията дамаджана. ! Пиеш ли? – запита той почти строго Колю. ! Пия – отвърна неловко Вапцаров. ! Пий, но не прекалявай, както правим понякога ние с Богомил. Съветът беше излишен, понеже Колю и без туй никога не прекаляваше, обаче дамаджаната и за двамата се оказа добре доила, защото и двамата можеха да се състезават по свитост- та си пред непознати хора и вероятно това бе една от причини- те баща ми да измъкне питието от шкафа. С две думи, разго- ворът потръгна, макар че не помня точно за какво разговаряхме. Помня само, че по едно време Стария подкани Вапцаров да каже някои от новите си стихотворения и онзи, отначало с известно притеснение, а после по-свободно издек- ламира две-три неща – той знаеше стиховете си наизуст, – а баща ми мърмореше „добре“ и „това е добре“, от което Вапца- ров, какъвто си беше свенлив, се чувстваше съвсем неловко. В ИМЕТО НА ОТЦА 35 По-късно неведнъж се е случвало Колю да идва в къщи, а понякога и да преспива, когато не се решаваше да нощува у дома си. Спомените ми за тия събирания също са твърде от- къслечни и нямам намерение да ги допълвам чрез съчинения с късна дата. Но веднъж, в отсъствието на Вапцаров, баща ми каза нещо, което съм запомнил: ! Вие пишете с вълнение и понякога не пишете зле. Само че пишете за неща, които не познавате, и това си личи. А Колю Йонков пише за неща, които познава, и затуй излиза хубаво. Една заран баща ми дойде да ме събуди рано, нещо необичайно, още повече вечерта той бе закъснял, а в подобни случаи не обичаше да подранява. ! Снощи дойде да ме намери един познат от младини. Съобщи ми, че сега работел в Обществената безопасност и че той и колегите му били по дирите на вашата компания. „Синът ти, вика, се движи с една група хора, между които е и синът на Йонко Вапцаров, но ние сме по следите им и когато ги заловим, и Господ не може им помогна.“ Баща ми млъкна и ме загледа с тежък поглед, но аз избяг- вах погледа му и също мълчах, като очаквах да почнат оби- чайните родителски съвети. Вместо това Стария се загърна по-плътно в тютюневата си дочена престилка, сякаш извед- нъж бе усетил хлад, и добави: ! Та виж още днес да предупредиш Колю. След дълги обикаляния намерих Вапцаров едва към обед, но както и предполагах, предупреждението не даде резул- тат . Колю само се усмихна с малко тъжната си усмивка и рече: ! Знам го това. Нали ги усещам, че са постоянно зад гър- ба ми. После махна с ръка, в смисъл „нека говорим да друго“. Няколко месеца по-късно пак една ранна заран на врата- та настойчиво се позвъня. Пред входа стоеше изправен един познат от Македонския кръжок. 36 Богомил Райнов i Сноши застреляха Вапцаров – рече той полугласно. – Дай да размножим на машината тия неша. Това са предсмър- тните му стихове. Докато тракахме на машината, баша ми надзърна в стаята, обезпокоен от ранното ни оживление. i Какво има? i Разстреляха Вапцаров. Стария понечи да каже нешо, но премълча. Само стисна челюсти и затвори за миг очи, а после си отиде оттатък. Оше по-късно, трябва да беше през 1943 г., у дома ми се изтърси някакъв младеж в немска униформа. Като се вгледах в лицето му, разпознах в него един софийски бродяга, когото наричахме Руски зарад произхода му и който в миналото се бе навъртал в ученическата ни компания. Руски, без да чака покана, влезе наперено, явно решил да ме впечатли с новата си униформа, и ми съобши, че е зачислен към армията фан- том на Власов. i Ти нали уж се броеше за левичар? – запитах, i Абе за нишо вече не се броя. Дават дрехи, пари, какво повече? Можех, разбира се, да го изгоня, обаче в ония времена тоя жест шеше да повлече само излишни неприятности. Затова предпочетох да го пропъдя тъй както баша ми пропъждаше натрапниците – с мълчание. Руски ми предложи цигара, но аз отказах, повъртя се, сервира ми оше веднъж алибито си – „да- ват дрехи и пари, какво повече“ – и накрая се изпари. i Какъв беше тоя немски войник? – запита Стария, кога- то новопокръстеният власовец си отиде. Обясних му. i Не искам тук никакви немски войници – рече с рязък глас баша ми. – Не забравяй, че в тая стая е седял Вапцаров. Всички тия епизоди, които изреждам, може да изглеждат разказани напосоки и без връзка, но в спомена ми те са свър- зани като различни изяви на един и съши човешки характер и В ИМЕТО НА ОТЦА 37 като различни форми на въздействие, които тоя характер уп- ражняваше върху мене. Това бяха уроци на поведение и светоотношение, които Стария ми даваше по обичайния си маниер – без дълги обяснения и нравоучения, а просто и внушително, понякога с бегъл намек, понякога с къса и остра присъда. Още помня един от тия последни уроци през същото това тежко и душно военно време. Бях започнал с характерната си младежка самоувереност някаква „История на модерното изкуство“, на която се не виждаше краят и която бях почти изоставил на триста и не знам коя си страница, понеже няма- ше никакви изгледи да намеря издател. Горе-долу в същото състояние бяха и бележките по едно „Пътуване в делника“. Изоставил бях и едва започнатите преводи на Маяковски, тъй като да мислиш за публикуването на подобни преводи по оно- ва време, бе връх на лудостта. По масата ми бяха пръснати ръкописи, потънали в прах, стаята бе тъй разхвърляна и занемарена, че изглеждаше необитаема. Тя наистина бе ста- нала почти необитаема, като се изключат някои часове на нощта, понеже прекарвах сума дни из кафенетата и кръчмите в разговори по събитията, в пиене и трепане на времето. i Ти от няколко месеца съвсем не се свърташ в къщи _ каза ми веднъж Стария. – Виж се в какъв безпорядък живееш. И той посочи с къс жест неразборията на обстановката. Премълчах, като чаках унило да мине бурята, i И безпорядъкът не е само тук наоколо – продължи ба- ща ми, – а в целия ти живот. Тая стая е точно копие на вът- решния ти свят. У тебе даже амбицията за писане почва да буренясва. i Какво да пиша? Нали виждаш, че всичко спират? i Спират не само твоите работи – възрази Стария. – Знаеш, че спират и моите, и на още сума хора. Това не е повод да се прахосват дните в безделие. i А каква полза да работя напразно? 38 Богомил Райнов ! Работата никога не отива напразно. Тя държи човека стегнат, поддържа ума му буден и остър. Леността разлага ума. Леността е форма на бавно самоубийство. Хората, които мно- го приказват и само приказват, просто дават вид, че са умни. Те в най-добрия случай може да са били умни, но вече не са. И най-верният признак е тъкмо тоя: че само приказват. Той не добави нищо повече, обаче макар че се бях пригот- вил да излизам, свалих сакото си и се залових да разчиствам стаята. После разтребих масата и се заех с ръкописа на „Пътуването“. Тоя човек владееше умението да внушава доб- рата мисъл, да те кара да се засрамиш от самия себе си и кога- то си почнал да затъваш в тресавището, да ти протяга ръка, не милосърдно, нито високомерно, а така естествено, сякаш ти казва „здрасти“. На другия ден Стария отново се яви при мене и без да показва, че е видял промяната в обстановката, ми подаде поз- натия том на „Вик за правда“. ! Издателят мисли да прати отново в цензурата ръкописа. Смята, че тоя път ще го прокара. Само че аз съм превел, как- то знаеш, стиховете в проза, а той държи на стихотворната форма. Ще плати по най-добрата тарифа. Така че ако искаш, заеми се с тая работа. Заех се, разбира се. Само това оставаше, да не се заема, в такъв миг на безпаричие и безработица. Баща ми бе осигурил в аванс цялата сума от Стоян Атанасов и ми изплащаше хоно- рара на части, след превода на всеки двеста стиха. По-късно случайно научих от самия издател, че никога не е смятал да прави повторни постъпки за публикация, нито е изплащал ня- какъв хонорар за тая подозрителна книга. •к ~к Той беше белетрист и поет, график и декоратор, историк на изкуството и теоретик на стиловете, изследовател на фолклора В ИМЕТО НА ОТЦА 39 и философ, автор на научни и литературни популяризации, сказ- чик и преводач. Но при всички тия си дейности и във всички тия си дейности той бе един упорит и неуморим търсач на истината. Максимата „Изкуство за изкуството“ му бе органич- но чужда дори в ония ранни години, когато по силата на лите- ратурни моди я бе изповядвал. Зашото даже в ония ранни годи- ни изкуството за Стария бе само средство да достигне до исти- ната и да сподели истината. И ако в някои негови книги са за- легнали идеалистични възгледи, то не е станало от желание да сее заблуди, а затуй, че стечението на жизнени обстоятелства го е принудило да почне търсенето на истината от една твърде отдалечена точка. И ако в търсене на истината неведнъж е грешил, негова заслуга е, че е съумявал да осъзнава грешките си и да се отказва от тях, след като веднъж ги е осъзнал. Може би това движение към целта би било по-бързо и би довело до по-проникновени творчески находки, ако се бе раз- вило оше отначало в правата посока. Но едва завършил ос- новно образование, дядо ми му бе казал: „Синко, оттук ната- тък сам се грижи за себе си“, и той бе намерил единствен дос- тъп до Духовната семинария. Може би пътят към истината би бил по-лек за него, ако се бе ограничил само в една област. Но той гореше в треската навсякъде да надзърне, а веднъж надзърнал, искаше всичко да опознае. И тоя негов стремеж към всеобемност и към проникване до дъното на нешата но- сеше в себе си нешо покъртително, но криеше и зародиша на една драма. Той посвешаваше периодично цели месеци от работното си време на рисуването. И както в другите области, така и тук искаше да прави неша, които по-рано не са правени. Спомням си как едно лято се посвети на опити върху лаковата техника. Готови лакови бои у нас нямаше и баша ми сам се зае да ги приготвя, като в съшото време си изписваше най-различни кни- ги по технология на багрите и лаковете, специализирани трудове, изпълнени с химически формули, които само човек с 4С Богомил Райнов неговите познания можеше да ползва. Лятото отдавна бе минало, доставените по различни начини справочници изпъл- ваха вече цяла етажерка, а шишетата с лакове – цял шкаф, но баща ми още не бе пристъпил към самото рисуване, защото не обичаше да почва нищо, преди да си е подготвил работата до последната подробност. Подготовката му отне повече от година, а самото рисува- не му отне навярно още година. Висях над главата му, за да наблюдавам как работи – той така владееше изкуството да се съсредоточава, че присъствието ми съвсем не го смущаваше. Опъваше голям станиолов лист и залепваше краищата му вър- ху дебел картон. После изписваше контурите на пейзажа релефно, като изстискваше боята от нарочно приготвени фунийки. Накрая полагаше багрените петна, които светеха про- зирни и интензивни върху металния фон. От тия десетки свежи и звучни декоративни пейзажи днес е оцеляло малко нещо. Нещастието бе там, че станиолът при всяко непредпазливо докосване се късаше и оголваше грозо- тата на кафявия картон. Поради липса на по-устойчива ме- тална основа години труд бяха отишли напразно. Но баща ми не беше от хората, които жалят труда си. По същия търпелив и изчерпателен начин Стария се стре- меше да обхване всяка задача, която си поставяше. Започнал да изследва и преразказва български народни приказки, той не се ограничи с издаването на три тома, а реши и успя да събере богатството на приказките от цял свят в още тридесет тома. Наченал с отделни статии по въпросите на изкуството, той се впусна в изучаване на изкуството от всички епохи и стигна до замисъла за 12-томна всеобща история на изкуството, на която посвети сума години работа. Поканен да публикува очерк за литературата на Възраждането, той разшири задача- та до обема на десеттомно изследване на българската литера- тура от Възраждането до наши дни, като десетият том не из- лезе само защото бе спрян от фашистката цензура. Този му В ИМЕТО НА ОТЦА 41 стремеж към всеобемност роди и проекта за капиталната му литературна творба – серия от двадесет романа, призвани да обхванат цялото развитие на човечеството – от палеолита до съвременността, през стъпалата на всички цивилизации и епохи. Тия романи, по-точно част от тях, бяха действително написани, другите – нахвърляни в едри линии или завършени до определен етап. Ръкописите им изпълват един обемист сан- дък и когато понякога разтварям тоя сандък, имам чувството, че надзъртам в една покъртителна драма. Драмата на моя баща. Или, ако щете, драмата на един неуспех. Само че има неуспехи, които респектират с безкористието на порива и ти- танизма на положения труд. Тия романи Стария ги пишеше в последните години пре- ди Девети септември и работата му по тях го принуди да сме- ни целия обичаен ритъм на живота си. Той почна да си ляга съвсем рано – още към девет часа вечерта – да става по тъмно в три часа заранта и да прекарва по 16 часа над писалищдата маса. Беше тъй вдаден в мислите си, че дори когато се хранеше, рядко чуваше разговорите ни и погледът му блуждаеше в прос- транството или бе втренчен неподвижно надолу. Когато поч- наха бомбардировките и евакуацията на столицата, той не на- пусна квартирата си. Прескачах понякога да го навестя и не- веднъж му предлагах да потърся някоя стая в околните села, дето да се приюти. ! Не мога. Нали виждаш колко книги съм натрупал за справки. Трябва да работя. Не мога. Един ден, след като тъкмо си бях тръгнал, сирените про- низително завиха. Знаех, че баща ми не обича да слиза в скривалището, затова се върнах. ! Хайде да слезем в зимника. Там все пак е по-сигурно. Стария поклати с досада глава. ! Не ща. Душно ми е долу. Ако трябва да се мре, да се мре поне на открито. 42 Богомил Райнов Откъм Витоша се зачу тежко плътно бръмчене. ! Тоя път идат много – забеляза безстрастно баща ми, като че казваше „днес е доста топло“. Няколко мига по-късно заехтяха и първите експлозии. Експлозиите ставаха все по-чести и все по-оглушителни. Започваше голямата бомбардировка, която разруши центъра на София. Нашата сграда бе тъкмо в центъра и тя ненадейно се разтресе, а навън притъмня, сякаш че падна нощ, и както се- дяхме край масата, въздушната вълна ни грабна и ни запокити в коридора. Известно време не успявах да си дам сметка какво става, освен дето над самите ни глави се раздаваха взривове и цялата кооперация се люшкаше като картонена кутийка. Баща ми бе успял да се изправи след падането и стоеше в полумрака в същата оная малко вдървена и малко предизвикателна стойка, в която го бях видял някога на подиума в градското казино пред връхлитащата глутница. А аз се улавях, че при всеки взрив инс- тинктивно се снишавам, сякаш това можеше да осуети премаз- ването ми от внезапно рухващата бетонна плоча. ! Хайде да бягаме – казах, след като взривовете ни отми- наха и мракът на дима и праха се поразсея. ! Ти тръгвай. Аз ще остана – промърмори баща ми и се отправи към стаята. ! Ама не виждаш ли, че тук е вече необитаемо. Прозорците са изкъртени с рамките, всичко наоколо гори, а сигурно ще има тепърва да ръсят. Баща ми се огледа и вероятно успя да си даде сметка за положението, защото рече: ! Виж къде ми е раницата. Додето търсех раницата, той събра надве-натри пръсна- тите си ръкописи, навърза ги на пакети и почна да се готви за път. Беше решил да иде в Княжево при брат ми, така че се сбогувахме и аз си тръгнах малко преди да връхлети послед- ната вълна самолети. В ИМЕТО НА ОТЦА 43 Няколко дни по-късно, когато отново бях слязъл в обез- людения град, рекох да намина да видя оцеляла ли е башината ми квартира. Квартирата бе оцеляла, макар част от сградата да бе срината, а наоколо да се извисяваха тъмните скели на опожарени здания. Вътре в самата квартира заварих и нейния обитател. i Не ше да живее в Княжево – съобши ми оше на входа жената, която се грижеше за домакинството. „Не мога да работя, вика, ще се прибера.“ Той седеше наведен над масата, както го бях запомнил да седи винаги, и пишеше. Рамките на прозорците бяха наместени и заковани как да е, а вместо стъкла бе залепена пергаментна хартия. Опитах се да го вразумя и обешах, че ше помогна да пренесе част от книгите си. Стария само поклати глава. i Нали ти казах вече: чака ме много работа, а времето е малко. Не съм на твоите години. През тоя период имах съвсем смътна представа за това, което баша ми пишеше и което му предстоеше да дописва. Научих подробностите едва по-късно, в деня на първата публикация, деня, който Стария очакваше като празник, но който се превърна в катастрофа. Сега, когато прелиствам ку- пишата ръкописи, недоумявам как главата му не се е пръсна- ла от това неизчерпаемо множество на герои, обстановки, дей- ствия и ситуации, които е носела в себе си, от тоя колосален образен материал, роден в трескавото му въображение като еквивалент на цялото човечество и на цялата човешка история. Всъшност главата му може би е шяла наистина да се пръсне, ако не бяха часовете на „разтоварването“ от умстве- ната умора. Само че разтоварването баша ми го практикува- ше в най-баналната и нездрава форма – гуляя. Той съзнаваше отлично, че тая привидна отмора е само добавъчно изтошение, макар и от друг вид, но бохемските привички от младини и инерцията на заобикаляшия го бит му пречеха да потърси по- здрав отдушник. 44 Богомил Райнов В интерес на истината следва да се отбележи, че баща ми гуляеше доста рядко, но понеже гуляите бяха почти единстве- ните случаи, при които се явяваше на публични места, някои хора си въобразяваха, че той не излиза от кръчмата и дори не се запитваха как в такъв случай са се явили на бял свят 80-те тома на съчиненията му. Вярно е, че седнеше ли да пие, той можеше да пие без мярка, обаче не от алкохолна страст, а тък- мо зарад отприщрането на претоварения от мисли мозък, за- рад насочването на съзнанието в една безплодна, но отморя- ваща насока, зарад „разтоварването“. В неговите гуляи няма- ше никога елемент на разгул. Те се изчерпваха с приказки и разсъждения за това и за онова, за всичко възможно, а най- вече за изкуството. Тоя изключително мълчалив човек извед- нъж ставаше общителен, дори словоохотлив събеседник, го- тов да разговаря не на някакви „свои“ теми, а на темите, ко- ито ти му предложиш. Мисълта му течеше логично, забележ- ките му бяха остроумни и за хората, които обичат повече да слушат, отколкото да приказват, бе удоволствие да седнат с него на чаша. Спомням си как една нощ в малките часове ба- ща ми се прибра, хванал подръка Владимир Димитров- Майстора. i Майсторе – казах, – ти пък къде си тръгнал по това време, като не пиеш? i Не пия, майсторе, но татко ти ме опи с приказките си тъй, че забравих часовете. И те се разположиха край масата, за да продължат започ- натия кой знае откога разговор. i И ти си като баща си: не можа да го научиш този занаят, пиенето – казваше ми по онова време Ламар. – Баща ти не гуляе, а изнася лекции. Но и гуляят, и лекцията си имат край. Стария потъваше в мъртвешки сън, а на следния ден ставаше с потъмняло лица – доколкото това изобщо бе възможно при неговия тютюнев тен, – с угаснал от умора поглед и като се преборваше с В ИМЕТО НА ОТЦА 45 неразположението, сядаше пред бюрото, където го чакаха дъл- ги дни работа без мярка, без отдих, до пълно изтощение и до мига, когато щеше да лумне следващият гуляй. Съществуваше още един отдушник от напрежението и тък- мо той бе истинската страст на Стария – природата. Но закре- постен от разписанието на сказки и лекции и прикован към бюрото от творческите си планове, баща ми можеше да си позволи волността да напусне града само през лятото. Той пре- зираше тъй наречените курорти, както презираше всички ония места, дето еснафлъкът обичаше да кокетира с парите си и с умението да ги харчи, умение, разбира се, съвсем въображаемо, тъй като нашата буржоазия дори като буржоазия беше прос- ташка до неимоверност. Не помня никога баща ми да е оти- шъл на морско летовище, а през Чамкория сме минавали са- мо транзит, упътени към рилските върхове. Дойдеше ли ваканцията, натоварвахме на гърбовете си бре- зенти и раници и се отправяхме към предварително избрано- то планинско място, което между другите си качества трябва- ше да бъде и обезателно усамотено. Опъвахме палатка, скова- вахме нарове, приготвяхме огнище и запалвахме огъня, който ни предстоеше да поддържаме два месеца. Но баща ми и в планината не прекъсваше работата, а са- мо сменяше стила на работа. Додето се печеше или лежеше на сянка, той четеше някоя книга, нахвърляше бележки в теф- терчето си, рисуваше. През останалото време обикаляше насам-натам, береше гъби или билки, а после се заемаше да разстила билките и да готви на огнището. Тоя страстен изс- ледвач на чужди култури и цивилизации носеше у себе си ня- каква детински непосредствена любов към родното. Той поз- наваше всички нашенски билки не само по име, но и по лечеб- ните им свойства и в същото време ги обичаше не като билки, а като стръкчета родна хубост и можеше с часове да рисува някой бял равнец или някоя синя тинтява в бележника си. Той бе изгубил две лета, за да изследва всички копривщенски над- 46 Богомил Райнов гробни плочи и надписи и да публикува изчерпателна монография, която едва ли стотина души са прочели. Не по- малко време му отне и изучаването на старите ръкописи, от което се роди една също тъй забравена монография „Орнамент и буква“. Дълги години, последните години от живота му, про- текоха в работа над един обширен труд върху българската дърворезба. Цял един период от творчеството му бе почти из- ключително посветен на древната наша история. Той не цене- ше никоя поезия тъй, както ценеше народната песен, събира- ше приказки и пословици, пълнеше цели бележници – някои запазени и до днес – с народни думи и изрази. За него българ- ският език бе един от най-богатите и благозвучни езици на света и той се гордееше, че му е било съдено да твори с чудес- ния материал на тоя език. Народния език баща ми го учеше от народа, нещо малко странно, като се има предвид необщителността на Стария, но странностите у него не бяха рядкост. Той бе учил тоя език в скитанията си на младини, а продължаваше да го учи и в зря- ла възраст. Имаше особена способност да завързва разговор с хората от планината – пастири, дървари, въглищари или ра- ботници от каменните кариери. Едно „добър ден“, едно при- сядане за отмора, едно нехайно предлагане на кутията с цига- ри и разговорът почваше от само себе си. Баща ми никога не задаваше оня род въпроси, които на нас самите ни се виждат естествени, но на събеседника ни звучат подозрително или глупаво. Той изобщо нямаше обичай да напира с въпроси, а чакаше другият сам да се разприказва. Стария се разхождаше из планината в такъв вид, че лесно вдъхваше доверие, с обго- рялото си, почти селско лице, с избелелия каскет и вехтите дрехи. Така че дори планинците да подушеха, че тоя е от „учените“, смятаха го най-много за селски даскал. Няколко дни, прекарани из горите и планинските хребети, преобразяваха баща ми. Мускулите на лицето му се отпускаха, по устните му по-често заиграваше тънката усмивка с безброй В ИМЕТО НА ОТЦА 47 нюанси, дори тонът на гласа му омекваше. И когато понякога го наблюдавах отдалеч, застанал мършав и неподвижен като дива коза на върха на някоя скала, струваше ми се, че тоя ка- бинетен човек не е роден за кабинета и за прашните грамади книги, че мястото му е тук, на открито, за да рисува цветята и дърветата, да записва приказките на простите хора и сам да живее просто под един навес от клони и край един планински огън. Струваше ми се, но не знаех дали е така. Лекомислието изисква да се издигат като човешки обра- зец хармоничните натури, макар че една подобна натура мо- же да представлява великолепна хармония от недостатъци и макар че дори добрата хармония нерядко крие в дълбочина неподозирани конфликти. Има, разбира се, и хармонични натури, които предизвикват възхишението ни тъкмо като прек- расни и цялостни характери. Баша ми не беше такава натура. Той беше един сложен възел от противоречия, той се бореше с тия си противоречия, давеше се в слабостите си, залиташе в инерцията на отклоненията и все пак продължаваше пътя си и крачеше напред. Той неведнъж ми е казвал с присъшата си прямота че не иска начинът му на живот да ми служи като пример за подражание. Има обаче неша, които, без да заслу- жават подражание, заслужено предизвикват почит. Конфликт- ният характер носи свой неповторим патетизъм, когато през епизодите на сътресения и сривове възлиза към епилога на правдата и човечността. Човекът, който бе орисан да прекара дълги мътни ноши в задимените кръчми, не познаваше по-вкусно питие от чашата чай, сварен от прясна билка. Писателят, добил известност с утеж- нения си от символистични и екзотични накити стил, поставя- ше по-високо от всичко простотата на народния език. Преводачът на Ницшевия „Заратустра“ изпитваше неприязън към надменните пози на свръхчовека и не се срамеше да пока- же обикновена човешина, шом само се представеше случай. Отличникът семинарист, подготвян от наставниците си за ви- 48 Богомил Райнов сока духовна кариера, се превърна в смъртен враг на църквата. Противникът на насилието се скара с най-близкия си приятел пред трупа на убития Васил Пундев, защото въпросният при- ятел призоваваше враждуващите страни да спрат кръвопроли- тието, а баща ми твърдеше, че не може да има мир между два лагера, разделени от тялото на един мъртвец. Дългогодишният гален сътрудник на „Златорог“ ненадейно почна да пише разкази, които „Златорог“ не беше в състояние да помести. Спиритуалистът, който бе усвоил същината на стотици тонове метафизика, изведнъж се насочи към трудовете на марксизма. Той се преборваше с едно противоречие, за да се изправи пред друго, разкъсваше се между страстта да рисува и жажда- та да даде словесен израз на мислите си, люкаше се между стремежа да обгърне всичко, да стигне до дъното на всичко и изкушението да се ограничи и задълбочи в една-едничка област, работеше в трескавия порив да постигне невъзможно- то и се тровеше от неудовлетвореност, че не е постигнал и възможното. И днес ми се струва да чувам още глухия му тих глас, когато рецитираше любимото си стихотворение от по- езията на Вийон: До самия поток от жажда аз умирам; разпален като жар, аз леденея в мраз; във своя роден край в чужбина се намираме; до огъня стоя, а зъзна и тогаз… •к ~к Той посрещна Девети септември като отдавна очакван празник и в същото време бе някак сащисан, че тая тъй дълго жадувана промяна се бе разразила толкова бързо. Първия ден не излезе от къщи, малко стеснен от чувството, че всъщцост не е извършил нищо особено, което да му отреди място между победителите. В ИМЕТО НА ОТЦА 49 После хората сами го потърсиха. Художниците го избраха за свой председател. В партийната организация на писателите го приеха с аплодисменти. Това бе предостатъчно на Стария, за да се почувства в своя среда и отново да вземе перото. Освободил мисълта си от досадните съображения за иглените уши на цензурата, той написа серия разкази с ясна и наша идей- на насоченост и една пиеса, посветена на борбата срешу фа- шизма – „Кърваво лято“, – която не видя бял свят нито на сцената, нито в печата. Наред с това баша ми продължаваше и започнатата по-рано работа, съшата оная „много работа“, за която се боеше, че няма да му стигнат дните – поредицата романи „През вековете“. Тая поредица той бе почнал да я пише в един период на все по-укрепваши марксически възгледи за развитието на обшеството. Картината, която изграждаше на различните епохи, бе съобразена с тия възгледи и детайлно обработена върху основата на многобройни научни справки. Но самата сюжетна структура на произведението почиваше върху неус- тойчива основа. Съшо като чудесните му рисунки, нанесени върху един ненадежден станиолов лист. Баша ми бе приел ка- то условен мотив за последовността на действието концепци- ята за прераждането. Дали това бе остатък на предишни въз- гледи или литературно използване на един мит по чисто ком- позиционни съображения – както писателят твърди в предго- вора към първия том, – това не аз мога да кажа. Така или иначе, противоречието бе налице и бе достатъчно едро, за да може да мине в графата на дребните недостатъци. Романът „Кръвожадни“ – първата книга от серията – из- лезе малко преди юбилея на Стария. И макар юбилеят тоя път да се състоя, върху тържеството легна сянката на току-шо публикуваната творба. Това бе удар, възприет от баша ми ка- то поражение, и то не от рода на тия поражения, които той бе свикнал да изживява и да преодолява. Зашото ударът бе до- шъл не преди, а след промяната, зашото бе засегнал творбата, В името на Отца 50 Богомил Райнов която смяташе за творба на живота си, и защото тоя живот вече почти се бе изнизал и бе смешно да се мечтае тепърва за нови колосални начинания. ! Ще изхвърлиш тая линия на развитие – успокоявах го. – Ще ги обособиш като отделни романи. ! Няма как, не може – отвръщаше Стария. – Ако си чел романите, ще видиш, че не може. Може или не може, той не даваше външно вид, че е съкрушен, и аз дори не подозирах дълбочината на страданието му, додето веднъж не получих по пощата едно късо писмо от жената, която водеше домакинството му. Още пазя това писмо, в чиито откъслечни фрази ми се разкриваше състоянието на Стария: „От известно време г. Райнов е унил и отчаян. Безраз- лично му е всичко… боли го за романа „Кръвожадни“, защото не излязъл това, което той желаел… Няма пред себе си поле за работа и се готви да умира. Все по-често говори за смърт.“ Баща ми, разбира се, не се готвеше да умира. Той не беше от хората, които лягат и умират по свое желание. Обаче пок- русата бе дълбока и му беше необходимо време, за да я изживее. „Кръвожадни“ съвсем не бе първата творба, чиято публи- кация му носеше разочарования. По правило това се случваше с повечето от творбите му и не само защото не го задоволяваха с качествата си. Неговият издател, типичен бакалин в „света на бакалите“, се трудеше над ръкописите му с една фамилиар- ност, която граничеше с пълен произвол. Това, че някои книги по диктаторската воля на издателя излизаха с възможно най- безвкусни корици и понякога под измислени от самия издател заглавия, бе най-дребната злополука. Ръкописите бяха грубо и невежо съкращавани без всякакво допитване до автора. Нещо повече, случваше се те да бъдат и допълвани с произведения, неизлезли изпод перото на автора, както бе станало с отделни томове на „Приказки от цял свят“. Сред многобройните жерт- ви на издателския вандализъм мъченическият ореол по право се падаше на „История на изкуството“, чийто общ обем бе сък- В ИМЕТО НА ОТЦА 51 ратен с една дреболия от около две хиляди страници и чиято публикация за онзи, който познава оригиналния текст, се пре- върна в карикатура на първообраза. На всичко отгоре Стария бе системно мамен в хонорарите и в броя на тиражите и омо- тан в една тъй преднамерено оплетена мрежа от аванси и заеми, че никога не знаеше с каква точно сума е задължен на благодетеля, който имаше великодушието да издава книгите му. И все пак разочарованието с „Човекоядци“ бе нещо неиз- меримо по-тежко от обичайните ядове на миналото. Стария винаги бе владял една проста, но ефикасна тайна: да лекува огорчението от една работа с увлечение по друга работа. Така постъпи и сега. Съсредоточи се върху трудовете си по изкуството и даде вид, че е забравил удара. Само че този удар не беше последният. Към 1950 г. борбата срещу рецидивите на буржоазната иде- ология все повече се изостряше. Каквито и критики да са отп- равяни по-късно по повод някои тактически грешки на тая борба, тя бе необходима и неотменима като етап на развитие. Стария бе достатъчно почтен учен, за да се опитва да прокарва под формата на марксизъм неща, които не са марксизъм. Той си даваше сметка за редица недостатъци на своята „История на изкуството“ и без странично подканване се бе заел да я прера- боти върху основата на една научна методология. Но той не можеше да извърши повече от това, което бе по силите му, и то в момент, когато никъде по света не съществуваше един що- годе задоволителен курс по история на изкуството, съставен от наши позиции. Нетърпеливите да заемат мястото му дори не благоволиха да го изчакат да завърши преработката си, а реши- ха да оценят възгледите му въз основа на публикуваното отпреди. По силата на една ирония и въпреки отчаяните ми опити да се отскубна, част от работата по тая оценка бе възложена на мен. И веднъж, на едно факултетско заседание, аз трябва- ше да се изправя като шеф на катедра, за да съдя баща си. Бях нахвърлял предварително изказването си, като бях спестил в 52 Богомил Райнов него всичко, което можеше да се спести, макар да знаех, че ще си навлека публичните обвинения на някои свои съмишленици, както и стана. Имаше обаче характеристики като „идеализъм“, „формален анализ“ или „еклектизъм“, които не можеше да се спестят, и додето ги произнасях, усещах как под ризата по гър- ба ми лази струйка пот, въпреки че в къщи на четири очи бях отправял към баща си далеч по-остри възражения. Стария седеше на първия ред, навел очи не защото изпит- ваше смущение, а защото не искаше да смущава мене с погле- да си. После стана да отговори с няколко думи, за да изложи сегашните си възгледи и да ни увери, че приема критиката. А после отиде оттатък да си облече балтона, оня стария, шперп- латовия балтон, който мъкнеше на гърба си вече четвърт век. Сподирих го, понеже имахме навика да се прибираме заедно, но той вече си бе тръгнал. Тръгнах си и аз, като слушах с поло- вин ухо укорите на спътника си, че съм проявил безпринцип- ност и мекушавост. На следния ден баща ми ме посрещна у дома си, сякаш нищо не е било. Бях се приготвил за обяснения, но той явно отбягваше разговора по вчерашното обсъждане и с целия си спокоен и приветлив вид сякаш искаше да ми внуши: „Аз забра- вих. Забрави и ти, ако можеш.“ Едва много по-късно, когато историята бе вече отшумяла, Стария ми каза веднъж: ! Оня приятел те принуди да станеш и да изложиш един верен принлип, за да има повод да пусне в ход цялата си без- принципност. Защото станалото на факултетския съвет бе само начало- то на крушението. Баща ми завърши първия том от преработ- ката си и го представи на съответното място, но ръкописът му бе върнат с една отрицателна рецензия, зад чиято безпределна взискателност едва се прикриваше дилетантската некомпетен- тност. Стария направи нова преработка, която остана да се подмята из чекмеджетата на учреждението. С критиката на В ИМЕТО НА ОТЦА 53 дейността му в академията се заеха по-енергични от мене хора. Изобщо доведоха го до желания от тях резултат: да подаде молба за пенсиониране. Той бе твърде изтощен от прекомерната работа, но кога- то спря да пише, разбра, че само работата го е крепяла до тоя ден. Ръкописите на романа лежаха заключени в шкафа над шишетата изветрели лакове. „Историята на изкуството“ по- чиваше в друг шкаф, прекъсната някъде към тъмната ера на Средновековието. Очите на Стария бяха вече твърде отслабнали, за да може да рисува. Прекарваше времето си в четене и чакаше да дойда с приятелите и с обичайната мрежа с бутилки, та да го поразсеем. Понякога го канех за разнообразие да намине в къщи и той идваше и сядаше на старото кресло в ъгъла, винаги сяда- ше на това старо кресло в ъгъла, и аз му давах да прегледа някоя книга, докато свърша започнатия пасаж, а той поемаше книгата и промърморваше: ! Работи си, работи! После разлистваше книгата, но аз виждах с крайчеца на окото, че не чете, а се взира пред себе си или замислено ме наблюдава. За да го ободря, съставих един том от приказките му, без да го уведомявам, и предложих тома за издаване. Върнаха ми го, понеже в приказките се говорело за царе и царски синове, и аз изпитах облекчение, че не съм посветил Стария в начина- нието си. Приготвих друг сборник от разказите му, но тоя път трябваше да взема съгласието на баща си, защото бях си поз- волил някои доста груби съкращения. ! Прави, каквото знаеш – махна с ръка той. – Все едно, няма да го издадат. Така и стана. А после работите около него някак си почнаха да се оправят. И един ден се отбих да му съобщя, че е станал „заслу- жил деятел на изкуството“. Отпърво той не даде вид, че това 54 Богомил Райнов го засяга особено. Само прати леля ми да купи нешо за пиене. Но късно вечерта, когато си тръгвах, изтърва сякаш без връзка: ! Стария има оше какво да даде. Тая глава може да е поизкуфяла, но не е съвсем празна… Въпреки всички творчески разочарования на него му бе нужно малко, една проява на внимание, един знак, че не го смитат за излишен, та да се опита да събере остатъка от сили- те си и да седне отново на бюрото, което дремеше в ъгъла опустяло и непотребно, тъй като баша ми през цялото време четеше, изтегнат на кушетката до прозореца. И той се хвърли с последно увлечение в изследването си за българската дърворезба и съшо както някога се стремеше да бъде всеобхватен, да изчерпи материала докрай, до последния факт и до последната подробност, и издирваше и трупаше сто- тици снимки, документи, сведения, и нахвърляше цели купиша от бележки и анализи на тоя или оня паметник. Тия бележки и днес седят струпани в един вече непотребен куп – листчета от нарязани афиши, от гърбове на пликове, от дъна на цигарени кутии и дори – боже прости – от некролози. Стария винаги бе крайно пестелив, даже свидлив към хартията. Макар че имаше в шкафа си струпана много хартия, той използваше и последно- то попаднало му листче, зашото въпреки че хартията бе много, мислите в главата му бяха оше по-много и като всеки работник той уважаваше материала, а за него материал бяха хартията и мастилото и той никога не се бе смятал за нешо по-друго и за нешо повече от един работник, който седи над бюрото си и пра- ви книги, така както други правят сечива или мебели. •к ~к ! Е, какво? – посрешна ме Стария няколко месеца по- късно. – Значи и ти като Смердяков с китарата: В Париже буду жить, не буду тужигь… В ИМЕТО НА ОТЦА 55 ! Ами горе-долу така е – смънках. Заминавах на служба в Париж. Знаех, че го оставям сам, и се радвах поне, че се е хванал здраво за дърворезбата си и е почнал да забравя предишното. Но в деня, когато се проща- вахме, разбрах, че нищо не е забравил. ! Прати ми „Човешка комедия“ на Балзак – рече Стария. Ама не отделни книги, а пялата поредица! „Човешка комедия“. Той се готвеше да се зарови тепърва в това множество томове, за да търси причините за неуспеха на собствената си „Човешка комедия“, със смътната надежда да намери някакъв възможен изход. Една година по-късно, когато отново влязох в познатата стая, зърнах томовете на Балзак, струпани върху бюрото. Но аз не можех да запитам Стария дали е разрешил задачата, защото се връщах от гробищата, където току-що го бяхме погребали. Всъщност, що се отнася до мене, съвсем не мислех да го погребвам, а само и тоя път участвах в представлението, как- то би казал баща ми. И когато нощем работя сред самотията и тютюневия дим, случва се да поглеждам към старото крес- ло в ъгъла и понеже ъгълът е отдалечен и съвсем тъмен, стру- ва ми се да различавам в креслото Стария, как седи и ме наб- людава или мисли за нещо си. Понякога си казвам, че може би почвам малко да откачам, а в други случаи ми изглежда, че всичко е съвсем нормално. Ние винаги носим у себе си своите мъртъвци и дали ще ги усещаме като мъртъвци или като жи- ви хора, това зависи до голяма степен от самите нас.17 17 Горният текст е публикуван за пръв път през 1968 в сп. „Септември“. В този пръв вариант – по понятни при тогавашната обстановка причини, – някои обстоятел- ства от биографията на бака. ми са премълчани или едва подсказани. Кои и доколко това ще стане ясно на читателя, който би имал търпението да прочете цялата книга. Несъмнено е, че ако днес – 30 години по-късно – бих пренаписал горния очерк, той щеше да бъде по-различен. Аз обаче съм принципен противник на пренаписване- то и на цялата многолюдна гилдия политически хамелеони, която го практикува. Именно по тази причина не съм си позволил да променя или да съкратя нито думица от оригиналния текст. А що се отнася до необходимостта от редица допълнения и уточнения по темата Николай Райнов, – тъкмо тази необходимост е всъщност причината за написване на настоящата книга. 56 Богомил Райнов НЯМА РЕЛИГИЯ ПО-ВИСША ОТ ИСТИНАТА „Денят не си личи по заранта.“ Така бях озаглавил един свой роман, за да оспоря поговорката, която гласи обратното. Названието напълно подхожда и за детско-юношеския пери- од на живота ми. Началото бе, ако не твърде слънчево, то по- не достатъчно светло, додето по-късно изведнъж се смрачи. Почина майка ми. Някои подробности от бита на семейството ни трудно би- ха могли да се разберат, ако не се вземе под внимание този факт. Бях на осем години, когато останахме трима – баша ми, братчето ми и аз. За да приемем сякаш по-леко гслямата загуба, в дома ни се появиха други хора. Отпърво баба, дошла да се грижи за нас, въпреки недоброто си здраве. Малко по-късно – вуйчо ми Христо, а покрай него и приятелите му македонци, преследвани от хората на Ванче Михайлов и преспиваши чес- то в кабинета на татко. Сетне за около година и нешо се появи втората съпруга на баша ми, колкото за да стане ясно, че в този живот му е писана само една жена – онази, която си беше отишла. След това осинови без излишни формалности едно бедно момче, което прекара у нас додето завърши гимназия. Сетне с помошта на татко получи стипендия за следване в Париж, завърши история на изкуството, върна се, задоми се, отново се приюти при баша ми и накрая направи всичко възможно, за да го прогони от собствения му апартамент, по- неже притеснявал младото семейство. В годините преди това у дома съшо не бе съвсем спокойно, понеже аз пък бях пре- върнал кухнята в миниатюрен хотел, където ношуваха бездом- В ИМЕТО НА ОТЦА 57 ни художници и поети, мои приятели главно от гилдията на Цар Алкохол. Ако към всичко това се прибавят и сменящите се от време на време прислужнички и прислужници, ще стане ясно, че прочутият самотник Николай Райнов би могъл на практика само да мечтае за самотата. Най-оживен бе обаче домът ни през онези четири или пет години, които бих могъл да нарека „Периодът Орфей“. Орфей така се наричаше теософската ложа, учредена от баща ми и чиито събрания се провеждаха в къщи. Николай Райнов още на младини опознава теософското учение и възприема някои от постулатите му. През 1924 става главен редактор на новооснованото списание „Орфей“, чиято задача е да популяризира теософските идеи, без да се афиши- ра като орган на Теософското общество. Списанието разпола- га с оскъдни средства, книжките излизат от дъжд на вятър, главният редактор междувременно бива командирован в Па- риж и през 1926 „Орфей“ престава да съществува. Краят на списанието обаче не бележи край на Райновите теософски зани- мания. Той публично отстоява принципите на Обществото, в чиято организационна дейност почти не взима участие. Изна- ся беседи, води полемики и публикува в отделни издания ня- кои от тях: („Мистицизъм и безверие“, 1925, „Науката“ про- тив теософията“, 1926, „Ремкеанство и теософия“, 1926). Спомням си как по времето, когато живеехме в Пловдив, една заран разбрахме, че на обед щял да ни гостува самият председател на Теософското общество – Софроний Ников. Новината внесе известен смут сред жените в семейството, осо- бено след като стана ясно, че високият гост бил пълен вегетарианец. Самото понятие вегетарианец бе доста обезпокоително, а съпроводено с прилагателното „пълен“ зву- чеше почти злокобно. Подир кратко съвещание мама, леля Радка и баба все пак успяха да уточнят менюто, но крайното решение се препъна в една подробност около супата. Леля бе на мнение, че щрм Ников е пълен вегетарианец, супата не след- 58 Богомил Райнов ва да се застройва с яйца. Мама обаче смяташе, че незастро- ената супа ще е като чиста вода. Накрая проблемът бе решен от баба, която отсече: ! Няма да обявявате кое с какво е застроено. Каквото му сервираме, това ще яде. Обедът за по-голяма официалност бе сервиран не в трапезарията, а в гостната, където присъствието на децата не бе предвидено. Успях само бегло да видя посетителя при прис- тигането му – старец със светла брада и с изразяващо благос- клонност лице. По-късно разбрах, че не бил старец, изглеждал такъв зарад брадата. Случаят е останал в паметта ми главно с принципния спор за яйчената застройка, но той свидетелства и за това, че баща ми е поддържал някакви връзки с председателя на Обществото. Тези връзки обаче са били по-скоро инцидентни, не само за- щото татко е искал да бъдат такива, а защото вероятно подоб- но е било и желанието на Ников, който едва ли е имал намере- ние да привлича за близък сътрудник един евентуален съперник. Стремежът на Райнов да помага за популяризацията на теософското учение, бе донейде в ущърб на творческите му замисли. Друг на негово място вероятно би казал: „Нека те- ософите си гледат своята работа, а аз да си върша моята“. Наместо това, изразходваше усилия и време за една кауза, ко- ято – обективно погледнато – нямаше особени изгледи за успех. В името на тази кауза приемаше разни хора и водеше с тях разговори по проблемите на окултизма, нещо, което съвсем не хармонираше с привичките му. „Николай Райнов – както бе писал по-късно Любомир Далчев, – не беше общителен, защото работеше неуморно, не се доверяваше и още по-малко интимничеше, но това не му пречеше да обича хората. Той не беше като другите, но не бе- ше и чудак. От неговия характер и способности мнозина се дразнеха и го ненавиждаха, но затова пък други го ценяха и В ИМЕТО НА ОТЦА 59 обичаха. За съжаление приятелите му бяха твърде пасивни, а хулителите – дейни и настойчиви.“ Истината е, че баща ми имаше твърде много добри познати, голям брой почитатели и съвсем малко верни приятели. Някои от тях, като Димчо Дебелянов, загинаха във войните. Други, като Христо Ясенов, Гео Милев и Васил Пундев станаха жертва на политическата зверщина. Последните близки приятели, които продължаваха да го посещават, бяха пианистът и музикологът Андрей Стоянов, поетът Николай Лилиев, живописецът Владимир Димитров- Майстора. В сравнение с тривиалната действителност, която ни заобикаляше, това бяха хора от друго време, бих казал да- же от друга цивилизация. Каузата на теософската идея заставяше баща ми да раз- шири връзките си. Не смяташе, то се знае, да основава нова секта. Нито се готвеше да тръгне по градове и паланки, като апостол на нова вяра. Достатъчно ясни му бяха принципите, които години по-късно Елена Рьорих щеше да формулира: „Не мисионерствайте, не приканвайте.“ „Винаги съм ви съветвала да не вербувате последователи.“ „Ние никого не се готвим ни- то да убеждаваме, нито да разубеждаваме.. . Всеки трябва да следва своя път.“ Това обаче не отменяше задължението да помагаш на тези, които търсят и да отговаряш на онези, които питат. Не малко такива търсещи и питащи се обръщаха към писателя за съвет. Той нямаше сърце да ги отблъсва. Но и не би могъл като зъ- болекар да постави върху вратата си табелка за приемните часове. Необходимо бе друго решение. И то се появи под фор- мата на Теософска ложа „Орфей“. За учредяването на ложата Райнов се нуждаеше от извест- на помощ. Получи я не от Обществото, а от двама стари и верни приятели: Никола Трифонов и Благой Мавров. Нямах представа от кога те се познават и кога са се сближили. Струваше ми се, че винаги са били почти част от 60 Богомил Райнов семейството ни. Заедно с тях летувахме в Дьовлен или край самоковската Белюва черква. Заедно ходехме по екскурзии из Рила и Витоша. Заедно посрещахме големи празници. И ся- каш за да подчертаят, че връзката между тях не е само битова подробност, бяха си направили през 20-те години обща сним- ка в едно столично фотоателие, издокарани в тъмни костюми, с бели ризи и вратовръзки и застанали рамо до рамо в тържес- твени пози, според указанията на фотографа. Веднъж седмично тримата се усамотяваха още от заранта в бащиния ми кабинет. Работеха върху обширен курс за индиви- дуално усъвършенстване на окултиста. Първата част на курса съдържаше 24 урока с описания на различни физически и инте- лектуални упражнения, указания за литературата, която следва да бъде усвоена и въпросници, за проверка на усвоеното. Втората част се състоеше от 7 урока, предназначени за напредналите. Подобни начинания като въпросния курс обикновено се провалят, ако не още в самото начало, то малко по-късно, ня- къде към средата, изобщо отнасят се към графата на добрите намерения, с които бил постлан пътят към преизподнята. Като по чудо обаче с курса, готвен от тримата, това не се случи. Уроците бяха отпечатани, всеки в отделна миниатюрна книжка, и складирани на нашия таван. Част от тях бяха разда- дени на участниците в основаната наскоро теософска ложа „Орфей“. Естествено, не ги раздаваха на куп. Получаваш пър- вия урок, усвояваш го, отговаряш на въпросника и предаваш отговорите на ръководителя, когото ти сам си избрал. Ако ръ- ководителят прецени, че отговорите са задоволителни, полу- чаваш следващия урок и тъй нататък, чак до края на курса. Дейността на ложата започна добре, бих казал даже по- добре от необходимото, тъй като кабинетът на баща ми в на- чалото едва побираше кандидатите за духовно усъвършенстване. Освен троицата основатели, към „Орфей“ се числяха братът на баща ми Стоян, професор Петър Петров, главният редактор на в. „Вардар“ Васил Пундев, един запасен В ИМЕТО НА ОТЦА 61 генерал, който ако не ме лъже паметта, се наричаше Тодоров, художникът Тодор Цолев, една дама от гръцки произход Елена Игнац, пианистът белоемигрант Сорокин, скулпторът Любомир Далчев, живописецът Владимир Рилски, младата ху- дожничка Мара Цончева, нейната сестра, чието име съм забравил, начевашата певица Лилия Ангелова, някаква сту- дентка по не знам каква си специалност Вера и може би оше двама-трима епизодично приходяши, като братовчед ми Стефан Гечев, тогава съшо студент. Съставът бе доста пъстър във всяко отношение – възраст, професия, интереси, ала това не пречеше за добрата атмосфера, след като бе налице обшата цел, довела тези хора в ложата. Така беше. Поне в началото. По-късно взеха да се проявяват известни различия в привичките и вкусовете на отделни членове, – дреболии, каквито се наблюдават при всеки един колектив. i Смяташ ли, че трябва непременно да ознаменуваш прис- тигането си с палене на цигара? – чух веднъж Цолев да казва полугласно на Рилски. i Да не искаш да го ознаменувам с топовни изстрели? – отвърна Владо. Двамата бяха подранили. Голямата стая бе оше празна. Само аз се въртях наоколо, а баша ми бе чак в другия край на помешението и пишеше нешо на бюрото си. i И как да го разбирам това пушене, като ритуал ли? Християнинът пали свеш, теософът – цигара – продължи иро- ниите си Тодор. i А зашо не запиташ Николай? Той съшо пуши. i Той си е у дома. i И Блаватска, ако не си чувал, съшо е пушела, i Е, браво! Значи усвоил си нешичко от Блаватска. Дребни задевки между приятели. Тодор беше заклет въз- държател, но бе и добряк, а Владо не се вълнуваше от дребни- те порицания. 62 Богомил Райнов Едва прикрити недоволства предизвикваха и почерпките. В самата ложа разбира се не ставаха почерпки. Но през топли- те месепи правехме екскурзии из Витоша, която тогава бе все още чиста планина, необсебена от превозни средства и тълпи туристи. Привечер, когато слизахме в Княжево – по него вре- ме Княжево бе все още село, а не софийски квартал – сядахме по традиция в бирарията, за да си починем и да вечеряме. След като цял ден бяхме дивели из баирите, струваше ни се съвсем естествено да се насладим на една по-цивилизована обстановка. Колкото до споменатите почерпки, те понякога се огранича- ваха с две-три бири на човек, но в други случаи действително се затягаха и продължаваха до полунощ. Всеки можеше по же- лание да седи или да си тръгне, обаче онези, дето си тръгваха, оставаха на особено мнение по въпроса за връзката между мис- тичната чаша на Светия Граал и халбите шуменска бира. Двама-трима от по-възрастните теософи недоволстваха и от факта, че младите хора идват в ложата главно за да флирту- ват помежду си, а не за да се обогатяват духовно и че възпри- емат евангелската повеля обичай ближния си в прекалено зе- мен смисъл. Други членове обаче бяха на мнение, че това по- дозрение е малко пресилено. Проявите на симпатии между някои от младите участници и участнички в сбирките изглеж- даха съвсем порядъчни, а дали извън ложата са възниквали и по-интимни отношения, – това не бе работа на братята. „Младите“, това бяха от мъжка страна споменатите три- ма художници. Не помня кой точно от тях се опитваше да флир- тува с Вера, която беше и моя любимка. Височка, стройна, леко мургава, с приятно лице и големи тъмни очи, тя напълно заслужаваше вниманието ми, но за съжаление ми изневери, като се омъжи за някакъв непознат човек, който даже не бе- ше теософ и замина с него на Запад. Чувствах се засегнат, оба- че нямах основание да се сърдя, защото бях едва десетгоди- шен и едва ли можех да претендирам за пълна взаимност от страна на една двайсетгодишна мома. За утешение ми остана В ИМЕТО НА ОТЦА 63 споменът от целувките и прегръдките, когато идваше в лсжата, а съшо едно луксозно подвързано издание на Дон Кихот, над- писано с нейния едър отривист почерк: „На милия Богомил“ и пр. Другите млади дами бяха Мара Цончева и нейната сестра доста привлекателни по онова време, а съшо и Лилия – свет- ла хубавица, синеока и с дълги руси коси. За тях нямам почти никакви спомени, освен че посешаваха редовно сбирките, но рядко участваха в обсъжданията. Колкото до самите обсъждания, помня само, че с течение на времето те ставаха все по-анемични. Този процес на постепенно износване и на отдалечаване от първоначалните амбициозни намерения ве- роятно бе обичаен за подобни обшества. Години по-късно про- четох думите на Учителя, отправени към група духовни съмишленици: „Мои млади приятели, вие отново сте се събрали в името на Учението и отново у вас се е получила вечер с гости. При туй, казано е и повторено, че часът за беседа върху Учението следва да бъде лишен от делнични сплетни. Нека този час бъ- де по-рядко, но качеството му трябва да се съхрани. Вие идва- те по малките улички, вие превъзмогвате умората на трудо- вия ден, вие носите частица от обшото благо, но струпаните веши в познатото помешение разбиват вашия стремеж и вие незабелязано се превръшате в прашни обитатели. Не стига туй, някой от вас забелязва случилото се и се превръша в доб- роволен наставник и потъва в дребнавичко раздразнение. Тъканта на беседата е разкъсана и започва недостойно шепнене. Ние молим да бъдете поне един час съзнателно от- говорни хора. Ако ви е труден един час в седмицата, то по- добре срешнете се след четирнайсет дни. Съумейте да изклю- чите през това време всички безпокояши низши привички – пушене, вино, ядене, дребни сплетни, обсъждане на дребни дела, порицание и гняв. Събрали се, поседете няколко минути в мълчание. А ако някой от вас не намери сили да просветли 64 Богомил Райнов съзнанието си, нека мълчаливо излезе отново в студа и мрака… Положете усилия да придадете на беседите красота, простота и чистота… Не само решителност, но и настойчивост е нужна.“ Настойчивост.. . Тъкмо тук доброто начинание на „Срфей“ постепенно се провали. Въпреки първоначалния ентусиазъм усвояването на материала от членовете на ложата вървеше твърде мудно и те един подир друг отпадаха от образователна- та система. Тегаво се изпълняваха и задълженията всеки един от групата да изнася пред събранията беседа на тема, която сам си е избрал. Извинения винаги се намираха – служебна обремененост, семейни грижи, пътуване или заболяване. Сбирките все повече оредяваха, оредяваха и участниците, до- дето накрая всичко се сведе до гостувания на няколко души в дома на баща ми през отредените за събрания дни и до сво- бодни разговори на чаша кафе. Анемията бе обхванала и самото сърце на колектива – тро- ицата на Благой, Никола и баща ми. А после настъпи и разривът, макар че в случая думата „разрив“ звучи прекалено силно. Нямаше скандал, скарване, прояви на неприязън. Постепенно, почти неусетно, Трифонов се отчужди от останалите. Дали поради известна склонност към доктринер- ство или от претенции за перфекционизъм в изпълнение на задачите, той ставаше все по-критичен към либерализма, с който баща ми ръководеше ложата, и се оттегли. Не знам с какви точно уговорки е мотивирал оттеглянето си, пък не е и толкова важно. Скоро след това се разпадна и групата. Според собственото ми летоброене тя просъществува от деветата до дванайсетгодишната ми възраст. Прекалено на- хално би било от моя страна да претендирам, че на такава възраст съм бил в състояние да оценявам точно дейността на ложата. Но това бе за мене времето на любопитството и на най-силното ми все още детско увлечение по теософията. Затуй, без да привличам вниманието върху себе си често се навъртах в кабинета на баща си по време на работата му с Мавров и В ИМЕТО НА ОТЦА 65 Трифонов или седях свит в някой ъгъл, додето се точеха засе- данията на ложата. Никой не ми пречеше да присъствам. Нека се учи момчето. Учех се, доколкото възрастта ми позволяваше. И едно от нещата, които още тогава научих, бе че духовното усъвършен- стване е индивидуално, а не колективно дело. Напечатаните уроци, останали за момента безполезни, бяха складирани в два големи сандъка на тавана. Там получих възможност, след като вече се бях запознал с първите 5-6 бро- шурки под ръководството на баща си, да прегледам свободно и всички останали. Запознавах се с тях по възможно най-ло- шия начин: повърхностно и набързо. Вероятно именно туй ста- на причина твърде рано да се преситя от окултните тайни. По- късно, когато се пренасяхме в друго жилище, сандъците в су- матохата изчезнаха неизвестно къде. В къщи остана само един- единствен екземпляр – бащиният ми – две томчета в луксозна кожена подвързия. Още по-късно томчетата се озоваха у Людмила Живкова. Подарих е ги на драго сърце, а тя за всеки случай ми направи от тях ксерокопия. Най-сетне, след като Людмила бе отдавна починала, опитах се да разбера какво е станало с тия книги и с още някои редки произведения от биб- лиотеката на баща ми, които също е бях подарил. Оказа се, че никой нищо не знаел. Никой нищо не знаел изобщо по въпро- са каква е съдбата на богатата библиотека от всевъзможни съчинения по окултизъм, събирани така старателно от Людмила години наред. А що се отнася до ложа „Орфей“, тя към началото на 1933 вече не съществуваше. ! Най-после! .. . – въздъхнала бе с облекчение прислужни- цата ни Еленка. – Смръзна ми да събирам столове от съседите. Право си беше момичето. Домакинството ни разполага- ше едва с няколко стола, а за сбирките на ложата трябваше да се приготвят още десетина, макар напоследък да идваха все по-малко хора. Сега вече и два стола бяха напълно достатъчни. В името на Отца 66 Богомил Райнов Единият беше за баща ми, до писалището. Другият бе за най- близкия приятел. •к ~к Негласното оттегляне на Николай Райнов от Теософското общество не е свързано единствено с разпадането на ложа „Орфей“. То се дължи донейде и на неблагополучията, харак- терни за идейната насока на движението в световен мащаб. Не желая да навлизам по-дълбоко в тази обширна и сложна проблематика. Но няма как да оспоря недоразуменията, нат- рупани около възгледите на баща ми, ако не кажа няколко думи за състоянието на Т.О. от онова време. Теософското общество, основано от Елена Петровна Блаватска (1831-1891), още в самото си начало се ръководи от принципа: „Няма религия, по-висша от истината“. Колкото и да е прост наглед, този принцип се оказва труден за съблюда- ване от все по-нарастващия брой симпатизанти на движението. Затуй сама Блаватска още отрано предупреждава: „Всички движения от рода на Теософското общество са били обречени досега на неуспех, защото рано или късно са се израждали в секти със свои собствени догми и са стигали до загубване на тази жизненост, която само Истината може да излъчва. Не бива да се забравя, че всички наши членове са били възпитани в някакво вярване или религия, че всички при- надлежат повече или по-малко към своята генерация, физи- чески и мисловно, и че в резултат тяхната оценка има извън- редно много шансове да бъде повлияна по един или по друг начин. Прочее, ако не могат да се освободят от тия вродени тенденции… те ще отведат Обществото към едната или друга- та подводна скала на мисълта и то ще заседне там, за да загине.“ Въпреки предупрежденията на Блаватска Т.О. като че пос- тепенно тръгва тъкмо по безплодния път, от който тя иска да го предпази. Девизът „Няма религия по-висша от истината“ В ИМЕТО НА ОТЦА 67 бива съхранен сякаш само заради красотата на фразата. Теософията се превръша в нешо като секта, а понеже сектата има нужда от насаждане на някаква религиозна доктрина, те- ософът Чарлз Ледбитър учредява своята Либерална католи- ческа църква, като се провъзгласява за неин епископ. И поне- же църквата се нуждае освен от свой Бог, но и от свой Месия, то председателката на Т.О. Ани Безант през 1925 внезапно обя- ви за такъв месия осиновения от нея млад индус Кришнамурти. Тук обаче нешата се пообъркаха, зашото Кришнамурти скоро сам се отказа от високата чест, оттегли се от организацията и започна да изнася свои беседи, основани на възгледа, че всеки човек трябва сам да се домогва до своята истина, освободен от всичко заучено или натрапено му от обшеството. Така впро- чем е назована и една от книгите му с беседи: „Да се освобо- диш от познатото“. Но това са подробности. Съвсем не смятам, че произведенията на споменатите ав- тори са съставени само от заблуди. Тяхното дело – независи- мо от отделни спорни моменти – представлява ценно изложе- ние на „древната мъдрост“, съобразено с насъшните нужди на съвременното обшество. Това обаче не отменя извода, че Т.О. като цяло бе загубило постепенно вярната си ориентация. Морис Магр пише в книгата си „Магесници и посветени“ (1930) : „Преките ученици на Блаватска частично изопачиха смисъла на посланието, докато го обясняваха. Съшествува един закон, според който всяко движение на посвешение, ако не бъде изцяло унишожено като движението на Албигойците, изсъхва, вкаменява се, превръша се в църковен камък, в сту- ден мрамор на догмата. Теософията се обгърна с тази религиозност, която нейната основателка смяташе за тъй гибелна… Предписанията за чист живот се преобразиха в анг- ликанска присторена скромност. Високите цели на братство- то за разгръшане духовните сили бяха пренебрегнати в полза на месианското очакване, грижа на всички секти в света. Будизмът, към който се бяха приобшили основателите на те- 68 Богомил Райнов ософското движение, бе приглушен, изличен, в полза на езо- теричното християнство. Най-после, за да задоволят нуждата на хората да се молят пред паметници, да виждат ритуални олтари, да бъдат подкрепяни от ритуалната магия на тамян, на свещи и на костюми, най-видните теософи се обявиха за свещеници и под името на Либерална католическа църква въз- становиха онуй, което Блаватска се бе трудила да разруши. Те застанаха срещу великото слово на теософията, на основната истина, на закона на всеки човек,, чиято озарена вестителка бе Е. П. Блаватска.“ Ръководителите на движението винаги са отстоявали прес- тижа си с твърдението, че Т.О. се намира под закрилата и ръ- ководството на Великите Учители. Това е вярно само отчасти и то единствено за дейността на братството по времето на Блаватска. По-късно сам един от Учителите бе заявил: „Обществото се изтръгна от нашата прегръдка и от наше- то влияние и ние го оставихме само на себе си; ние не създава- ме роби против волята им. То е сега едно тяло без душа, един механизъм, доста добре управляван дотук, но който ще се раз- падне на късове. . . То не е вече едно Братство, нито една общност, върху която витае Духът, дошъл отвъд Великата верига.“ Николай Райнов добре познава симптомите на упадъка, обхванал Т.О. не само у нас, където обществото никога не е имало особено силно влияние, но и на Запад. По време на две- годишния си престой в Париж той често посещава теософс- кия център на скуер Рап и слуша беседите на най-прочутите по него време теософи като Ани Безант, Чарлз Ледбитър, Джинараджадаса, Арундел. Някои от беседите са интересни, други представляват компилации на отдавна познати неща. Движението, скандализирало навремето католици и протес- танти с необичайните си концепции за вселената и човека, ве- че се е укротило и смалило до нивото на безобидна просветна организация с твърде благородни цели, но с доста слабо вли- В ИМЕТО НА ОТЦА 69 яние върху обществото. И все пак не е без значение, че в ог- ромния град, където си дават среща алчността, суетата и похотта, съществува едно чисто и тихо място, съхраняващо древните послания на адепти и духовни учители. Стига да не са изопачени. •к ~к Още преди саморазпускането на „Орфей“ татко редовно участваше в някакви други срещи, за които почти нищо не знаех, тъй като не ставаха в нашия дом. Това бяха сбирките на масонската ложа „Парсифал“, чийто първомайстор бе Николай Райнов. Баща ми водеше затворен живот. Следобедните лекции в художествената академия, заседанията на академичния съвет, неделните беседи по история на изкуството и редките срещи с приятели в някое от близките заведения – до това главно се свеждаха общуванията му с външния свят. Затуй фактът, че редовно отделя време и за посещения „при масоните“ ми подсказваше, че там без друго се вършат важни неща. Разпитвах го, то се знае, но отговорите бяха кратки и неохотни. ! Ти какво толкова си се загрижил за тия масони? – забе- ляза веднъж. – Остави ги да си гледат работата, па и ти си гледай твоята. ! Ами нали и аз трябва да усвоявам окултизма. ! Окултизмът не се усвоява наведнъж, нито през куп за грош, както правиш ти. Бърникаш в сандъците на тавана, ва- диш книжките с теософски уроци и ги нагъваш, като че са романи на Жул Верн. А сега както усещам, и масон се готвиш да ставаш. Опитваше се да ми втълпи, че ученолюбието и любопитс- твото не са едно и също нещо, но напразно. В онези години жаждата да узная всичко бе неутолима, разпалвана добавъч- 7 С Богомил Райнов но от обстоятелството, че колкото и да нагъвах книгите, ряд- ко намирах в тях точно онова, което търсех. Занимават те с милион подробности, а имаш чувството, че най-големите тай- ни ги пазят за себе си. Постепенно взех да разбирам, че татко не си играе с мене на тайни, но по-скоро се опитва да ме предпази от една преж- девременна пресита, способна да ме отблъсне от действител- ните сериозни занимания. Не успя. Преситата неизбежно нас- тъпи две-три години по-късно и аз поех в друга посока, поне- сен от други ветрове. Понякога, когато се врълаше вечер от среша с приятели, леко пийнал и настроен за разговори, татко се отнасяше по- благосклонно към въпросите, които му задавах, включително и тия за масонството. Така разбрах постепенно какво се вър- ши в „Парсифал“. Някои подробности научавах добавъчно от разговори между баша ми и негови приятели, особено когато в отношенията между ложата и централното ръководство въз- никнаха проблеми. Тия разговори естествено не бяха предназ- начени за моите уши, но вратата между башиния ми кабинет и нашата детска спалня беше често полуотворена, та не бе нуж- но да слухтя на ключалката, за да чувам какво се приказва. По времето на „Орфей“ не помня обшествеността да е про- явявала към ложата особено любопитство. Да си теософ не се смяташе за по-интересно, отколкото да си дъновист или протестант. Отношението към франкмасонството бе съвсем различно. Дали зашото масоните сами обгръшаха дейността си с известна секретност или понеже в печата по традиция циркулираха евтините легенди за „юдо-масонството“ и за „све- товния заговор на зидарите“, хората живо се интересуваха от проявите им. Всъшцост за секретност на масонството би могло да се говори само в отдавна минало време или само в страна като нашата, където обшеството често бива осведомявано от полуневежи. Символиката на обреди и знаци, ритуалите на В ИМЕТО НА ОТЦА 71 посвещение, своеобразието на зидарския жаргон, историята и предисторията на движението, неговите светски и езотерични задачи, – всички тия неща отдавна и всестранно са осветени в обемистата литература по въпроса, каквато предлага всяка окултна книжарница на Запад. Множество подобни произве- дения се намираха и в бащината ми библиотека. Ако сравни- телно късно се запознах с тях, причината не бе в това, че татко ги криеше, а че бяха на английски или на френски език. Според свободните съчинения на някои автори масонст- вото води началото си от дълбока древност. Други летописци свързват произхода му с гилдиите на средновековните зидари, строители на католическите храмове. Тази теория е по- достоверна, стига да не забравяме, че средновековните есна- фи са били именно професионални сдружения на зидари в оби- чайния смисъл на думата. Едва постепенно и много по-късно изискванията за технически умения към членовете на рабо- тилницата (ложата) прерастват в нравствени изисквания. През 1717 четирите зидарски сдружения в Лондон се обе- диняват в първата Велика ложа. Според някои автори това събитие бележи рождената дата на Франкмасонството. В след- ващите години ложи се учредяват и в други европейски страни. Днес, два века по-късно, те са хиляди, пръснати по целия свят. Това широко разпространение е толкова повече любопитно, ако вземем под внимание факта, че става дума не за масови, а за елитни организации. Сбяснението на феномена естествено трябва да се потърси в характера и задачите на движението. Но при масонството тъкмо този въпрос като че ли е най-неясен. Пред мене е проспект от 30-те години на „Всесветско Смесено Свободно Зидарство „Льо дроа юмен“, българска юридикция: „Условия за постъпване в ордена“. По въпроса, който ни интересува, там е написано: „Кандидатът трябва да се стреми да живее справедливо, с чест и достойнство, и да работи над себе си, за да напредва нравствено“. И малко по- долу: „Ложата не само помага на своите членове да се развиват, 72 Богомил Райнов а и разлива над света духовното влияние на Свободното Зидарство“. Декларацията, преведена вероятно от френски, звучи красиво, без да обяснява нищо. Подобни смътни определения се съдържат и в книгите на автори като Албер Лантоан, Льо Форестие или Освалд Вирт, който е публикувал и три наръч- ника за зидарите от първите три степени на йерархията – чирак,, калфа, майстор – съдържащи редица сведения, смятани у нас за секретни. 17 Сериозни различия съществуват между основните принци- пи на ордените по различно време и в различни страни. Т. нар. Андерсонова конституция – първият масонски правилник от 1723 – постановява, че масоните са длъжни да изповядват „вярата, която се признава от всички“: сиреч християнството. Век и половина по-късно (1873) бива приета поправка, според която „всеки човек мсже да бъде член на Свободното зидарство, независимо каква религия изповядва, при условие, че вярва във Великия Архитект на Вселената“, тоест в Бога. Почти по също- то време обаче френският орден „Великият Ориент“ изхвърля от устава си и това изискване – да се признава съществуването на Великия Архитект (1877), като влиза в конфликт с другите ордени. Подобни конфликти по различни въпроси се проявя- ват и в много от световните конгреси на масонството, свиквани уж за уеднаквяване на позициите. Някои ложи оспорват т. н. Шотландска традиция в масонството, служила дълго време за модел на ордените в различни страни. Трите Велики ложи във Франция се отличават съществено в становищата си по раз- лични въпроси. През 1899 се учредява и четвърта Велика ложа на Франция – „Човешкото право“, непризнавана от другите ор- дени по една единствена, но фундаментална причина – това е първата организация на Смесеното свободно зидарство, къде- то наравно с мъжете – какъв ужас! – биват приемани и жени. 17 Oswald Wirth. Le livre du l’apprenti. P. 1927. Oswald Wirth. Le livre du compagnon. P. 1927. Oswald Wirth. Le livre du imitre. P. 1927. В ИМЕТО НА ОТЦА 73 Полемизирайки с противниците си, франкмасоните са за- ети най-често да отхвърлят формулираните срещу тях обвинения, но избягват да обяснят ясно и просто действител- ната си същцост. Особено категорично протестират срещу опи- тите да им се приписват някакви икономически или полити- чески цели и по правило изразяват солидарността си с господ- стващия обществен ред, какъвто и да е той. Но ако свободно- то зидарство не е нищо повече от онова, за което го предста- вят привържениците му, то в такъв случай не е и нищо по- различно от едно обикновено благотворително дружество. Тази практика на масонските ордени да твърдят, че всъщ- ност не правели нищо, за да не би случайно да ги обвинят, че правят нещо „нередно“, има разбира се и свои противници. Прочутият Папюс не се колебае да заяви категорично: „Франк- масонството винаги е било големият родоначалник на поли- тическите и социални реформи. То срина в интерес на своите членове расовите ограничения и предразсъдъци, то оглави раз- рушаването на индивидуалните привилегии и на корпоратив- ните правилници, потискащи съзнанието на бедняка, то подк- репяше вековната борба срещу мракобесието във всичките не- гови форми“.17 Папюс оценява твърде критично състоянието на зидарс- ките ложи. „Масоните – пише той – могат да се разделят на две категории: масонът, който се стреми да се осведомява и да разбира и безучастния масон. Този последният е видял във Франкмасонството едно средство да направи кариера или да бъде подпомаган. За него то е общество като всяко друго, но по-удобно, това е всичко.“ И за да бъде по-изчерпателен, авто- рът добавя: „Разбирайки ползата от това чудесно обединение, някои държавници или обикновени кариеристи пожелаха да използват Ордена за цели, твърде чужди на социалните зада- чи на Масонската наука. От тук – изоставянето на окултните 17 Papus (Dr Encausse). Ce que doit savoir un Maitre Мазоп. P. 17. Les Editions Lu- men, Anvers s.d. 74 Богомил Райнов изследвания и превръшането на Франкмасонството в едно об- шество с политическа насока и философски занимания с ма- териалистически тенденции.“ •к ~к Не знам от кога точно бе започнала масонската дейност на баша ми. Документите му, свързани с тази дейност са били уни- шожени вероятно от леля ми, която – не без основания – смита- ше, че при комунистическия режим всякакви данни за връзки с масонството са опасни. Известно ми бе само, че подир участи- ето си в ортодоксалното свободно зидарство и по-точно в бъл- гарската секция на френския орден Велик Ориент, баша ми се бе включил активно в работата на т.н. Комасонство. От онова време датира и един от редките документи, запазени случайно в книжата му: Френска диплома, издадена от Висшия световен съвет на Смесеното свободно зидарство в потвърждение на то- ва, че „Николай Райнов е получил посвешение на 10.12.1929.“ Документът е скрепен с внушителен релефен печат и с подпи- сите на неколцина зидари с високи степени, двама от които с 18-а, а един с 33-та степен. Две или три години подир посочена- та дата Райнов е вече първомайстор на ложата „Парсифал“. Програмата на Смесеното свободно зидарство е значител- но по-либерална от тази на другите масонски ложи, включи- телно и на либералния Велик Ориент: „Смесеното франкмасонство не си приписва никакво бо- жествено откровение и високо потвърждава, че представлява еманация на човешкия разум.“ „Смесеното зидарство вярва единствено на научно доказ- ваните истини и очаква само от науката обяснението на всич- ко онова, което е все оше необяснено при сегашното състо- яние на човешкото знание.“ „Смесеното свободно зидарство не е създало нова ритуал- на школа. Единственото, което я отличава от другите школи В ИМЕТО НА ОТЦА 75 е, че то приема да бъдат посвещавани в различните степени както мъжете, така и жените.“17 При обичайната за някогашния ни обществен живот по- луинформираност и при също тъй обичайната вечна жажда за сензации, нашата публика съвсем не се интересуваше от свое- образието на различните масонски ордени. Главното, което я вълнуваше, бе въпросът какви скандални неща се крият зад фасадата на Свободното зидарство. Изхождаше се от простия силогизъм, че щом една организация е толкова тайна, значи тя прикрива твърде нередни действия, тъй като благородните действия не само не се прикриват, но и шумно се рекламират. Този нездрав интерес особено се изостри, когато се разчу, че в средите на масонството било настъпило разцепление и че в резултат на някакъв конфликт Николай Райнов бил напус- нал ордена. Някои познати на баща ми журналисти почнаха да го убеждават, че трябвало да направи публични изявления, за да изясни случилото се. Негови близки от средите на масон- ството също настояваха, че следва да излезе в печата, за да защити движението от зачестилите клевети. Накрая той тък- мо това и направи, но го направи по начин, който не задоволи нито масоните, нито противниците им. Четирите статии и двете публични беседи на баща ми за Свободното зидарство са от 1934-1935. Но още година по-рано той вече беше изложил в основни линии отношението си по въпроса на страниците на сп. „Златорог“.2/ Бях видял студията му, но не бях я прочел. По него време интересът ми към окул- тните проблеми бе вече доста притъпен. Попаднах отново на нея две-три години по-късно, додето се ровех в старите списания. Зачетох я по време на обеда – бях възприел навика на татко да чета, додето се храня. ! Ти да не би пак да си решил да ставаш масон? – про- мърмори той, като видя какво чета. 17 G. Martin. La Franc-Maconnerie mixta. Paris. S.d. 2/ Николай Райнов. Безухов и братята с три точки. Сп. „Златорог“, кн. 10.1933. 76 Богомил Райнов ! Май че вече съм изтървал срока. ! Или се готвиш за толстоист? ! Е, татко, ти съвсем ме закопа. ! Защо? И Толстоя ли не цениш? ! Не мога да го боготворя, задето е надрънкал толкова глупости. ! Вероятно нямаш предвид „Война и мир“. ! Не. Нито „Ана Каренина“. Но след като е твърдял, че Шекспир не разбира от драматургия, че Наполеон бил абсо- лютен некадърник и че писателят трябва да пише, като се съ- образява с вкуса на слугините и войниците, не виждам защо трябва да приемаме критиките му срещу масонството. ! Това е твое право, да защищаваш масонството. ! Не, бе татко, не защищавам масонството. Искам прос- то да кажа, че Толстой според мене не е никакъв авторитет, освен само за толстоистите. ! Ясно. Искаш да кажеш, че съм сбъркал, дето съм взел за съюзник Толстой. И, подир къса пауза: ! Може и да си прав. Може би трябваше да потърся по- мощ от някой специалист по окултизма като Папюс. ! Кой е Папюс? До този момент не бях чувал още името му. ! Там е работата, че всеки ще запита „кой е Папюс?“ и върви, та обяснявай. На мене обаче благоволи да обясни. Дори за по-нагледно, извади от библиотеката една от книгите на Папюс. ! Не ти предлагам да я четеш. Виж само какво пише под името му. Под името му бяха отбелязани високите степени които ав- торът бе достигнал в масонската йерархия: 33-та, 90-та и 96-та. ! Има ли и такива високи степени? ! Има ги в някои строго секретни ордени като Хрис- тиянския орден на Озарените или ордена Мемфис-Мизраим. В ИМЕТО НА ОТЦА 77 Върна томчето обратно в шкафа и продължи: ! Та понеже някои „братя“ навремето ме обявиха за враг на масонството, любопитно ше е да разберем, как биха се от- несли към Папюс, който в критиките си е доста по-безпоша- ден от мене. Слушах разсеяно, загубил интерес към разговора. ! Тебе май и Папюс не те респектира – отбеляза баша ми. ! Как може да не ме респектира, след като има 96 степени. Че той с тия степени навярно се е изравнил с Господ Бог Саваот! ! Чак до там едва ли е стигнал – засмя се татко. – Но нишо чудно, ако се е наместил между Христовите апостоли. •к ~к Между близките на баша ми в ония години имаше доста масони и теософи. Една от лелите ми пък вярваше главно в словото на Петър Дънов. Дядо ми и баба ми непрестанно оби- каляха църквите. Всички все за Бога говореха, включително и приятеля ми Симо, който напираше да ме включи в легиони- те и обичаше да повтаря тяхната тържествена клетва: „Бог и България, – единство в двойна плът! Бог и България на клетва ни зоват!…“ Не разбирах зашо са необходими толкова различни дружества, обшества и организации, шом всички те се кълнат в Бога и в Обшото благо. Когато бях запитал баша си какво мисли по въпроса, той бе отвърнал: ! Ами понеже има много кандидати за началници. ! Какво пречи всички да се съберат на едно място? ! Не става! Как си го представяш това нешо: Една орга- низация само от началници. 78 Богомил Райнов Разбирах, че се шегува, за да избегне отговора. Готовите отговори рядко вършат работа. Бях в онази шантава преходна възраст, когато респектът към бащата често отстъпва на спон- танния критицизъм. Не че отричах идеите на окултизма, но допусках, че има и други привлекателни идеи, не дотам строги и аскетични. Стария – по това време той сам бе почнал да се нарича „Стария“, макар да бе още на 45 години – постепенно се бе отдръпнал от всякакви организации. Сткрай време избягва- ше да ходи в тъй наречените „творчески“ съюзи – писателски, художнически, Пенклубове и пр. – в които нито тогава, нито по-късно съществуваше някаква творческа дейност. Сега вече бе скъсал и с масоните и теософите, не защото бе отхвърлил техните принципи, а защото духовната им работа бе дегради- рала до имитация на полезна дейност или до повод за светско общуване, показни ритуали и създаване на делови връзки. Някои сплетници твърдяха, че Райнов мразел събеседниците, понеже обичал сътрапезниците. Така те обяс- няваха изолацията му от културните средища и факта, че ако понякога все пак се появявал в обществото, това ставало в обществото на Андрей Николов, Кочо Щъркелов, Никола Маринов или Чудомир и то в някое от известните столични богоугодни заведения, като „Хъшове“, „Реклама“ или „Куцото куче“. Подобни твърдения се дължаха не само на злонамереност, но и на слаба осведоменост. Работата е там, че хората, с които татко общуваше, макар да нямаха качествата на добри сътрапезници, идваха до го виж- дат не в пивниците, а у дома, без тия срещи да се оповестяват с осведомителни бюлетини. Един от тези редовни гости беше пианистът и композиторът Андрей Стоянов. Почти връстник на баща ми и горе-долу слаб като него, Стоянов още от нача- лото ми бе направил впечатление с изисканото си облекло и с изисканите си маниери. Финото, малко бледо лице, приветли- В ИМЕТО НА ОТЦА 79 вото изражение и подчертаната учтивост го правеха да изг- лежда не като банален посетител, пристигнал по прашната и шумна улица „Регентска“, а като персонаж, току-що слязъл от сцената след някоя пиеса на Расин. Два пъти месечно в определен ден и час Андрей Стоянов идваше при баща ми и водеше с него някакви дълги разговори на неизвестни за мене теми, при затворени врати. i За какво ти говори, за музиката ли? – попитах веднъж, след като току-що бях изпратил госта. i За разни неща _ отвърна неохотно татко. – Знаеш, че аз не съм музикант. Асен Златаров, братовчедът на мама, минаваше също от време на време да види баща ми. Техните обичайни теми ми бяха добре познати, понеже разговорът не ставаше при затво- рени врати. Вуйчо Асен не принадлежеше към групата на теософите. По възгледи и професия бе човек не на окултните, а на точните науки. В ония години още нямах представа за колебанията му между материализма и махизма, нито за изс- ледванията му в областта на биохимията, но знаех, че интим- ното му влечение е насочено към литературата и тъкмо на нея бяха посветени разговорите между двамата. Години по- рано тези разговори бяха се водили под формата на писма. Един наш сродник веднъж бе подхвърлил с ирония, че писма- та на Златаров са адресирани всъщност не толкова към Николай, колкото към бъдещите поколения. Всъщност при- чината те да звучат наистина като литературни творби, бе глав- но в това, че вуйчо Асен изливаше чрез тях страстта си към художественото слово, останала незадоволена, въпреки опи- тите му в тази насока. Благородна и възвишена страст, за раз- лика от политическите страсти, довели по-късно до охлажда- не на отношенията между двамата. Това охлаждане ми изглеждаше колкото нелепо, толкова и необичайно за привичките на баща ми. Неговите изпитани през годините дружби рядко се влияеха от идейни или полити- 80 Богомил Райнов чески колебания. Беше близък приятел с Йордан Стубел или Сирак Скитник, открито свързани с десницата, и с комунисти като Николай Хрелков, и с „царски хора“ като Константин Щъркелов, и с анархисти като Ламар. Някои виждаха в това негово „всеядие“ израз на отчуждението му от проблемите на живия живот. Истината бе, че то говореше за неговата толе- рантност към убежденията на другите, – една черта, не особе- но свойствена на нашия национален характер. От гледна точ- ка на баща ми нещата бяха достатъчно елементарни, за да си струва да бъдат дискутирани: Той оценяваше на първо място човека и нямаше никакво желание да обсъжда политическото му верую. А в случай, че изпитваше добри чувства към човека, избягваше да спори с него по темите, които биха накърнили тия чувства. Затуй оставаше верен на дружбите си от младостта, даже когато те вече не бяха нищо повече от сантиментален спомен. Разривът с Асен Златаров е пример за това, че толерант- ността за Райнов не означаваше безпринципност. Инцидентът бе възникнал при погребението на Васил Пундев, който също бе стар приятел на баща ми и също се отбиваше от време на време при него на приказка. Михайловистите го бяха разстре- ляли посред бял ден само на 200 метра от дома, поради единс- твената причина, че не одобряваха позициите му като главен редактор на в. „Македония“. За оратори на скръбната церемо- ния бяха поканени Асен Златаров и Николай Райнов, – задача отговорна и деликатна, понеже в случай на евентуално неодоб- рение михайловистите реагираха с изстрели. Това те за лишен път наново доказаха малко по-късно, като застреляха и брата на Васил – Михаил Пундев, литератор и талантлив преводач, без каквото и да било участие в братоубийствената саморазправа. Притеснението на вуйчо Асен в качеството му на оратор бе напълно понятно. Той се ужасяваше от насилието, имаше лични връзки с хора и от двата враждуващи лагера, а вероятно В ИМЕТО НА ОТЦА 81 желаеше и да помогне за помирението им. Една нешастна идея, възникнала в най-неподходяш момент. Призивът за прошка, формулиран в траурното слово на Златаров и твърдението му, че добри и достойни хора съшествуват и отсам и оттатък, бяха посрешнати неприязнено и от двете страни. Следвашият оратор, – Николай Райнов, – без да споменава имена – лако- нично заяви, че не може да се поставя знак на равенство меж- ду едните и другите, сиреч между убийците и техните жертви, когато помежду им лежи поредният мъртвец. „Ти ше си следвашият“ – бяха съобшили на баша ми, едва дочакали края на погребението. Протогеровистите, които в продължение на дълго време бяха избивани почти безнаказано по софийските улици, реши- ха най-сетне – макар и много по-късно – съшо да реагират. Една от акциите им се е запазила в спомена ми, понеже бе свързана с убийството на Гюрков, брат на моя учител по старогръцки. Виден деец на михайловистите, Гюрков бе заст- релян един неделен ден на излизане от църквата Света София. i Лошо! – произнесе татко, научил за атентата, i Получи си заслуженото – възрази сродникът ни, доне- съл новината. i Лошо! – повтори баша ми. – Не е това начинът. i Те от друг начин не разбират – настоя сродникът, i Това не е аргумент. i Само че те с техните аргументи напълниха гробишата. Не помня как приключи пререканието и не е важно. Споровете на тази тема никога не приключват окончателно. Години по-късно, в първите месеци подир Девети септември, една вечер се зазвъня продължително на вратата ми. Нямаше как да се направя че ме няма, – прозорецът ми към улицата бе осветен. Отворих, за да се озова лице в лице с един от хората, които най-много съм ненавиждал – моят бивш учител по старогръцки и брат на разстреляния Гюрков. i Как ме намерихте? – запитах неприязнено. В името на Отца 82 Богомил Райнов Бях се нанесъл да спя в тази бивша кантора едва преди няколко дни и никой не знаеше адреса ми. ! Татко ти ме упъти. Пуснах го да влезе. Бе запъхтян от бързане и тъй развълнуван, та пристъпи към прошението си още преди да седне. Местели го от софийската гимназия чак в Перник, но това било само междинна мярка, преди да го изхвърлят отвсякъде, понеже бил набеден за народен враг, за полицейс- ки доносник, за хитлерист и… и… ! Защо „набеден“ бе, господин Гюрков, та вие си бяхте хитлерист и в червата? Не помните ли как ни заплашвахте нас, „комунягите“ и какви двойки ми пишехте, дори когато се явявах подготвен?… ! Е, е, „двойки“… Правиш съм го за ваше добро, бе Райнов… ! А хитлеристките проповеди? ! Какъв хитлерист съм аз, бе драги! Сантименти, нищо повече. Нали знаеш, че съпругата ми е немкиня. Навремето бях решил, че щом завърша гимназията, неп- ременно ще му тегля един бой на този инквизитор. После изоб- що забравих за него. А сега трябваше и да го спасявам. Какво да го правя, спасих го. Отидох на другия ден в министерството и с помощта на един познат осуетихме уволнението. Споменавам го, не за да си приписвам заслуги. Заслугите – ако ги има – принадлежат на Стария. Знаеше, че щом Гюрков ми каже, че идва от негово име, няма как да не му услужа. Веднъж, когато бях още в прогимназията, възроптах пред баща си срещу насилственото хорово четене на „Отче наш“ в училището. ! Прав си – съгласи се той, за моя изненада. – От подобно колективно дърдорене трудно може да се получи нещо добро. ! Баба вика, че трябвало сам да си произнасяш молитва- та преди лягане. ! Именно. И то само ако разбираш смисъла. Иначе е опасно. В ИМЕТО НА ОТЦА 83 ! Зашо „опасно“, бе татко? ! Ами когато не знаеш какво приказваш, винаги е опасно. Погледна ме, сякаш да провери дали го слушам и допълни: ! „И прости греховете ни, както и ние прошаваме“… Това как го разбираш? И за да ме улесни: ! Ние винаги ли прошаваме? Ти прошаваш ли? Хората рядко прошават. И с това „както и ние прошаваме“ сами си определят божията присъда. •к ~к Един от най-близките приятели на баша ми бе Николай Лилиев, което не означава, че беше сред честите посетители на дома ни. Тяхната дългогодишна дружба, започнала оше в навечерието на Балканската война, бе просъшествувала и ос- танала непомръкнала, независимо от войните и житейските перипетии. Баналната смешка „ако се не видим, ше си пишем“ би могла да се отнесе съвсем сериозно към тяхната връзка. Свидетелство за това са многобройните писма и особено по- шенски картички, които двамата са си разменяли в продъл- жение на три десетилетия. Сега – през 30-те и 40-те години на века – епистоларните форми на обшуване бяха сведени до минимум, понеже и два- мата обитаваха столицата. Животът им обаче бе поел по раз- лични русла, движеха се в различни среди и трябваше да се справят с различни дертове, та срешите им ставаха през месец, през два. И тогава, както и днес, хората, които можеха да се издър- жат от писателски труд, се брояха на пръсти. Лилиев не беше между тях. Отпърво по необходимост, а по-късно вероятно по инерция прекарваше дните си в тресавишето на театралния бит, където не е съвсем лесно да затънеш, но оше по-трудно е да се измъкнеш. Репетоарните конфликти, разправии с режис- 84 Богомил Райнов ьори и често сменящи се директори, преводи на пиеси от све- товната класика запълваха предостатъчно всекидневието на поета, особено ако се има предвид педантичната му страст да изпълнява всичките си задължения по възможно най-добрия начин. Но ако насъщните нужди отнемат времето ни, те нямат власт да променят чувствата ни, когато става дума за истинс- ки чувства, а не за сантиментална еманация на интереси. Рядко съм срещал такава вярна дружба като връзката между тези двама Николаевци, независимо от това, че приликата между тях като че ли се изчерпваше с еднаквите имена. Николай Райнов, прочут с колосалната си работоспособност като писател, бе известен и с бохемските си увлечения в кръч- марски компании. „Не знае мярка ни в писането на книги, ни в пиенето“, твърдяха злите езици. Творчеството на Лилиев се из- черпваше с три малки сборника стихове, а животът му бе обра- зец на въздържаност от всякакви плътски наслади. Един ден сам баща ми ще го определи като „неприобщен към никакъв порок и чужд на каквато и да било слабост. И в поезията, както и в живота си, тоя дивен човек не е извършил никакъв грях.“17 Колкото и да са резки тия отлики, те отстъпват на заден план пред духовното родство на двамата като творци. Участието им в движението на символизма едва ли е доста- тъчно да обясни това родство, понеже то се изразяваше у все- ки от тях по доста различен начин. Връзката между тях бе не формално-школска, а от по-вис- ше духовно естество и тя всъщност ни е подсказана от начина, по който всеки от двамата оценява другия. Райнов на два пъти изразява високото си мнение за творчеството на Лилиев – при излизането на „Птици в нощта“ (1918) и през 1941 в послед- ния том на „Вечното в нашата литература“. Лилиев също на два пъти публично говори за делото на Райнов. v Вечното в нашата литература, том 9, стр. 101. С. 1941. В ИМЕТО НА ОТЦА 85 Додето бях по-малък не се интересувах какво си приказ- ват двамата при редките посещения на поета у дома. По-късно, когато почнах да давам ухо на разговорите им, разбрах, че ни- що не съм загубил. Те не обсъждаха проблемите на окултизма Лилиев бе далече от тия проблеми. Нито се занимаваха с въпросите на литературата – и двамата бяха преяли от литература, за да посвещават на нея и срещите си. Впечатлението ми беше, че си приказват за какво да е, довол- ни просто, че могат да поседят на спокойствие пред чаша ка- фе или чай, за да продължат традицията на старата дружба. Лилиев, като съредактор на сп. „Златорог“ и неволен участ- ник в клюкарника на театъра, познаваше по-добре от баща ми текущите дреболии на тъй нареченото културно всекидневие, та правеше с обичайната си ирония откъслечни коментари за човешката суетност и глупост. Татко също под- хвърляше някоя и друга реплика в подобен тон, ала играеше по-скоро ролята на слушател. Една вечер през 1939, след като току-що се бях прибрал, Стария спомена, уж между другото: ! Лилиев беше одеве тук, та стана дума и за твоите стихове. Бил видял един твой цикъл в Цаневото списание и понеже прояви интерес, споменах му, че си стъкмил стихосбирка. Тия думи бяха само встъпление към най-важното: Лилиев бил готов на драго сърце да прегледа ръкописа ми, а това означавало, че като консултант в издателство „Хемус“, мо- жел да помогне и за публикацията. Последното, разбира се, беше догадка на баща ми, за която Лилиев не носеше никаква отговорност. ! Та не е зле да му занесеш стиховете си – заключи татко. ! Той себе си не харесва, та ще хареса мен – рекох унило. Известно беше, че от години вече Лилиев не е печатал стихове, говореше се, че бил спрял и да пише. „Като умра, нап- разно ще бърникат из чекмеджетата ми – казал на Цанев. – Всичките си ръкописи съм хвърлил в печката.“ Заживял бе 86 Богомил Райнов изглежда с мисълта, че вече напълно се е изчерпал. Негова беше фразата за „ужаса пред белия лист“. i Ти сега недей пророкува, дали ще те хареса или не – промърмори Стария. – Дори само да ти каже мнението си, пак ще ти бъде от полза. Знаех това и без да ми го казва. А бях престанал и да вярвам, че книжката ми изобщо би могла да види бял свят, понеже вече бях я разнасял без успех из всички издателства. Така че дори едно голо мнение да чуя, пак ще е нещо, стига присъдата да не е убийствена. Занесох ръкописа си в театъра, оставих го на портиера и зачаках ответен знак. Той не закъсня. Няколко дни по-късно поетът уведоми баща ми с бележка да ида в те- атъра еди-кой си ден в еди-колко си часа. i И бъди точен – предупреди ме татко. – Лилиев е човек на точността и реда. Постарах се да бъда точен. За разлика от домакина. Когато се явих при него, той явно не бе готов да ме приеме, – в кабинета му имаше някаква дама. Направих крачка обратно към вратата, но поетът ми даде знак да остана. Разбрах, че надеждата му е по този начин да отпрати по-бързо дамата. Тя обаче, без да се при- теснява от присъствието ми, продължи изпълненията си, театрални, разбира се, – нали се намирахме в театър, – но и дос- та неврастенични. Ту настъпваше с решителни крачки към пи- салището на домакина, ту отстъпваше назад към прозореца, ка- то произнасяше репликите си на висок глас с обиграни драма- тически интонации. Атмосферата беше напрегната и не бе твър- де ясно с какво ще завърши сцената – дали жената ще изхвърли Лилиев от писалището или сама ще се хвърли от прозореца. i Буря в чаша вода, господин Богомиле – обясни поетът десетина минути по-късно, когато най-сетне успя да се осво- боди от развълнуваната гостенка. – Такова е нашето всекид- невие в тази арена на възвишени страсти. Фактът, че вече бе престанал да ме нарича „Богомилчо“, а бе преминал към почти тържественото „господин Богомиле“, В ИМЕТО НА ОТЦА 87 подсказваше, че е решил да се отнася сериозно към каузата ми, но вероятно бе добродушен израз и на обичайната му ирония. Наблюдавал го бях, додето бе отбивал пристъпите на дамата, разстроена, че са е отнели някаква важна роля или че са е възложили друга, обидно неподходяша за яркия е талант. Наблюдавах го – скришно, естествено, – като в съшото време си мислех, че тази прозаична външност с нишичко не издава душевността на един нежен лирик. Едър череп, високо чело, сливашо се с почти оголялото теме („особени белези – няма“, както пишеше вероятно в легитимацията му) , резервиран израз, поставяш невидима дистанция между човека и окръжа- валия го свят, ако не смятам едва доловимите преходи от хлад- ната учтивост към сдържаната ирония. Вече знаех от опит, че едва ли съшествуват шансове да открия сред родните ни по- ети някаква одухотворена физиономия с осанката на Едгар По, Бодлер или Рембо. Те всичките бяха обикновени и безинтересни, като някакви анонимни минувачи по улицата – и Фурнаджиев, и Далчев, и Разнветников, без да говоря за спе- ченото лице на Д. И. Полянов, когото Лилиев наричаше Димитрий Самозванец. Доколкото си спомням, имаше само един-единствен поет от по-възрастното поколение с артистична осанка, но той пък беше толкова бездарен, та ше премълча името му. i „Градски ветрове“. . . – говореше Лилиев. – Смяташ ли, че това заглавие е наистина най-подходяшо за книгата ти? i Откъде да знам – смънках. i Имам предвид евентуалната реакция на читателя – по- ясни домакинът. – Някой вероятно ше възрази, че ветровете не се делят на градски и селски. i Не знам дали съшествува заглавие, на което да не може да се възрази. i Съшествува. Нешо по-неутрално. Например „Стихотво- рения“. 88 Богомил Райнов ! Но това значи да открадна заглавието на вашата пос- ледна сбирка. ! „Да откраднеш“? Сериозно ли говориш? Но това не е никакво заглавие, господин Богомиле. Това е само техничес- ко указание, за да знае читателят, че не му се предлага нещо полезно, като например готварска книга, а съвсем друга стока. ! Вие за първите си две книги бяхте избрали много по- красиви названия. ! Не ме ласкай – смъмри ме Лилиев. Подир което премина към същността на въпроса. Запомнил съм почти буквално всичките му съвети и кри- тични бележки от този разговор. Нямаше начин да не ги запомня, понеже бяха ясни, лаконични, а на места и болезне- но верни. Тук обаче не му е мястото да ги излагам подробно. Мнението му накъсо казано, се свеждаше до това, че може би е прибързано да излизам с отделна книга. Тия изрази „може би“, „вероятно“ и „не знам дали“ имаха за цел единствено да омекотят оценките му, без да изменят смисъл им. Що се отна- ся до стихотворенията, към които се отнесе благосклонно, пред- ложи ми да ги даде на Владимир Василев, за да бъдат публи- кувани на три-четири пъти в „Златорог“. Така и стана. Това бе и поводът да се запозная с Василев, който се оказа неочаквано гостоприемен в буквалния и пре- носен смисъл на думата, понеже освен дето помести два цикъ- ла мои стихове в списанието, но и на няколко пъти ме канеше на разговори у дома си. На тези благородни жестове аз отго- ворих по възможно най-невъзпитания начин. Когато бай Владо ми съобщи, че е подготвил и трети цикъл от работите ми, аз възразих, че не бих желал да му сътруднича повече, поради идейни съображения. Причината то се знае не бе в лошото ми възпитание, а в острата бележка, която Камен Калчев ми направи от името на партийната писателска група. По-нататъшното ми сътруд- ничество в „Златорог“ щяло да се тълкува като отстъпление В ИМЕТО НА ОТЦА 89 от позициите на партията. Би трябвало да се засегна от подоб- но грубо настойничество, особено като се има предвид, че то идваше от страна на партия, в която дори не членувах. Само че аз с пялата си глупост, освен че не се засегнах, но се почув- ствах дори поласкан: комунистите ме смятаха вече за свой човек! Подобен израз на доверие бе проявен към мене и година по-късно, когато същия Камен Калчев бе изпратен да ми внуши, че трябва да напусна и сп. „Изкуство и критика“. Това означаваше да се откажа и от последната възможност за пуб- лична изява, но аз и този път се подчиних. Междувременно книгата ми „Градски ветрове“ обаче все пак бе излязла. У до- ма и до днес се подмита одобрения от цензурата екземпляр с грубо зачеркнатите от червения молив на цензора отделни стра- ници и с виолетовите щемпели „надзор по печата“. Заглавието също е зачеркнато, но от самия мене, за да бъде заменено с „техническото указание“ Стихотворения – както се бе изразил Лилиев. И пак по съвета на Лилиев много от старите неща бяха изхвърлени. Сега вече не съм убеден, че това е било достатъчно. „Колкото повече съкращения, толкова по-добре“, изкушен съм да кажа днес, но в тази насока също е рисковано да се прекалява. Инак не е изключено всичко да съкратиш, за да стигнеш до небитието или както казва поетът „до ужаса пред белия лист“. Дълбокото родство между Райнов и Лилиев се прояви до- нейде и в някои общи черти на тяхната участ подир Девети септември. Въздигането и на двамата в ранг „академик“ през 1945 се оказа на практика перфидна форма на отстраняването им от литературата. Въпреки непомръкващия интерес на чи- тателите към поезията на Лилиев, нито едно издание на сти- ховете му не бе допуснато чак до смъртта му в продължение на цели 15 години. Нарочен бе и за уволнение от театъра, ко- гато там бе директор Камен Зидаров. Казваха, че в последния момент лично Червенков го бил пощадил. Може и да е вярно. 9С Богомил Райнов Неслучайно тъкмо по него време Зидаров написа пиесата си „Царска милост“. Едно от последните произведения на Лилиев – останало май съшо неиздадено – бе траурното слово, което той произ- несе пред ковчега на стария си приятел Николай Райнов на 5 май 1954. ! Абе не ми е интересен този наш класик – Лилиев – гово- реше моят вечен опонент и приятел Ваньо Мусаката. ! Ами чети „Тримата мускетари“, те са по-интересни. ! Не, сериозно. Вземи да ги прелистиш отново тия „Лунни петна“ или „Птици в ношта“. Жива скука са. ! Те не са писани, за да се прелистват, а да се приемат в малки дози. ! Като аспиринчета ли? ! Не, не като аспиринчета. Като причастие. ! Какво „причастие“ бе? „Все тия болни светлини и тия сълзи неизплакани“… Неизплакани ли? Друг път! У него все сълзи, все тъжни песни, все скръбни ветрове… ако не са скръбни ветрове, ше е скръбен здрач, жал, горест и тъга. То бива, бива меланхолия, ама чак до там! Хайде по-бодро бе! ! Прав си, Ваньо – признавах, – нямаш представа колко си прав. Хората затова са измислили „велик е нашият войник“ или „дружна песен нек да екне“, понеже са по-полезни за здравето. Макар никога да не съм споделял нихилизма на Мусаката, но беше време, когато и аз се отнасях доста резервирано към стиховете на Лилиев. Звучаха ми някак си старомодно, като страници от христоматия, вероятно зашото наистина ги пъха- ха насам-натам из читанките. Далеч повече ми импонираше провокативната грубост на един Далчев, заклетият враг на В ИМЕТО НА ОТЦА 91 символизма, който не се церемонеше в употребата на проза- ичните си сравнения: „Над старото тържище ален бе залезът като домат… “ По-късно симпатиите ми – не става дума за Далчев, раз- бира се, но за доматените метафори, взеха да поохлаждат, а отношението ми към поетиката на Лилиев – да става по- добронамерено. Колкото и да бе придирчив този поет към се- бе си, нормално бе в стиховете му да има и самоповторения, и по-слаби места. Те обаче не биха могли да засенчат съкрове- ните Лилиевски интонации на големите му сполуки. И това, което бях казал за „причастието“ с цел да ядосам Ваньо, не беше далече от истината. „Лилиев – бе писал Николай Райнов е между най-добрите майстори на нашия стих, недостигнат художник на лиричната форма. .. Стихът му е звучен, изящен, разнообразен и богат… Той е между неколцината последни ин- дивидуалисти в нашата поезия – негли най-великият от тях – и, безспорно, най-нежният… Неговото поетично наследство не плаши по обем, но всяка творба тежи като чисто злато.“17 •к ~к Главната причина за все по-голямата изолация на баща ми от губи-времето на тъй наречената обществена дейност и от случайните срещи със случайни хора бе загрижеността, безпокойствието, леката тревога, която ми се струваше да до- лавям понякога у този външно равнодушен човек: тревогата, че времето му неусетно изтича, че месеците и годините се топят, а делото на живота му все още е в проект. ! Ако ме търсят, ще казвате, че ме няма, – нареждаше често още от заранта. 17 Николай Райнов – Вечното в налита литература, т. 9, стр. 100-140, С. 1941. 92 Богомил Райнов Това важеше за всички, освен за най-близките хора. Все по-рядко излизаше с приятели по заведенията. Даже когато идваха у дома да го канят, намираше начин да се откопчи: ! Абе настинал съм, не съм за веселби. Само ще ви разва- ля компанията. Чувах го често да става посред нощ или на зазоряване и виждах през полуотворената врата на кабинета, че седи, наве- ден над бюрото в обичайната си поза и пише нещо. Делото. Делото на живота му. Не знаех какво точно представлява, ала усещах как то все повече го поглъща. •к ~к Четириетажната сграда на „Регентска“ (сега „Заимов“), къ- дето се бяхме пренесли подир смъртта на майка ми, стърчеше доста нелепо като самотен старчески зъб сред околните едно- етажни постройки. Родена от самодейния архитектурен зами- съл на самия хазяин, тя бе доста нелепа и като вътрешно разпределение. В нашия апартамент на партера най-обширен бе кабинетът на баща ми, – едно странно помещение, състо- ящо се от широка централна и по-тясна странична част. В цен- тралната част ставаха събранията на „Орфей“, а в тясната част до прозореца бе писалището на татко, върху чиято тъмна по- лирана плоскост бяха разположени в образцов ред пособията му, – тънко подострените моливи, масивната самописка „паркер“, дървената кутийка с геометрични прибори и огром- ната гума с щампосан върху нея слон. Върху тесния рафт над бюрото бе поставен потъмнял от годините човешки череп, а на стената висеше пейзаж – долина с езеро, заобиколена от стръмни планини. Черепът, който баща ми бе донесъл някога, още като послушник, от Бачковския манастир, трябваше да напомня, че всички сме смъртни. Но Хималайският пейзаж, както по-късно разбрах, внушаваше тъкмо обратното – че смърт няма. Авторът се наричаше Николай Рьорих, а сюжетът бе ве- роятно едно от местата обитавани от Великите Учители. В ИМЕТО НА ОТЦА 93 В единия ъгъл на бюрото открай време се намираха две малиновочервени томчета, – озадачаващ факт, понеже място- то на книгите бе в библиотеката, а татко бе човек на реда. Когато веднъж го запитах какви са тия томчета, той промър- мори „когато пораснеш, ще разбереш“. Знаех, че докато по- расна ще има да мине време, затова един ден, доста по-късно, повторих въпроса си. ! Това са напътствия на един от Учителите, – отвърна този път баща ми. Вече бях чувал да се говори за Учителите, затуй полюбопитствах: ! Кой Учител, бе татко? ! Е, ти всичко искаш да знаеш. Когато почнеш да четеш книгите, тогава ще научиш и автора. Не разпитвах повече. Но един ден – въпреки нареждането да не пипам нищо по бюрото – прелистих бегло томчетата. Оказа се, за мое разочарование, че са на руски език. Заглавието и на двете беше еднакво: „Листи сада Мории“, а подзаглави- ята – „Зов“ и „Озарение“. Годините на издание – на които то- гава не обърнах внимание – бяха 1924 и 1925. Не знаех кога баща ми е получил книжките, ала предпола- гам, че бях проявил любопитство към тях през 1929 или 1930. По-късно се появи и трета книжка, този път в светлосиня корица, последвана от още една и още една, и така, томче по- дир томче, година след година, чак до навечерието на войната. „Обшина“, 1926, „Агни-Йога“, 1929, „Безпределност“, част I и част II, 1930, „Йерархия“, 1931, „Сърце“, 1932, „Огнен свят“, I, II и III част, 1933-1935, „Аум“, 1936, „Братство“ I – III част, 1937-1938. Никога не разбрах по какъв път пристигат у нас тези книги. Авторът не бе обозначен, ала вече знаех, че в тях се съдържа Учението, – онова, единственото, което изповяд- ваше баща ми.17 17 През 1992 пдлата поредица от 15 книги, обнародвана отдавна вече в Англия, САЩ, Франция и пр. се появи в тритомно издание и на руски. 94 Богомил Райнов Няма да излагам тук основите на Учението. Вече съм нап- равил накъсо това в книгата си „Тайното учение“ (1991) . Бих искал само да разсея едно недоразумение . В повечето бележки за Николай Райнов, публикувани по различни поводи, той по традиция продължава да бъде предс- тавян като теософ, макар сам да е обяснявал, че подобно опре- деление е неточно. Три десетилетия преди обнародването на първите томове от цитираната по-горе поредица, започва публикацията на ка- питалната творба на Елена Блаватска „Тайната Доктрина“ (1888), смятана и до днес за крайъгълен камък на теософията. В това произведение, монументално не само с философските си откровения, но и с обема си от близо 2500 страници, Блаватска излага редица окултни сведения, получени от Учителите. Но голямата усложненост на изложението, прека- леното изобилие на цитати, примери, полемични бележки, чес- тите отклонения в странични теми и детайли, множеството непонятни санскритски термини, въведени в постоянна употреба, без да бъдат винаги задоволително обяснени, най- сетне колосалният обем на нелишеното от повторения изло- жение – всичко това обезкуражава читателя без солидна под- готовка и сервира удобна аргументация на противника- специалист. От по-друг характер са появилите се също в края на XIX век „Писма на Махатмите“.17 Като оставим настрана безплод- ните някогашни спорове по въпроса, дали кореспонденцията е водена саморъчно от Махатмите или те са диктували писма- та на свои ученици, тук вече е ясно, че мислите на Учителите са ни предадени пряко, а не чрез субективен преразказ. Кореспонденцията е водена в продължение на близо пет годи- ни (1880-1884) от страна на двама видни англичани – Алфред Пърси Синет, издател на в. Пионер и Алън Октавиан Хюм, 17 Една от най-новите и пълни публикации е „Письма Махатм“, Самара, 1993. В ИМЕТО НА ОТЦА 95 висш чиновник в местната британска администрация, на чи- ито писмени въпроси Учителите Мория и Кутуми са отговаряли. От само себе си се разбира, че тематиката на ко- респонденцията е била ограничена от характера на самите въпроси. Но което е по-важно, някои от основните принципи на Учението, изложени от Махатмите, са били в последствие пренебрегнати или деформирани от теософите. Близо четирите десетилетия, изминали от някогашните „Писма на Махатмите“ до края на Първата световна война бележат краткия първоначален разцвет и последвалия упадък на теософското общество, чийто девиз „няма религия по-вис- ша от истината“ постепенно се е превърнал в куха формула. А междувременно над човечеството, едва изтръгнало се от кош- марите на войната, вече витаят заплахите на нови по-страшни и може би гибелни за планетата катаклизми. Именно в този момент започват да се появяват посланията на Учителя Мория, първото от които носи датата 24 март, 1920, Лондон. Начинът на изложение в книгите на Учението – наричано от самите Учители „Агни Йога“ или „Жива етика“ – подсказва, че се касае за формулировки, напътствия и бележки, давани от Махатмата на негови ученици по различни поводи и върху различни теми. Не ще и съмнение, че неподготвената публика би предпо- чела да види тази материя поднесена в стройното и общопо- нятно изложение на един учебник. Но какво да се прави, ни- кое голямо Учение не е било давано във формата на учебник. Учебниците са идвали по-късно, за да обяснят и нерядко да примитивизират идеите на Учителите. Учението на Живата етика е родствено на големите ду- ховни откровения на древността, но не е механично повторе- ние нито проста актуализация на вече известното, а представ- лява продължение на Великата духовна традиция, съобразно новите условия на живота и новите изисквания на еволюцията. Всеобемно в точния смисъл на думата, то е насочено преди 96 Богомил Райнов всичко към големите принципи, към вътрешната организа- ция и скритите механизми на битието. Така Учението ни се представя не толкова като някаква енциклопедия на окултни- те знания, колкото като ръководство за мислене, за прониква- не в смисъла и съшността на явленията. Учението съдържа такива нови за човешкото знание елементи, та бихме могли да кажем, че разтваря вратите към един необятен и неизвестен свят, който може да се стори ня- кому страшен и заплашителен, а другиму – радостен и привлекателен. Живата етика обаче не е образователен курс, тя е съдбовно предупреждение, отправено в навечерието на онази планетарна криза, която днес е в пълния си ход и която е най-тежката, преживяна някога от цивилизацията. Ала какво „ново“ би могъл да открие в томовете на Агни Йога ерудит като Николай Райнов, усвоил всички капитални произведения на световната окултна мисъл, включително и теософската? Подобен въпрос биха могли да поставят само хора, не познаваши нито Учението, нито ученика. В книгите на Живата етика баша ми намираше не само нови сведения за човека и космоса и не просто препотвържде- ния на вече познатото. Той откриваше в тях верния изход от трупаните с години съмнения спрямо едни или други теософс- ки деформации, чрез които суровата правда бе заменяна с прис- пивни илюзии, а верността към Божественото начало бе дег- радирала до филистерска религиозност. Тъкмо по това време посредницата между търсешите и Махатмите – Елена Рьорих, бе казала: „Когато има възмож- ност да се запознаете с „Писма на Махатмите“ в тяхното пъл- но английско издание и с трудовете на Е. П. Блаватска… то четенето на останалите книги, които с малки изключения са техен слаб отзвук – и то често в лъжливо тълкуване – е само губене на време“ (писмо от 30.6.1934). Тази, меко казано, критична оценка на теософската книж- нина е твърде многозначителна, особено при появата на нови- В ИМЕТО НА ОТЦА 97 те послания от Хималаите. „Живата етика“ или „Отвъд теософията“ – такова е едно от определенията, които биха мог- ли да се дадат на тия послания. Хората дотолкова са смесили понятието Светлина с ос- ветлението – казва Учителят, – та не могат да си представят каква енергия е духовната Светлина. „Светлината по право може да се нарече начало, което води към обновление“. Отношението на духовните слепци към Светлината се про- явява и в безразличието, с което биват посрешнати словата на Учителя в поредицата Агни-Йога. Ако в края на XIX век „Писмата на Махатмите“ предизвикват скандал, то сега не въз- никва дори и скандал. Тогава клеветниците са пускали в ход мълвата, че „Писмата“ не са дело на Учителите, а са фабрику- вани от самата Блаватска. Сега маловерите – включително от средите на теософите – не си дават даже труда да отричат ав- тентичността на новите послания. Те просто ги подминават. И тази духовна слепота се проявява тъкмо през съдбоносните десетилетия на 20-те и 30-те години, наричани следвоенни, ма- кар че не по-малко точно бихме могли да ги наречем и пред- военни – една сравнително кратка прелюдия към най-чудо- вишния военен конфликт, преживян досега от човечеството. Нишо не е пречело на Учителите да съпроводят послани- ята си с онзи рекламен шум, обичаен за пропагандата на все- възможни лъжепророчески секти или за продажбата на пе- рилни препарати. Духовната чистота едва ли е по-малко важ- на от чистотата на семейното бельо. Но Живата етика изхож- да от принципа, че никаква психическа принуда не бива да пречи на свободния избор. Учението не може да се раздава като рекламна листовка. То трябва да се заслужи. „Не заплашвайте никого с Учението!“ – такава е повелята на Махатмите. Ала след като се произнася едно съдбовно предупреждение, логично е то да стигне до онези, към които е адресирано. Такъв е смисълът на благородната мисия, която Николай Рьорих си поставя през тези десетилетия: Да се срещне В името на Отца 98 Богомил Райнов лично с някои от ръководителите на западните държави във връз- ка с все по-реалната заплаха от военен конфликт, надвиснала над човечеството. Тема на срещите е проектът за международ- но споразумение, целящо да бъдат съхранени паметниците на културата при избухване на война, добил известност под името Пакт Рьорих. Проектът обаче е по-скоро повод за много по-се- риозен разговор, нещо което Рузвелт добре е разбрал, когато, слагайки подписа си под пакта, заявява, че значението на този документ далеч надхвърля включените в него формулировки. Да се обяснява Учението, без да се вербуват последовате- ли и без да се отправят заплахи, – такъв е смисълът и на ог- ромната кореспонденция, която Елена Рьорих води през тези години, независимо от напрежението, свързано със задачата да записва и подготвя за публикация напътствията на Учителя.17 По този повод през 1981 при едно посещение на Святослав Рьорих у дома си позволих да го запитам, дали съществуват ръкописи на майка му, останали непубликувани. ! Много. Твърде много, – отвърна той. А на въпроса ми, дали смята да ги публикува и кога би могло да стане това, отговорът беше: ! Когато настъпи срокът. Вече бе научил от Людмила за дейността на баща ми в Рьориховското общество. Показах му и две книги на Николай Рьорих от онова време – „Сердце Азии“ и „Держава света“. ! Бихте ли ги надписали? ! Кому? ! На баща ми. Те бяха негови. Казах го и се сетих, че звучи доста нелепо да се надписват книги на човека, който си е отишъл, но събеседникът ми не видя нищо смущаващо в това и с отчетливия си едър почерк написа: 17 Част от тази кореспонденция е публикувана през 1940 в Рита: „Писем Елени Рерих“ т. I и II. През 1992 двата тома са. преиздадени в Новосибирск: „Письма ЕЛени Рерих, 1929-1938“. В ИМЕТО НА ОТЦА 99 На Светлую Память Светослав Рерих, София 20.5.81. ! Защо не му каза за романите на татко ти? – запита по- късно Людмила. ! Забравих. Не бях забравил. Напротив, помнех. Помнех, че Стария не обичаше самохвалствата. Романите, които имаше предвид Людмила, бяха вдъхновени именно от Учението и озаглавени с името на учителя Мория, но татко никога не би си позволил да вмъкне като тема за разговор това скромно, нещастно и на всичко отгоре незавършено дело. Лично мене в момента особено ме интригуваше необна- родваната още част от наследството на Елена Рьорих, ала синът очевидно не бе настроен да навлиза в подробности по въпроса. Такъв бе и смисълът на фразата му „когато настъ- пи срокът“. Само че Святослав си отиде преди да е настъпил срокът, а вероятно същото предстоеше да се случи и с мене. За моя изненада някъде през 1993 една позната от Българското сдружение „Рьорих“ ми донесе наскоро публи- куваното в Москва томче „У пороги нового мира“ от Елена Рьорих.17 Книгата бе съставена от три части: Сънища и видения. Огнен опит. Писма. И трите съдържат изключително ценна окултна информация, но най-важна е втората част. В нея са записани съветите и сведенията, които лично Учителят Мория дава на Елена Рьорих през първата половина на 1924. Тук се съдържат подробности за легендарната Шамбала, за работа- та на Махатмите, за начина на общуване между Учителя и неговата сътрудница, другояче казано, разкриват се тайни за- сягани до този момент само с намеци и догадки. х/ Е. И. Рерих. У порога нового мира. Международни центр Рерихов. Москва, 1993. 10С Богомил Райнов Два пасажа от „Огнен опит“ се отнасяха до легендарния Музей на Шамбала, където в огледални изображения или „клишета“ са съхранени съществени моменти от историята на всички минали цивилизации. Това ми напомни за делото на Стария, делото на живота му, създавано с такова старание, по- гълнало толкова сили и останало недовършено. Какво щастие би било за баща ми, ако можеше да се разходи из множеството етажи на този уникален Музей, за да надниква в отдавна мина- лото битие на най-далечни епохи. И всъщност не е ли възмож- но той действително да е идвал някога тук, макар и насън? Преди много десетилетия известният теософ Чарлз Ледбитър също бе писал за Шамбала и за нейния вълшебен Музей. Веднъж запитах по този повод баща си: i Ледбитър и той ли като Блаватска е живял в Шамбала? i Не, не е живял. i Тогава как може с такива подробности да описва Музея? i Не е изключено да го е посещавал. Макар и не като турист. И забелязал недоумението ми, допълни: i Ако си развил у себе си известни способности, можеш да ходиш на разни места и без да мъкнеш със себе си физичес- кото си тяло. Ледбитър се слави като голям ясновидец. Не знам дали и доколко баща ми бе ясновидец, обаче способностите, за които говореше, биха могли да му свършат добра работа за серията романи, които бе започнал да пише. По повод на тази серия съм отбелязал в „Тютюневия човек“, че се касае за „двадесет романа, призвани да обхванат цялото развитие на човечеството – от палеолита до съвременността, през стъпалата на всички цивилизации и епохи“. Това е невярно. Не съм нанесъл необходимата поправка, с цел да за- пазя текста точно такъв, какъвто съм го публикувал през 1976, за разлика от установилата се у нас през последното десетиле- тие практика – старите неща да се преправят и пренаписват в синхрон с новите политически повеи. В ИМЕТО НА ОТЦА 101 Не, поредицата на Стария едва ли би могла да излезе под общото заглавие „От древността до наши дни“. Не твърде спо- лучливо е и названието, което бе използвал баща ми: „През вековете“. Тъкмо то бе ме подвело да допусна споменатата по-горе грешка. Вярно е, че по-късно, подир смъртта на татко имах възможност сам да прегледам ръкописите, но тогава ня- мах време за проучвания. Налагаше се не да ги проучвам, а да ги спасявам от риска да се озоват на боклука. Бяха завити в стари прокъсани вестници и струпани в един ъгъл на лелина- та стая, а аз трябваше незабавно да се връщам в Париж. Не се съмнявах, че в мое отсъствие неугледните пакети ще станат жертва на традицията да се изхвърля всичко ненужно, както впрочем се случи с някои други ръкописни „отпадъци“. Нали още Пикасо бе предупреждавал: „Пазете наследството от нас- ледниците и роднините!“. Опаковах прочее романите в плът- на хартия, номерирах ги и ги надписах с истинското название „Мория“, което татко бе заменил след 9.IX.44 по понятни при- чини с не дотам сполучливото име „През вековете“. После прибрах пакетите на сигурно място и ги забравих. Е, не съвсем. След завръщането ми у нас възложих на една позната да пре- пише романите на машина, ала още първият препис на произ- ведението „Остров“ се оказа пълен с толкова грешки, та прек- ратих начинанието си. Материалите бяха от такова естество, че не можех да ги оставя в ръцете на непознати хора. Нямаше и особени причини да бързам. Романите и тогава, и в обозри- мото бъдеще бяха неиздаваеми. А колкото до покойния автор, той още приживе бе известен с голямото си търпение. Ще призная, че и до днес не съм проучил както трябва онаследеното. То се състои от 4 завършени романа: „Кръвожад- ни“ 1947 (единствено публикуван), „Остров“, 1947, „Измяна“, датиран 1939-1947 и един осемнайсти по ред роман, без загла- вие, с дата 9.IX.45. Останалите 16 произведения са незавър- шени, като работата над тях – ако се съди по датировките – е прекратена към 1947. 102 Богомил Райнов Повествуванието започва в периода на предисторията („Кръвожадни“), но завършва съшо в дълбоката древност, ка- то действието се разгръша през епохите на отдавна изчезнали цивилизации в Европа, Азия или Латинска Америка. Читателят е в правото си да запита – откъде авторът е черпил сведения за колосалната си творба и не е ли нарочно избрал за време и място на действието такива непроучени територии и сумрач- ни периоди, за да си осигури пълен простор на фантазията. Казват, че Флобер бил прочел над 200 исторически труда, за да придаде по-голяма достоверност на действието и обста- новката в романа „Саламбо“, който при това е свързан само с един ограничен епизод от времето на Първата пуническа война. Пита се, не колко тома, а колко тона литература би следвало да усвои Райнов, за да осигури солидна основа на своята поре- дица и къде всъшцост би могъл да намери тези грамади от книги? Няма съмнение, че е използвал известни трудове, – то- ва бе в привичките му, да проучва съвестно материала, който се готви творчески да използва. Но източниците в случая са доста оскъдни, а нерядко и твърде съмнителни, шо се отнася до тяхната достоверност. С какво да се запълнят очебийните и огромните празноти в наличната информация? С догадките на интуицията или с находките на въображението? С окултен достъп до Записките на Акаша или с астрален излет до Музея на Шамбала? Трудни въпроси. И преждевременни. Оше по- дир неприязнените отзиви при публикацията на „Кръвожадни“, баша ми се питаше как ли ше бъдат приети следвашите томове. И даже не подозираше, че следваши томове няма да има. От тогава до днес е изминал повече от половин век,, но безизходи- цата пред романите му е все съшата. ~к ~к Не бих могъл да кажа от кога точно датираше замисълът на Райнов за поредицата, но изпълнението започна от 1939. В ИМЕТО НА ОТЦА 103 По това време бе вече приключил с работата си над 12-томна- та „История на изкуството“ и можеше почти изцяло да се пос- вети на големия си проект. Така неговото начало съвпадна с началото на нещо далеч по-голямо и съдбоносно – Втората световна война. ! Няма да има война, – говореше Стария през лятото на 1939, когато назряващият конфликт бе съвсем очевиден. Отдавах тази прогноза на обичайния му оптимизъм, кой- то понякога бе не толкова израз на убеждение, колкото на пси- хическо поведение – смяташе че оптимистичното самочувст- вие действа позитивно на надигащите се събития. ! Няма да има война, – повтаряше и през есента, когато тя вече бе почнала. Тези утешителни думи сякаш отпърво имаха някакво основание. Навлизахме в тъй наречената „Дрол дьо гер“ (Странна война) , характерна не толкова с военни действия, колкото с военно бездействие и с надеждата за някакво тайно и скорошно споразумение между Германия и Съюзниците. От началото на следващата пролет обаче обстановката бързо се промени. Хитлеристките дивизия окупираха Дания и Норвегия, Белгия и Холандия, навлязоха във Франция, принудиха анг- личаните да побегнат през Дюнкерк, превзеха Париж и узако- ниха победата си с Компиенското споразумение. Вече не бе възможно да се говори, че няма война, тъй че баща ми млъкна, макар да подозирах, че продължава да повтаря миролюбиво- то си заклинание, макар и наум. Вялите надежди, че лошото е приключило с примирието в Компиенската гора, бяха попарени в нощта на 22 юни 1941, когато нацистките армии нахлуха в СССР. В къщи нямахме ра- дио, ходех в редакцията на в. „Дъга“ да слушам осведомител- ния бюлетин. После се отбивах в кафене „Средец“, известно като „Клуба на якобинците“ и посещавано главно от комунис- ти, анархисти и полицейски агенти. Част от приятелите ми там слушаха забранените западни радиостанции, та се надявах да 1С4 Богомил Райнов науча от тях някои ободрявали новини. Накрая се прибирах в къши, за да предам на Стария и собствения си осведомителен бюлетин. Често заварвах у дома Благой Мавров, информирах и него. В информациите ми нямаше нишо обнадеждавашо, ако не смятам собствения си коментар. Моята неизменна теза бе, че въпреки първоначалните съкрушителни победи на хитлерис- тите, те при всички случаи ше бъдат сразени и принудени да отстъпят, както някога са отстъпвали Наполеоновите армии. Двамата ме слушаха без да възразяват, ала по скептични- те им изражения личеше, че не се отнасят с особено доверие към оптимизма ми. Изобшо ролите се бяха сменили и в мо- мента оптимистът в семейството бях аз. С което не искам да кажа, че баша ми бе песимист. По-скоро бе прекалено угрижен, за да споделя безрезервно лекомислената ми вяра. Тревогата, а често и отчаянието обхвашаше даже хора, смя- тани за заклети комунисти. Някои се изпокриха в миши дупки, други не пропускаха да обясняват, че те всъшност вече отдавна не се занимават с политика. Наши познати, необременени с пар- тийни пристрастия и отнасяши се доскоро резервирано към нацизма, се оказаха изведнъж негови страстни симпатизанти. В продължение само на някакви два-три месеца върху реверите на сума ти граждани нацъфтяха червените значки на победата. С такава значка се оказа накичен и един наш близък по башина линия, когато някъде през есента се отби у дома. Имаше основания да се кичи – хитлеристките пълчиша, вече прегазили голяма част от европейските територии на Русия, бяха стигнали до Ленинград и Москва. Нелепо бе само това, че се е закичил именно той, дето доскоро кокетираше със сим- патиите си към Съветския съюз, – но кой ти гледа, нали в нашия свят, както са забелязали оше древните, всичко тече и всичко се променя. Седяхме край масата във вестибюла и докато си пиехме кафето, аз често и настойчиво се вглеждах в знака на победата, кацнал върху ревера на сродника. Това явно го дразнеше. В ИМЕТО НА ОТЦА 105 ! Нещо смущава ли те? – рече по някое време. ! Съвсем не. Само се питам с каква цел си го набучил тоя бакелит на сакото си. За да ускориш победата ли? ! Защо трябва аз да я ускорявам. Немците и без туй са пред Москва. ! А после? ! После ще се преместят още п’о на изток. До Урал. ! А после? ! Ами после, както се казва на немски: Русланд – капут! ! Е, щом вече си го усвоил и немския. . . – промърморих, решен да млъкна. Само че не млъкнах. Ами точно тогава избухнах и ги на- говорих едни, дето не са за приказване, в резултат на което сродникът ми отвърна в същия стил, и всеки все повече пови- шаваше глас, докато баща ми равнодушно ни слушаше, или може би даже не слушаше, а просто чакаше да замълчим. ! Я се сбийте! – подхвърли накрая. После стана и се прибра в кабинета си. ! За какво бяха тия крясъци? – запита по-късно, когато останахме само двамата. – Искаше да го превъзпиташ ли? ! Не съм се надявал на такова чудо. ! Тогава? Защо е нужно да му крещиш половин час чия ще бъде крайната победа? И понеже мълчах, добави: ! Ти толкова упорито ги повтаряш тия си приказки за крайната победа, та човек може да си помисли, че сам не си убеден в нея. Онова, което ме учудваше през ония тежки месеци и години, бе упорството, с което татко следваше начинанието си. Пишеше през всеки свободен час на деня, пишеше още от ранна заран, ставаше често да пише дори нощем. Следеше раз- бира се събитията по фронтовете, като всички нас, ала без да допуска тревогите и страховете да го откъсват от работата. 106 Богомил Райнов Дали немците напираха към Ленинград или се сгромолясваха при Сталинград, това не се отразяваше на програмата му. Първият зловещ бомбен килим, захлупил София, го завари на писмената маса. Един час подир нападението, той отново пишеше. Така бе и след унищожителната бомбардировка на 30 март, така бе и в следващите месеци при всекидневния тре- вожен вой на сирените. Минавах през ден, през два, да го видя, но и когато не минавах, знаех, че там, в оцелялото като по чудо крило на из- търбушената от взривове кооперация, зад изпочупените, за- кърпени с хартия прозорци, баща ми, загърнат в стария си балтон, седи наведен над бюрото и реди върху хартията една по една буквите и думите на своята безкрайна повест за мина- ли времена и отдавна изчезнали хора. ! Как е? Вижда ли му се краят? – питах го. ! Мерджелее се…- промърморваше. А след къса пауза поясняваше: ! Мерджелее се, но все още насън. Години по-късно съм си мислил, кое е по-странното: Дали това, че по време на военния кошмар бе продължил невъзму- тимо делото си, или че по-късно при дългоочакваните мирни дни го бе изоставил. През ноември 1948 получих писмо от Николина, жената, която дванайсет години се грижеше за домакинството му. Вече съм цитирал няколко реда от това писмо в друг очерк. Сега ще цитирам повече: „Господин Райнов е болен. Ето вече пети ден как не е ял нищо. Отначало мислех, че е обикновена криза в бъбреците… но той се оплаква от главоболие от дълго време и все не е добре. Веднъж каза, че се е прегледал при лекарката в акаде- мията и тя му казала, че мозъчните центрове са изтощени и трябва да си вземе отпуск и да си почине. Но ти знаеш, че вън от академията му е главната работа. . . От известно време г. Райнов е унил и отчаян. Казва, че животът е тежък, че не му се В ИМЕТО НА ОТЦА 107 живее. А над всичко отгоре, той няма вяра вече в собствените си сили и възможности занапред. Съвсем случайно открих, че него го боли за романа „Кръвожадни“, защото не излязъл това, което той желаел. Той е смятал да напише редица романи от тоя род, но сега не ще може, защото няма да ги напечатат, ако ги пише както той желае. С една дума той няма пред себе си псле за работа и се готви да умира. Все по-често говори за смърт. Сега е много изтощен, не яде нищо, не иска лекар.“ Верната Николина. Излизаше, че тя единствена се трево- жи за състоянието на „господин Райнов“, макар сама да стра- даше от болно сърце.17 Баща ми, естествено, съвсем не се гот- веше да умира. Той не веднъж бе търпял неуспехи и винаги бе намирал сили да надживее поражението. Но едвам сега, доде- то четях писмото на Николина, започвах да разбирам, че пос- ледното поражение е за него по-тежко от всички предишни, защото бе свързано с финалния акорд на творчеството му, за- щото бе вече болен и изтощен, защото бе останал сам, без да вижда около себе си дори своите синове. Боян през цялото време на отсъствието си не бе намерил начин да му изпрати поне два реда, а аз, погълнат от идейни разпри и борби, поня- кога не се обаждах цяла седмица. Самотата… Аз също добре я познавах. Но неговата самота бе по-тежка. Защото бе самотата на заника. Събеседниците, сътрапезниците, съмишлениците бяха останали назад. Нямаше го даже келнерът, който да каже „Файром! „. Понеже и той си беше отишъл. Бе късна нощ и мракът наоколо ставаше все по-непрогледен. А би следвало да се очаква, че тъкмо сега настъпва часът на развиделяването, на оживлението, на чувството за уют и сигурност, когато принадлежиш към някое общество на срод- ни души, особено ако е по-многолюдно: „Много сме!“, „Раз- 17 Точно една година подир това писмо Николина Башлиева излиза от дома на баша ми, за да постъпи в Работническата болница, където умира два дни по-късно, на 11 ноември 1949. 108 Богомил Райнов мерът има значение!“, „Хиляди, маса, народ…“ – кой не ги е чувал, тези ключови фрази. Стария не би могъл да се оплаче, че е забравен, поне в първите месеци след промяната. Вярно, че отдавна се бе от- чуждил от окултните движения. Но нали другарите, нали Партията, нали хората на новия ден… Да? разбира се, стига да заслужиш доверието. Стига да не си само другар, но и „наш добър другар“, както се казваше тогава. Да бъдеш верен. На движението, естествено, на Партията, на нейните вождове, дори, ако щете, на нейните предразсъдъци. Райнов бе станал жертва на обичайния за еретика, но опа- сен за нормалните хора стремеж да останеш верен на себе си. Сам или почти, – ако не броим Незнайните и Невидимите. Непреодолимото желание да бъдеш докрай верен на себе си и неизбежният епилог – да се озовеш един ден сам със себе си. Нима е чак толкова страшно? Самотата. .. Каква отмора… И какъв суров климат. Макар да не бях образцов син, все пак стараех се да не допускам самотата да го обсеби напълно в студената си прегръдка. Съществуваше още един човек, който се грижеше за същото. Това бе старият му приятел Благой Мавров. Благой го посещаваше в точно определен час и в точно установен ден от седмицата. Идваше тъй през цялата година и през всички години, чак до смъртта на Николай. Идваше, ко- гато другите бяха го забравили или бяха се отрекли от него. Вуйчо Благой, както го наричах, макар да не ми бе ника- къв вуйчо, имаше благонадежден буржоазен вид, в случай че боравим с довоенни понятия. Бе невисок на ръст, пълничък, винаги гладко избръснат и безупречно облечен в хубав костюм, снежнобяла или кремава риза и подходяща за ансамбъла вратовръзка. Обноски на добре възпитан човек, спокоен при- ятен глас, никакви пориви на самоизтъкване. Това, което доминираше в делата му, бе стремежът към хармония. Зад външния вид на бонвиван се криеше невероятно В ИМЕТО НА ОТЦА 109 продуктивен работник. Бе усвоил почти всички европейски езиии, бе създал ръководства за изучаване на повечето от тях, бе автор на най-добрите за времето френско-български и българо-френски речници, бе изряден педагог и уважаван професор. Малцина знаеха, че е и един от най-талантливите ри- сувачи в съвременното българско изкуство. Портретът, който бе направил на Николай Райнов би могъл да се възприема в известен смисъл и като портрет на Благой Мавров, заради про- никновението на виждането, правдивостта, съчетана с извес- тен стремеж към идеализация на образа, красотата и спокойна- та експресия на линията. Такъв бе и почеркът му – спокоен, хармоничен, донейде сходен с почерка на баща ми. И двамата пишеха почти винаги с лилаво мастило – нали лилавият цвят според Учителя, е цветът на най-високото духовно напрежение. Жилището му бе до площада на Александър Невски. Хо- дил бях там неведнъж с баща си. Не помня някога да сме зава- рили стаите неразтребени или непроветрени. Обстановката, без излишна претрупаност, бе уютна, навсякъде цареше ред и чис- тота. Нямах представа кой се грижи за тая чистота, стопанинът беше вдовец. И животът не бе му предложил хармонията, за която мечтаеше. Бе се оженил сравнително късно за едно мла- до същество с приятна външност, споменатата вече Лилия Ан- гелова. По-после тя си избра друго име – Нели Карова, с което се прочу като певица, високо ценена лично от Вълко Червенков. Още по-късно, ако не ме лъже паметта, замина за Щатите и там остана. Това впрочем е без значение, понеже много по-рано вече бе се развела с Мавров, след един кратък несполучлив брак. После вуйчо Благой отново се ожени и този път изборът му се оказа сполучлив, но Мойра пак се постара да срине едва установилата се хармония. Младата съпруга почина, а вдове- цът остана с невръстно дете на ръце. Беше болезнено привързан към малкия Стефанчо, гриже- ше се за него като баща и майка едновременно и неизвестно как сколасваше да се справя и с това си задължение. 110 Богомил Райнов Веднъж, когато разглеждах портретните рисунки, натру- пани в една от стаите, забелязах: i Такива чудесни неша си правил. Зашо вече не рисуваш? i И аз не знам, – отвърна той. После, подир къса пауза добави: i Вероятно зашото в деноношието има само 24 часа. Деноношието би трябвало да бъде еднакво дълго за всички, но май не беше така. i Какво прави Николай? – сешаше се понякога да запита неговият стар приятел Крум Кюлявков. – Отдавна се каня да ида да го видя, но все не остава време. Така се извиняваха и други стари познати. Изглежда Благой единствен разполагаше с излишно време, за да посешава при- ятеля си. И винаги в критични ситуации се оказваше налице, – скромен, спокоен, невъзмутим. Беше до него през онзи дале- чен ден в средата на 30-те години, когато баша ми говореше за масонството в препълнения салон на Славянска беседа, а ху- лигани от публиката дюдюкаха и крешяха срешу му. Появи се на сцената до баша ми и десетина деня по-късно, когато в Градското казино тълпата фашисти се юрнаха към сказчика с бастуни и вдигнати столове. Неотстъпно бе до Николай при скандалите около запретения на 12 март 1939 юбилей на писателя. И все така стоеше до него в мъчителните минути на 8 април 1948, когато Тодор Павлов от трибуната на театър „Роял“ дамгосваше идеологическите грехове на баша ми, под предлог, че го чества. Не беше нужно да се оглеждам, за да видя къде е Благой в скръбния ден на погребението. Беше естествено тук, както ви- наги някъде по-назад, за да не се натрапва, някъде по-назад и при поклонението, и в траурното шествие, и край гроба. Видях, че е до мене, едва когато си тръгвахме, i Веднага ли се връшаш в Париж? i Не. Ще остана тук няколко дни. i Бих искал да се видим за малко. Стига да имаш време. В ИМЕТО НА ОТЦА 111 Отидох у дома му на следния ден. Беше сам. ! Стефанчо е на разходка. Ако искаш, можем и ние да се поразходим. Майският ден бе пъстър и свеж, малко ветрец, малко пе- рести облаци и между тях малко слънце. Запътихме се към Докторската градина. Почти не говорихме. Когато стигнахме до градината, усетих, че леко се задъхва. ! Задух ли имаш? ! Задухът е нишо. Не съм добре с кръвното. Не го разпитвах повече. Очевидно не му се говореше на здравни теми. Не ми беше ясно дали изобшо му се говори. В градината почти нямаше хора, ако не броя децата, дето си иг- раеха на пясъка. Изкачихме се до беседката на една височинка, но вътре ни се видя усойно, та се облегнахме отвън на парапета. Постояхме така, вдигнали лица към небето, сякаш се прили- чахме на слънце, въпреки че слънцето се бе скрило зад облак. ! Ветрецът почва да става студен, – рекох, колкото да ка- жа нешо. ! Може да стане и по-студен, – забеляза Благой. И след малко добави: ! Нали си спомняш Верлен: „Et je m’en vais Au vent mauvais Qui m’emporte De-за, dsr-la, H&zeil a la Fbui 1 le rrorte“.v 17 В превода на Гео Милев: „Азлобният вятър ме носи и мята ме сяростенвой- далечв кръговърти, тъй както и мъртвия лист, без покой?’. 112 Богомил Райнов Естествено, че си спомнях. Не знаех само по силата на как- ва асоциация си спомня той. Дали зарад вчерашното погребение, или заради заплашващото го кръвно, или просто, защото времето наистина се разваляше. i А ти помниш ли, каква буря ни връхлетя навремето при онова рилско езеро? – рекох. Готвех се да кажа още нещо, ала замлъкнах сконфузен. Бях сгафил. Тъкмо при онова езеро някога вуйчо Благой бе сключил годежа си с Лилия. Той долови смущението ми и за да покаже, че нищо не се е случило, забеляза: i Страшна буря беше наистина, едва не ни отнесе в про- пастта. Замълчахме отново. Какво друго бихме могли да си кажем, освен че рано или късно злият вихър щеше всички ни да отнесе, но това беше баналност, която се подразбира. Слънцето пак се показа. Тъкмо вдигахме очи към небето и някаква лека сянка прелетя над нас. „Това беше татко ти“ – помислих, че ще каже. Не каза нищо. Не разбирах изобщо с каква цел е поискал да се срешцем. i Вероятно се питаш защо пожелах да се видим. .. – изрази той гласно колебанието ми. i Не. Защо? Знаеш, че винаги ми е било приятно да бъ- дем заедно. i И аз това исках. Да бъдем за малко заедно, по-далеч от навалицата. Понеже татко ти сега го няма, да се видим с тебе. i Разбирам. i Може даже само да поседим и да помълчим. i Разбирам. i Да помълчим просто така, в името на Отца. Замълча и аз изпитах облекчение, че не каза нищо повече. За голямата любов и за истинската скръб е кощунствено да се дърдори. В ИМЕТО НА ОТЦА 113 Слънцето отново бе изгряло сред облаците и някаква лека сянка пак се мерна над нас. При този вятър сенки и светлини се редуваха една подир друга. Наоколо бе тихо, ако не смятам глъчката на децата при пясъка. В ония години колите не бяха задръстили още околните улици. Стояхме двамата, облегнати на парапета, всеки потънал в своето мълчание и в собствени- те си мисли. В името на Отца. ! Стефанчо сигурно се е прибрал, – рече по едно време Благой. – Ела да пием чай. ! Друг път, вуйчо. Не се притеснявай. ! Добре, нека да е друг път, важното е да не се забравим. ! Късно е да се забравим. Даже, ако питаш мене, невъз- можно е – уверих го, когато се разделяхме на входа на градината. Не съм го забравил. Но и никога повече не го видях. В името на Отца 114 Богомил Райнов МАГИЧЕСКИ ФЕНЕР Нашият род бе твърде многоброен, особено по майчина линия, но близки хора рядко ни навестяваха. Знаеха, че баша ми, поради постоянната си заетост няма особена слабост към гостите. Между редките посетители на дома ни бе леля Минка, наша далечна сродница. Отбиваше се, без да държи непременно да се види с баша ми, а просто така, – да изпие едно кафе и да си почине от ходенето насам-натам (ох, бедните ми крака) . Не помня много подробности от битието на леля Минка, освен това, че бе стара мома и че постоянно бе жертва на все- възможни неприятности – данъчни, междусъседски, имушес- твени и какви ли не. Неприятностите се лепяха по нея като мухи на мед. Затова използваше част от деня, за да тича насам- натам да ги оправя, а останалата част използваше, за да ходи по гости и да се оплаква. Бе тъй пристрастена към това занятие, та опитваше да се оплаква и пред баша ми, в случай че благо- волеше да я допусне до себе си. Слушаше я известно време мълчаливо, а когато усешаше, че няма да млъкне, запитваше късо: i Пари ли ти трябват? i Не съм дошла за пари, – отвръшаше Минка обидена. Подир което, с по-мек тон: i Но една малка помош не бих отказала. Помня, че веднъж ни споходи в началото на 1931, тъкмо когато татко бе най-зает. Няколко дни по-рано бе предал за печат първия том на своята „История на изкуството“, обаче издателят беше му върнал тома с настояване да го посъкрати. Фразата „да го посъкрати“ бе казана само на шега. В действи- В ИМЕТО НА ОТЦА 115 телност Атанасов настояваше обемът да се съкрати почти наполовина. Изправен пред подобна чудовищна задача, баща ми отпърво бе отказал да изпълни нареждането, ала по-късно бе отстъпил пред уговорките на издателя, което вече невед- нъж се бе случвало, а и тепърва предстоеше да се случва. Освен че двамата бяха свързани с дългогодишна дружба, но Николай бе и финансово заробен чрез аванси от Атанасов. При това, публикацията бе вече оповестена, събрани бяха абонаменти, а на всичко отгоре в момента едва ли би се намерил друг издател, готов да се наеме с обнародването на едно 12-томно произведение. Подир два дни безшумно негодувание и обмисляне кое как да стане, Стария се надвеси над писалището като над опера- ционна маса и се зае с ампутацията. Тъкмо по това време цъф- на и Минка: ! Баща ти тук ли е? ! Не го закачай, пише. ! Какво пише? ! История на изкуството. ! История? ! Да. ! На изкуството? ! Да. ! Не ни стигат другите истории, ами сега и история на изкуството, – произнесе мрачно леля. В този момент баща ми се показа от вратата на кабинета, за да провери кой е дошъл, но като видя, че е Минка, само кимна и бързо се прибра обратно. ! Нещо угрижен ми се видя, – установи тя. И, след малко: ! Добре, няма да го безпокоя. Но ти му предай от мене: Леля Минка, речи, заръча да ти предам: Хич да не те е еня! На нея толкова истории, речи, са е минали през главата и пак даяни, та ти от една история ли ще се разстройваш. Горе гла- 116 Богомил Райнов вата и никакво отстъпление, – това да му предадеш на татко си от мене! Въпреки бодрото пожелание, устните е се свиха страдалчески: ! Ох, бедните ми крака… Ще поседна за малко в кухнята, а ти ми свари едно кафе. За пръв път разбрах, че баша ми се е забъркал в тази неп- риятна история, наречена история на изкуството, оше когато бях осемгодишен. Това стана в един късен мокър и студен сле- добед в края на ноември 1927. ! Облечи си празничния костюм, – нареди мама. – Ще излизаме. ! Къде ше ходим, на гости или на кино? Аз естествено предпочитах да идем на кино, но мама обясни, че ше ходим в Художествената академия, където татко бил ста- нал преподавател, та по тоя случай шял да изнася и сказка. Уточнението не ме зарадва. Додето бяхме в Париж родителите ми достатъчно бяха ме мъкнали по разни сказки, та добре поз- навах отегчението на тия сбориша. Облякох окъселия ми вече празничен костюм – това бе всъщност старата униформа от па- рижкия пансион – и заедно с мама и татко, също пременени според възможностите си, поех към очертаващата се скука. Академията бе само една, ала сградите, в които се помещаваше, бяха две – особеност, която много по-късно ми се изясни. Замисълът за постройката от 1906 предвиждал зда- ние с две крила и междинен корпус. Построени били обаче само крилата. Едва през 30-те години беше издигнат обедини- телен корпус, твърде различен по стил от крилата. Това не бе от значение, тъй като след това американските бомби го сринаха, което също не бе от голямо значение, ако се вземе предвид, че тогава те сринаха и цял град-музей като Дрезден, без някой да го прави на въпрос. Пристигнахме навреме. В салона вече се бяха събрали доста хора. „Салонът по история“, както са го наричали винаги. В ИМЕТО НА ОТЦА 117 Огромно усойно помещение с голи стени, от чийто унил сив црят те обзема мирова скръб. В есенния следобед, когато вля- зох тук за пръв път, единственото, което усещах, бе студът. Именно студът, а не предчувствието, че с този усоен хамбар ще бъде свързана голяма част от живота ми. Забелязали пристигането ни, посетителите заеха местата си. Ние с мама седнахме на последния ред. Отпред, за баща ми, бяха поставили маса и стол, обаче той се изправи зад мал- ката катедра, изчака да утихне скърцането на столовете и за- почна беседата си с глух спокоен глас. Говореше почти тихо, но думите му ясно се чуваха в настъпилата тишина. По-късно разбрах, че именно затуй говори тихо, за да го слушат по- внимателно. Ние нерядко смятаме, че за да ни чуват добре, трябва да викаме. Не помня нищо от сказката. Помня само, че ми се стори прекалено дълга. Изненадах се, задето накрая толкова много му ръкопляскаха. i И тая мина, – забеляза той, когато се прибрахме. ! Недей да скромничиш, – отвърна мама. – Хората бяха възхитени. ! Студено ми е, искам да си лягам, – обадих се аз. Едва десетина години по-късно я прочетох тази му встъпи- телна лекция, отпечатана в брошура още навремето.17 Не оста- нах очарован. Личеше, че сказчикът е начетен и че много дър- жи това веднага да стане ясно на слушателите. Започваше лек- цията си с думи на благодарност към предишния ръководител на катедрата, професор Антон Митов, но в същото време внушаваше, че преподаването от тук нататък ще се води по друг принцип. Митов бе последовател на посредствения немски ис- торик Рихард Мутер и в лекциите си нерядко просто преразказ- ваше курса по история на изкуството, обнародван от Мутер. Премълчавайки вежливо този факт, Райнов се спира на редица 17 Възглед в историята на изкуството. Встъпителна лекция на проф. Николай Райнов, четена в Художествената академия на 30 IX. 1927. С. 1928. 118 Богомил Райнов възгледи за изкуството от древността до наши дни, като търси в тях основание за личната си концепция по въпроса. Автори като Платон и Аристотел, Вазари, Кант и Иполит Тен, Луи Уртик или Бърнърд Беренсън са порицани – макар с известни уговорки – твърде самоуверено, без авторът да успее достатъч- но убедително да формулира своята собствена позиция. Споменавам това свое отдавнашно впечатление само за да призная, че макар винаги да съм уважавал Стария като свой учител и свой баща, съвсем не всякога съм бил съгласен с оцен- ките му, без да твърдя, че правото е било непременно на моя страна. Антон Митов не само е първият преподавател по история на изкуството в България, той е и първият популяризатор на изкуството у нас. Почти всеки неделен ден – в продължение на четвърт век – той изнася пред широката публика беседи за художници и художествени школи. Николай Райнов продъл- жи тази традиция. Затуй всяка неделя мама не ме водеше на разходка в градината, а в този мрачен голям салон, който то- гава ми се струваше още по-голям. Сега сядахме на първия ред, за да оставим хубавите места на гостите. Сказките вече бяха съпроводени с прожекции, та никой не се натискаше за първия ред. Все още не разбирах какво точно говори татко, но ми беше добре да седя до мама, уловен за ръката е, и да усе- щам с какво внимание следи думите на баща ми. После мама умря и загубих интерес към сказките. *: * Вече бях в прогимназията, когато веднъж запитах баща си дали мога да дойда на неделната му беседа. ! Стига да искаш – отвърна той, донейде учуден от този внезапно възникнал интерес. Внезапен донейде и за мене самия. Причината бе вероят- но в неделната скука. Или в жаждата към визуалното. Нямаше В ИМЕТО НА ОТЦА 119 го още малкият екран. Нямаше списания за изкуството. Нямаше албуми с репродукции. Рядкост бяха даже илюстро- ваните пощенски картички. Ако някой тогава би ме запитал, какво предпочитам да гледам, дали прожекциите в акаде- мията или каубойския филм в кварталното кино, вероятно бих предпочел киното. Но понеже никой не ми предложи та- кова нещо, поех в ранния следобед с баща си към салона по история. Фатална грешка. И фатална стъпка, с която се бях озовал върху онзи път, по който тепърва ме чакаха толкова срещи с прекрасни хора, и велики произведения, но и толкова горчивини, разочарования и опасни засади. Добре поне, че в ония години все още не си давах сметка колко безкрайно дъ- лъг е този път от невежеството до озарението, ако наистина си решил да вървиш по него, потиснал у себе си подозрението, че си тръгнал към непостижимото. И ето ме отново в онзи огромен усоен салон. Тук винаги бе тъмно, понеже всички беседи, и делничните, и неделните, бяха съпроводени с прожекции. Един тайнствен мрак, в който потъвахме, за да можем само след миг да бъдем осветени от сиянието на приказните творби. Гробна тишина, ако не смя- там едва доловимото равно бучене на огромния прожекционен апарат. В онези години наричаха прожекционния апарат „ма- гически фенер“ и в това название сякаш се криеше нещо вълшебно, напомнящо за лампата на Аладин или за кристал- ната сфера на алхимиците, в която можеш да видиш невиди- мото. И в този магичен фенер наистина имаше нещо магично, защото екранът внезапно лумваше, появяваха се странните фи- гури на „Тримата мъдреци“ от Джорджоне, а в залата се раз- насяше тихият спокоен глас на Стария. Студентите следяха всяка дума между другото и затуй, че изображенията без думите не струваха много нещо. Диапозитивите по онова време бяха черно-бели, тъй че татко словесно описваше колорита, за да можем да си го предста- 12 С Богомил Райнов вим поне приблизително. Предполагам, че всеки си го е пред- ставял различно, ала даже това несъвършенство на техниката прерастваше в подтик за въображението. По-късно, когато ба- ща ми си отиде, прожекциите станаха цветни, обаче беседите не станаха по-интересни. Какви теми включваше курсът му ли? Почти всички възможни. Или, както се изразяваше една преподавателка: „От бизон, до Барбизон“, сиреч от предисторията, до новите времена. „Когато Николай Райнов напусна академията – пи- ше Любомир Далчев – неговото място беше заето от четири- ма преподаватели. Толкова обширен беше материалът, който той застъпваше.“ По тази всеобхватност на бащините ми лекции съществу- ваха различни мнения. Веднъж един негов колега ми беше ка- зал , че стремежът на Райнов да обгърне цялото изкуство от зараждането до съвременността, е героичен, ала наивен. Въпросният „колега“ бе добър специалист, макар и не в исто- рията на изкуството. И от гледна точка на тесния специалист бе може би прав. В наши дни информационният поток във всички сфери на знанието тъй неудържимо нараства, та е труд- но да овладееш непрестанно набъбващия материал на цяла научна област. Дошло е време на тясната специализация и на строго ограничените по обхват изследвания. Посвещаваме жи- вот си само на един период, само на една школа, нерядко дори само на едни автор. Нека обаче не си въобразяваме, че огромната лавина от нови публикации по история на изкуството гъмжи от нови разкрития. Положението тук съвсем не прилича на онова в биологията или астрофизиката. Колосалната съвременна про- дукция на западното изкуствознание представлява най-вече пе- рифразиране и популяризиране на отдавна известни неща. Новото е по-скоро в повишеното качество на репродукциите, отколкото в текстовете, предназначени най-вече за една нев- зискателна и слабо осведомена публика. В ИМЕТО НА ОТЦА 121 И все пак ние се специализираме. Той, казват, е специ- алист по готиката. Кслко е специалист, това е отделен въпрос, но важното е че е само по готиката. Тази подробност вдъхва доверие. Една-единствена епоха – значи познава я като петте си пръста. Една епоха, едно течение. Дори – един автор. Неизбежна особеност на развитието. Но когато се връщам към трудовете на неколцината солидни историци от периода между двете войни и към спомените за баша си, струва ми се, че ние малко сме поиздребнели. Може да разполагаме с по- богат и по-добре проучен материал, ала това обогатяване не- рядко е съпроводено с духовно обедняване. Липсва ни нешо от онази енциклопедичност на интересите, от оная широка осве- доменост за процесите, от онова цялостно разбиране за худо- жествената еволюция, бих казал дори от онази „наивност“, под- тиквала към грандиозни начинания. Зашото без подобна на- ивност науката едва ли би могла да се движи напред и да бъде нешо повече от човъркане на подробности. Всъшност онова, което навярно най-често ни липсва, е именно тази „наивност“, понеже тя е израз на емоционален порив, на всепоглъшаша страст, на неутолим стремеж да об- хванеш всичко и да разбереш всичко. Безплоден стремеж – казват някои. И опасен – добавят други. Кой знае. Струва ми се, че не можеш да бъдеш специалист по Роден, ако не си изучил скулптурата от античността до Микеланджело, и че едва ли ше разбереш всичко у Дьолакроа, ако не познаваш Рубенс. И на децата е известно, че знанията са богатство. Но съ- шествува едно друго богатство, без което знанията за изкуст- вото ше си останат само безплодна грамада от факти: обичта. Обич към изкуството, естествено. Но в съшото време и обич към хората, които ограмотяваш в изкуството. Едното без дру- гото е безплодно и безсмислено. Едното без другото се прев- ръша в маниакалност и самоцелно зубрачество. Стария, този навъсен човек, обичаше и изкуството, и учениците си. 122 Богомил Райнов Повечето от тях му отвръщаха със същото. Понякога оба- че възникваха и търкания. Било при неоправдани отсъствия, било по време на изпити. За поведението му в такива случаи се разказваха сума анекдоти. Между множеството съчинени истории съществуваха и някои верни. За част от тях имам лични впечатления като очевидец. Според академичния ред изпитът се провеждаше пред комисия, в която освен баща ми участва- ха още двама членове. Когато ме избраха за хоноруван доцент, все едно че ме определиха и като постоянен член на комиси- ята – моята дисциплина, стилознанието, бе сродна с истори- ята на изкуството. Другият член бе обикновено някой профе- сор като Дечко Узунов, който трудно издържаше да седи на едно място повече от половин час. Обясняваше полугласно, че трябвало да излезе за малко по работа, тръгваше си и пове- че не се връщаше. Тактиката на баща ми бе проста и всеизвестна. При пър- вото явяване всеки студент получаваше точно толкова, за кол- кото бе отговорил. Затова и броят на двойките бе внушителен. В оценките при втория изпит се проявяваше известна снизходителност, но и тогава двойки не липсваха. При третия път, който беше фатален, бележките често се пишеха по милост. Ако след евентуална слаба бележка студентът тряб- ваше да повтаря годината и ако не бе в състояние да отговори на въпроса (за въпросите се теглеха билетчета), Райнов пре- късваше агонията му, като промърморваше: ! Говори каквото знаеш. Именно затуй двойкаджиите избираха от конспекта ня- кой по-лесен въпрос и го зазубряха, доколкото могат, та да спасят положението. Понякога обаче и това не помагаше, а разчитаха на помощ от колегите си, насядали наоколо, в очак- ване на реда си. ! За какво ще говориш? – пита Райнов поредния двойкад- жия. ! За Рембранд. В ИМЕТО НА ОТЦА 123 i Какво – за Рембранд? ! За портрета. i За кой точно, той има доста портрети. ! За автопортрета, – отвръща нещастникът, доловил подшушването. ! И автопортрети има доста. ! За онзи, с бокала – уточнява студентът, отново дочул информацията. ! Добре, разбрахме се – кима Стария, като се прави, че не чува шепота. – Сега опиши го този автопортрет. Онзи мълчи, в очакване на добавъчна помощ. ! Кажи какво е изобразил художника, де! Само себе си ли, или има нещо допълнително, държи ли нещо в ръка. . . ! Държи бокал. ! А какво държи на коленете си? Някой шепне от аудиторията: „Саския, Саския…“ ! Държи една саксия. Друг двойкаджия си бе избрал за тема Египетското изкуство. Започна доста самоуверено с фразата: ! Египет е богат с пирамиди, сфинксове, пясъци.. . Подир което млъкна. ! Добре – промърмори професорът, след като го остави да се окопити. – Пясъците ще ги отложим за друг път. Сега кажи нещо за пирамидите. ! Ами. . . пирамидални са. ! Така е. Назови някои от най-прочутите. Онзи отново млъкна, напрегнал слух да улови насъщното подсказване. ! Поне за една не се ли сещаш? ! Хеопсовата! – извика двойкаджията, съумял да дешиф- рира долетелия шепот. ! Така – кимна окуражаващо Райнов. – Сега ако кажеш и къде се намира тази пирамида, ще осигуриш тройката. Студентът пак замълча, понеже и подсказващите мълчаха. 124 Богомил Райнов ! Не знаеш ли къде се намира това чудо, бе? ! В Лувъра! – сети се изведнъж завалията. ! Е, за това нахалство, че успя да сместиш пялата Хеопсова пирамида в Лувъра, някой би могъл да ти присъди и отличен шест, но аз ще ти пиша само тройка – забеляза баща ми, като с красноречив жест му подсказа да се измита. Подир 9.IX. 1944 животът в академията едва ли стана по- съдържателен, ала положително стана по-скучен. Това се от- насяше и до изпитите. Не че глупостите бяха пресекнали, ала в тях вече липсваха живецът и тръпката на миналите години, когато примерно брат ми се явяваше самоуверен на изпита при баша ни, за да си излезе малко по-късно, посърнал от току- що получената двойка. ! На другите за такъв отговор не пишеш двойка – ропта- еше по-късно Боян у дома. ! Е, на теб ти оказвам специално внимание, нали си ми син – отвръщаше невъзмутимо татко. Амбициран да покаже какво може, Боян сериозно се под- готви за следващата сесия. Резултатът и този път се оказа мизерен. ! Само един въпрос не бях научил и точно той ми се пад- на – ядосваше се Боян. ! Такъв ти бил късметът. ! А други научат един единствен въпрос и ти им пишеш четворки: „Говори – викаш им – каквото знаеш“. ! Че то така всеки ще изкара – намесвам се и аз. ! Абе не е сигурно – поклаща глава татко. – Нали съм ви разказвал историята за оня, семинариста? ! Каква история? ! Ами явява се на изпит един семинарист, дето не веднъж вече са го късали, а преподавателят, за да му помогне, задава най-елементарен въпрос: „Говори, вика, за проповедта на планината“. Онзи мълчи като пън. „Не знаеш. Тогава ще те В ИМЕТО НА ОТЦА 125 питам за нещо още по-просто: Разтълкувай ми притчата за сеяча“. Оня пак тъй мълчи. „Сега ще ти задам един последен въпрос: „Кои са четиримата евангелисти?“ Този път най-сет- не двойкаджията проговорил: „Четиримата евангелисти – ка- зал – са следните трима: Петър и Павел“. i Все пак посочил е двама – промърморва брат ми, който в момента съвсем не е настроен за хумор. i Само че никой от двамата не е евангелист. i А на Сашо Рибаров, дето бъкел не знае, си му писал четири – връща се на темата си Боян. i Едва ли е справедливо да поставяш Рибаров в категори- ята на тъпаците. i Може да не е тъпак, но говори каквото му дойде. i Вместо да съдиш другите, бъди по-строг към себе си – рече баща ми, внезапно променил тона. – Пък ако толкова настояваш, може следния път и на тебе да ти предложа да говориш каквото знаеш. Изобщо, разговорът завърши не много приятно. Но от то- гава насетне Боян получаваше само шестици. Колкото да случая с Рибаров, брат ми не бе съвсем прав, макар че и този случай би могъл да се нареди сред куриозите на провежданите от баща ми изпити. Александър Рибаров или както му викахме Сашо Рибара, бе от нашата компания – моята и на брат ми, но главно моята, понеже Боян по онова време далдисваше главно в любовни истории, а аз – ако разполагах с някой лев, предпочитах да скитам по заведенията. Там се бях сближил и с компанията – главно художници в проект като Людмил Руневски или накъ- со казано Мильо, Димитър Македонски или Макето, Любен Тръпков и, то се знае Сашо Рибара, без да броя някои предста- вители на други браншове като дерматолога Богдан Ганчев, наричан Бочето Доктора. Не само Сашо, но и всички остана- ли бяха артистични или се правеха на такива, както би рекъл 126 Богомил Райнов баща ми. Пременени в прилични костюми – доколкото фи- нансовото им положение го позволяваше – често дори с вратовръзки, – владееши обиграните жестове на хора от вис- шите кръгове – доколкото софийските заведения могат да бъ- дат наричани тъй, – убедени в способността си да правят доб- ро впечатление на околните и следователно в шанса да заемат подобаващо положение в обществото, те – в очакване на дип- ломирането си – убиваха времето в дружески почерпки, шеги и дълбокомислени разговори за живота като такъв. Питал съм се още навремето, когато съм се оглеждал в заобикалящата ме пустош: Къде изчезнаха тия мои приятели, симпатяги, теркове, чудаци, оригинали? Няма ги. От цялата тази живописна дузина едва ли са останали повече от един- двама, но и на тях съм им изгубил дирите, след като животът (като такъв) отдавна ни е отвеял в различни посоки. А другите? Няма ги. Додето ти, изтървал поредния влак – но съвсем не и последния – продължаваш да се луташ из градската навалица, с чувството, че се движиш из гробища. Няма ги. Вероятно бяха забравили или не знаеха, че преди да заемат полагащото им се място сред културния елит, ще трябва да минат през чистилището на сортировъчното отделение, където тъкмо терковете, чудаците, оригиналите, изобщо нестандартните елементи най-лесно биват шкартира- ни в купчините фира. Е, не всички. И не незабавно. За някои от тях животът още известно време бе продължил. Но вече не като такъв, а като инакъв. Така бе се проточила и невеселата Сашова участ, на която съм посветил една малка, все още незавършена повест. Само че в момента не смятам да преразказвам въпросната повест, искам само да спомена как Рибара си взе изпита при баща ми. Беше културен младеж, четеше доста, но както и повечето от нас, четеше не точно онова, което трябваше да чете. Обожаваше баща ми и знаеше наизуст цели страници от „Слънчеви приказки“. Това не му беше попречило да получи В ИМЕТО НА ОТЦА 127 две двойки по история на изкуството, просто защото не беше благоволил да се яви на изпит. Третият път вече бе длъжен да се яви, ако не иска да повтаря годината. ! Е, Рибаров, за какво ще говориш? ! За Мамра ще ви говоря, господин професоре! За Мамра нищо не сте чул: ще ви разкажа за Мамра. ! За Мамра, Рибаров, ще приказваме в кръчмата – отвър- нал баша ми. – Сега благоволи да говориш за Гоя. ! Гоя! – възкликнал тихо, но с респект Сашо. – Толкова е голям, че просто изтръпвам пред него… ! Влизам ти в положението, но все пак говори. Малко сепнат, ала без да губи присъствие на духа, Сашо подхванал: ! 0, Гоя, – зъл копмар! – Тълпа обезумяла деца в зародиш там вари сред ношщий мрак; моми разголени и баби с огледала прелъстят дявола, като повдигат крак. ! Това го е казал Бодлер, Рибаров. А аз искам да чуя ти какво ще кажеш. ! Гоя! – възкликнал наново Сашо. – Божествената Маха! За коя Маха да говоря, господин професоре? За голата или за облечената? ! За която и да говориш, ако продължаваш да ми се пра- виш на интересен, ще ти лепна двойката. Усетил, че това наистина може да се случи, Рибара най- сетне благоволил да каже онуй, което знаел за Гоя. То не било чак толкова много, но все пак стигало за една четворка. Когато два часа по-късно баща ми си тръгнал за в къщи, установил, че в градинката пред академията Рибаров го чака, асистиран от Мильо и Макето. ! Господин професоре, ще приемете ли да изпием по ча- ша в чест на моето избавление. 128 Богомил Райнов ! Може – промърморил баща ми. – Само не си въобразявай, че избавлението си го дължиш на Мамра. Ще бъде пресилено да кажа, че студентите не обичаха ис- торията на изкуството. Те не обичаха теоретизациите на тема изкуство, а също и зубренето. Инак с удоволствие посещаваха лекциите, за да гледат прожекциите и да слушат анализа на произведенията. ! Идват само за да зяпат – коментирах аз, понеже също ходех на някои лекции. ! Все нещо ще им влезе в главите – отвръщаше баща ми. ! Кой знае. Повечето седят като на кино. ! Какво да се прави. Културата не се раздава насила. ! Тогава защо се пишат отсъствия? ! Защото не сме в Сорбоната. Там присъствието на лек- ции не е задължение, ами е привилегия. Но понеже не се намирахме в Сорбоната, Стария бе длъ- жен преди всяка лекция да проверява присъстващите. Извикваше по списък имената, а студентите отвръщаха с „тук“, сякаш бяха ученици в гимназията. Все пак в академията има- ше едно предимство: завесите в салона бяха спуснати заради прожекциите, та в мрачината наместо отсъстващите, с „тук“ отговаряха техни колеги. ! Боян Райнов! – извика баща ми при една такава проверка. Мъртва тишина. ! Защо така, бе? – учуди се татко. – Боян няма ли си приятел? Тия проверки бяха безсмислени между другото и затуй, че не помня някой по онова време да е бил изключен заради не- извинени отсъствия. Режимът в академията бе строг само формално. На практика отношенията между професори и сту- денти бяха доста либерални. Те станаха деспотични едва мно- го по-късно по време на демократичния социализъм. В ИМЕТО НА ОТЦА 129 *: *: * Днес, когато се връщам назад, ама съвсем назад в миналото, усещам известна носталгия, каквато не изпитвам никога при по-сетнешните си спомени. Понякога си казвам, че причината е може би в голямата дистанция на изтеклото време, – колкото по-стари са спомените, толкова по-мъгляви изглеждат те, а мъглявината разсейва неприятните подробности, до степен да не ги забелязваш. И в онези години между някои преподаватели не липсваха съперничества или междуособици, и тогава съществуваха противоречия между не- поправими консерватори и творци с по-съвременни възгледи. Но все пак атмосферата бе доста патриархална, а интриганти- те и блюдолизците бяха принудени да се съобразяват с авто- ритети като Никола Маринов, Андрей Николов, Николай Райнов или Дечко Узунов. Тези нямаха нужда да се организи- рат в група. Обединяваха ги културата, изисканият вкус и талантът. Понякога, когато се прибирах вечер у дома, случваше се да намеря закачена на вратата бележка с бащиния ми почерк: „Ние сме в Реклама“. По онова време, както впрочем и днес, някои от питейните заведения носеха доста необичайни име- на като „Гамбринус“, „Куцото куче“ и дори „Средно образование“. Що се отнася до „Реклама“, тя се намираше на малко и тихо площадче между „Дондуков“ и „Мария Луиза“, наричано „Пасаж Свети Никола“. Споменатата бележка цъфваше на вратата обикновено в дните, когато брояха заплатите и означаваше, че Стария вече седи в заведението с двама-трима самоотвержени колеги, ре- шени да прекарат тук не само вечерта, но и част от нощта. Малко по-късно и аз хлътвах в задименото помещение, мина- вах транзит през шумния партер и се изкачвах на горния етаж, където бе по-тихо. Там, край някоя отдалечена маса в ъгъла, откривах баща си, заедно с бачо Кольо Маринов, Андрей В името на Отца 13С Богомил Райнов Николов, едни-двама от младата генерация като Васката Радославов или Борис Коцев, а също разсилния Сотир. Строго погледнато Сотир не би трябвало да е тук с професорите. Но в тази компания никой не оценяваше нещата „строго погледнато“, а Сотир минаваше почти за помощник на татко, понеже дирижираше магическия фенер в часовете по история. Отговорната му задача бе да сменя диапозитивите при всяко почукване на професора, което Сотир вършеше безотказно, макар понякога върху екрана вместо голата фигура на „Венера с огледалото“ да се появяваше строгото лице на „Инокентий десети“. На масата в ъгъла се пиеше и то доста. Но пиенето върве- ше някак си между другото. Основното беше разговорът, а темата, то се знае, – изкуството. Ако спявката бе още в нача- лото си, тази тема се промъкваше инцидентно между комен- тарите за дребните случки в академията и за по-големите сът- ресения в световен план – гражданската война в Испания, или по-късно нашествието в Чехословакия, или още по-късно оку- пацията на Полша – в мирния бит на народите военните сблъ- съци никога не са липсвали, но тогавашните представляваха все още само загрявка преди разразяването на чудовищния све- товен конфликт. В течение на разговора обаче битовото и политическо все- кидневие оставаше на заден план – всички тия неща ги имаше и по вестниците, – а вниманието се насочваше към главното, и от битката при Гуалахара се прехвърляше върху „Бедствията на войната“ на Гоя, а нямаше как да навлезеш във военната тема, без да стигнеш до „Чумавите в Яфа“ на барон Гро и до „Клането в Хиос“ на Дьолакруа, и кажеш ли Дьолакруа, не бе възможно да не си спомниш и за Домие с неговата потресава- ща „Улица Транснонен“. Репликите и апострофите на масата оредяваха неусетно и постепенно оставаше да звучи само един тих и глух глас, тих и глух, но все пак ясно доловим, гласът на Николай Райнов. В ИМЕТО НА ОТЦА 131 i И ти си като баша си – казваше ми по-късно с нотка на порицание Ламар. – Баша ти не гуляе, а изнася сказки. – Не можете ли да помълчите или да приказвате за прости неша – за времето навън или за мезето в чинията, ами все големите теми: литературата, изкуството, великите майстори на четката… Прав беше човекът. Само че мезето не интересуваше Стария, той винаги пиеше „на голо“. А колкото до мълчанието, нали две или три седмици до този момент бе мълчал, наведен над ръкописа и нали тъкмо пренасишането с мълчание бе го подтикнало да се озове тук, в задимената кръчма, където по- сетителите – търговци, адвокати и хора с неясни професии – обсъждаха една-единствена тема: парите. Бачо Кольо и бай Андрея охотно слушаха беседата на Николай. Те самите не бързаха да се изказват, поне до петата или шестата чаша. По-младите пък това и правеха – да зада- ват въпроси и да предлагат на сказчика една или друга тема. Присъединявах се скромно и тихо към компанията, тук и сега не бе мястото и времето да блестя с красноречие, но не можех да се освободя от мисълта, че това е наистина някаква аномалия, – тази групичка хора, забутана в ъгъла на някакъв кръчмарски мецанин, сред някакъв съшо забутан пасаж на ня- какво си балканско градче, тази групичка, заобиколена от нес- тройната глъч за лихви, проценти, товарителници или призовки, докато тя самата е погълната от въпроса за послед- ните години на Рембранд и последните му страшни автопорт- рети – наистина откачена работа – като че навън, отвъд неми- тия прозорец се простира Амстердам, а не пасаж Свети Никола и като че няма нишо по-належашо от въпроса за психологиз- ма на Рембранд и сякаш самата история е възложила на Стария, на бачо Кольо и бай Андрея да разрешат час по-скоро този въпрос, преди оше да са пропили заплатите си. По-късно, с течение на изпитото вино, беседата постепен- но се разводняваше, а и моето внимание, пак в резултат на 132 Богомил Райнов виното, постепенно отслабваше. Бащиният ми монолог се раз- падаше на фрагменти, между които бачо Кольо вмъкваше изб- лици на възхвала към своя някогашен професор Джакомо Гросо и към кумира си Феличе Карена. Бачо Кольо бе скъп на думите, по-точно, не винаги успяваше да ги намира, когато му трябваха, затуй нерядко ги заместваше с красноречиви жестикулации. По същия начин разговаряше и с учениците си, което съвсем не пречеше той и студентите му отлично да се разбират. Нещо повече, когато се връшам назад мислено, трудно ми е да се сетя за по-добър професор в тази академия от Никола Маринов, кой- то въпреки своя лаконизъм, винаги съумяваше да помогне на възпитаниците си в търсенето на едно или друго решение. В неговото ателие бяха завършили някои от най-талантливите ни художници. Съществува мнение, че това е въпрос на случайност, но аз съм по-склонен да считам, че е резултат на закономерност. Защото не се стремеше да налага на студенти- те правилния академичен път, а им помагаше да намерят себе си. Не знам дали разполагаше за целта с подробен педагогичен метод и не мисля, че такъв му е бил нужен, след като разпола- гаше с най-простия и най-верен метод: обичта към студентите. Бай Андрея също вмъкваше в пренията някой от любими- те си сюжети. По онова време един от въпросите, които нару- шаваха обичайното му спокойствие, бе конкурсът за памет- ник на незнайния воин. Бай Андрея го бе спечелил, съчета- вайки възможностите на ваятелския си талант с лаконизма на един съвсем прост вариант. Докато негови колеги измъчваха въображението си в търсене на сложни комбинации от вой- нишки фигури и военни съоръжения, Андрея се бе задоволил да скулптира само един лъв. Това естествено предизвика отпърво недоумение, дори порицание. Вярно, че лъвът е хералдично животно, а не котка или куче, но лъвът на Андрея не беше и особено хералдичен, – нямаше нито изплезен език, нито заплашително вдигната лапа. Един спокоен и даже малко тъжен лъв, такова бе изваянието. В ИМЕТО НА ОТЦА 133 ! Разправят, че лъвът ти бил прекалено умислен – рекох, преди да бях видял проекта. ! Е, не можах да го направя усмихнат. ! И даже, викат, бил тъжен. ! Ами какъв да бъде, след като толкова жертви дадохме във войните и толкова наши земи са поробени – промърмори той през брадата си. ! Май че пак идва време да даваме жертви – подхвърли Васката, който в ония години често придружаваше Андрея. – Щом са се сетили да вдигат паметник на незнайния воин, зна- чи пак ще им трябват незнайни. ! Ти внимавай какво говориш – скастри го професорът. Сам той беше от приятелите на царя, та не си слагаше катинар на устата, но не обичаше младите да му подражават. ! Величествен и могъщ е – признах седмица или две по- късно, когато видях внушителния гипсов отливък в ателието. Такъв отливък можеше да се смести само в огромното ателие на бай Андрея, за което всички скулптори му завижда- ха. Около това ателие и скандалите по неговото изплащане вървяха толкова приказки, че би могла да се напише пяла кни- га, едно добавъчно томче към родната литература на завист- та. Злословията затихнаха чак когато, подир смъртта на ху- дожника, сградата стана собственост на държавата. От тогава до днес, в продължение на повече от четири десетилетия, тя бавно и неумолимо се руши под безразличните погледи на вис- ши и нисши чиновници. ! Величествен, я! – потвърди Андрея, доволен от моята оценка, въпреки че едва ли държеше особено на мнението ми. ! И могъщ – рекох. – Макар някои да говорят, че особено в днешните времена трябвало да бъде по-героичен. ! Ами като искат да е по-героичен, да го бяха възложили на Михал Михайлов. Той ги произвежда героичните лъвове. Я виж какъв звяр е изтъпанил пред паметните плочи. Ами онзи, дето се е изрепчил пред вътрешното министерство? Така се е 134 Богомил Райнов изрепчил, че хората от страх вече не минават по „6 септем- ври“‘. Изваянието изглеждаше внушително даже и в гипс. Бай Андрея го наблюдаваше с такова внимание, сякаш за пръв път го вижда. После без да откъсва очи от изваянието, поясни: ! За да оцениш един паметник, трябва да го видиш там, на плошада, на съответното място и при съответната светлина. ! Как ще го видиш на площада, когато още не е издигнат… ! Че нали там съм го видял за пръв път? Искаше вероятно да каже „на сън“, но ме остави сам да се сега. По онова време си мислех, че с този свой лъв малко е превъртял. Но ако не превъртиш, как ще превърнеш в реал- ност нещо, родено в съня ти. Представях си, с още детския свой акъл, че когато си легне вечер и след като реши жесто- кия според шегобийците въпрос, дали да постави брадата си под юргана или над него, бай Андрея неусетно потъва в съ- нищата за своя лъв, там, на площада, и как го вижда в остри- те контрасти на слънчевия ден или в меката светлина на об- лачното време или обливан от струите на дъжда, огромен и внушителен като древен истукан, загледан към поробените земи, понесъл вековната скръб на страната си и съхранил волята да издържи. Невисок, но плещест и набит, с бухнала, вече пооредяла коса и голяма брада, с бавна походка и мудни движения, сам Андрея напомняше с осанката си донейде на лъв, един вече поуморен от живота лъв, но съвсем не грохнал. Той ли да грохне? Закръглил вече 60-те, продължаваше да твърди: ! Не държа да ме смятат за голям скулптор, но в борбата нямам равен на себе си. Убеден бе, че никой не мсже да го пребори и не се сещаше, че не искат да го преборват главно от уважение към възрас- тта и таланта му. Веднъж обаче брат ми Боян, увлечен от младежко вироглавство, си позволи да го надвие, но бай В ИМЕТО НА ОТЦА 135 Андрея не призна резултата, понеже в момента на двубоя бил пиян. ! Ами той когато се бори винаги е пиян – възразяваше брат ми. – Значи никога няма да се признае за победен. ! Какво толкова се емчиш, бе – скастрих го. – Голямо геройство, да проснеш на пода един стар човек. ! Като е стар, да си гледа старините. Май че все пак се засрами. При следващия двубой победи бай Андрея. Изглеждаше понякога елементарен в реакциите си. Всъщност бе многопластов. Погледът на кафявите му очи по- някога бе мъдър и мек, друг път ставаше остър и гневен. Говореше малко, а личеше, че знае много. Нищо човешко не му беше чуждо, особено страстите. Славеше се с основание като гуляйджия, комарджия и женкар. Но имаше дни, когато всичко това му омръзваше, прибираше се в малката стая зад огромното ателие, разполагаше се на миндера, който му слу- жеше за легло и потъваше в четене. ! Бай Андрея, всички тия книги твои ли са? – изненадах се, когато за пръв път бях приет в стаята и можех да разгле- дам купчината томчета на етажерката. ! Че на кого да са, на котарака ли? Едрият котарак приличаше на стопанина си. Бе флегма- тичен по нрав и сив на цвят – не заради възрастта, а поради породата си. Когато обаче бях полюбопитствал от каква по- рода е, домакинът бе отвърнал: ! Питай него. Колкото до книгите, изненадан бях не от количеството, което съвсем не беше внушително, колкото от характера им – бяха все окултни съчинения. ! Да не си решил и ти да се пречистваш? – позволих си да кажа. ! Хайде, хайде, язък че си син на баща си. Няма от какво да се пречиствам. Да се пречистват мръсниците. 136 Богомил Райнов И като ме погледна с меките си кафяви очи: ! На този свят, момчето ми, има място за всичко. Щом и ние с тебе сме в него, значи има място за всичко. Другата му мания, освен борбата, бе декламаторското уме- ние. Декламираше само стиховете на Ботев, но държеше и тук да е първенец. Добре, че стиховете на Ботев не бяха много. Знаеше ги всичките наизуст и почнеше ли веднъж, готов бе да ги издекламира от начало до край. За щастие това ставаше в късните часове, когато разговорът започваше да замира, тъй че дали бачо Кольо ще обяснява с думи и жестове нещо за Джа- комо Гросо или бай Андрея ще каканиже стиховете на Ботев, не бе от голямо значение. Именно каканижеше – с един тих глас, който трябваше да звучи задушевно, а всъщност звучеше монотонно и приспивно. Недоумявах как този мъдър човек и голям ваятел може да се опиянява от унилото си мрънкане – но нали сам той бе казал, че на този свят има място за всичко. ! Господа, затваряме! – обявяваше келнерът, тъкмо ко- гато Андрея подхващаше „О, мой Боже, прави Боже! …“ ! Сус, бе! – смъмряше бачо Кольо сервитьора, докато Андрея продължаваше рецитацията, сякаш нищо не чул. Човекът се оттегляше за малко, нали бяхме редовни клиенти, но две-три минути по-късно отново цъфваше: ! Съжалявам, господа, вече затваряме. .. Този път скулпторът прекъсваше рецитацията, готов да скочи, но баща ми избъбряше примирително: ! Остави, Андрея. Този човек не разбира от поезия. Ще идем другаде. „Другаде“ беше съвсем наблизо. Едно дълго и тясно като тунел помещение в началото на „Леге“, наречено „Трета Шуменска“, където консумацията на алкохол бе разрешена чак до заранта. Обичайният нощен маршрут на ваятеля и без туй минаваше през този тунел, защото отворените заведения в то- зи час се брояха на пръсти и защото тук без да му е определяла среща, го чакаше Венета. В ИМЕТО НА ОТЦА 137 „Ръката ти, Венета, е бяла като гълъб…“ Имаше навремето такава песен. Додето стигнем до „Трета Шуменска“ ние обикновено оставахме трима – баща ми, бай Андрея и аз. Венета седеше на малка маса в ъгъла, като леко се усмихваше и леко кимаше с глава, в очакване да види дали бай Андрея ще я покани. В момента нямаше изгледи за нещо подобно. За да се намира тъкмо в това заведение и точно в тоя час на нощта, Венета вероятно минаваше за лека жена, поне в пре- носния смисъл на думата, тъй като инак бе доста масивна с една зряла и донейде презряла хубост. В заведението обаче знаеха, че неин вероятен клиент може да бъде единствено бай Андрея, тъй че не я безпокояха. Най-добрият рецитатор на Ботев бе загубил вече интерес към рецитациите, пък и никаква важна тема за разговор не се очертаваше. Бяхме изпаднали в тъпото настроение, когато не виждаш никакви причини да седиш още тук, но няма и особе- ни причини да се прибираш. ! Покани дамата, де – обаждаше се великодушно татко. – Знаем, че тебе е дошла да чака. Само да не ни надуе главите с приказки. ! Гроб е! – уверяваше ни ваятелят и правеше знак към ъгъла. Венета пристигаше на часа, като носеше и вечното си пи- тие – ментовката, която не беше нищо друго освен спирт с малко зелена боя и есенция. Не съществуваше опасност да ни наруши разговора – разговор почти нямаше. Единствената опасност можеше да се появи откъм вратата в образа на ня- кой нощен странник като Филип Чипев или Георги Михайлов, който да освежи настроението или добавъчно да го помрачи: „0, Смърт, стар Кормчии мой! – Хвани на път кормило! – Да вдигнем котва веч! – Тоз край ни отегчи!“ 138 Богомил Райнов Това обаче са други мотиви. А понеже ставаше дума за лъва, бих искал да добавя още нещо. Някъде през 1940 разбрах, че Паметникът на незнайния воин е вече монтиран до църк- вата Света София. В момента бях зает с други истории, та ми- нах да го видя доста по-късно. Едва ли бях закъснял, – научих, че оше не е открит, а в деня, когато се отбих на плошада, установих, че вече е даже закрит. Отпърво дори не видях ника- къв паметник – само някакви високи тараби. Трябваше да се доближа и да надзърна през един процеп между дъските, за да установя, че лъвът наистина е там. Есенният ден бе мрачен, по небето сякаш в траурно шествие се влачеха тъмни дъждов- ни облаци. Под сивата светлина огромният лъв, вече в бронз, изглеждаше оше по-скръбен и самотен в нелепата си дървена клетка. С течение на времето дъските на клетката взеха да гният и да оредяват – циганите ги крадяха за огрев. По-късно из- чезна и самият лъв. Лашкаха го насам-натам по забутани мес- та край града, понеже бяха убедени, че не става за паметник, но някак не идеше и да го претопят. Най-сетне през 1981 го докараха отново край църквата и го откриха с някакво ми- жаво тържество – нали все пак трябваше да съшествува място, където протоколните гости да полагат протоколните си венци. Излишно е да казвам, че на скромната церемония никой не се сети да спомене името Андрей Николов. У нас хората не зачитат паметниците, та ше зачитат авторите. Трогателната бронзова фигура на онзи светец, Патриарх Евтимий, е нарича- на „попа“, та ше ти бръснат автора. Не вярвам бай Андрея да се е почувствал засегнат от то- ва пренебрежение. В отвъдното едва ли обръшат внимание на такива дреболии, а той бе си отишъл две десетилетия по- рано, без да дочака празника. У нас честванията, дори анонимни, обикновено минават скромно и стават най-вече посмъртно. В ИМЕТО НА ОТЦА 139 *: *: * i Това им е лошото на тия твои приятели, художниците – говореше ми един близък. – Вечерта пиеш с него, а на другия ден вземе, че ти погоди някоя мръсотия. i Това им е и доброто – отвръщах. – Защото, след като ти е погодил мръсотията, на следната вечер може пак да си пи- ете заедно. Ставаше дума за групичката майстори на четката и длетото, посещаващи заведението „Алтай“, недалеч от академията. Отношенията между членовете на групичката бяха достатъчно сложни, за да ги нарека приятелски, но и не чак дотам неприязнени, та да кажа, че бяха враждебни. Тупаха се дружески по гърба, а зад гърба пускаха един против други клюки, пък каквото излезе. Понякога излизаха не дотам доб- ри неща. Така бе станало например с достолепния алкохолик Асен Николов, наричан Шопа. Простоват на вид и обноски, Асен не бе лишен от дарование, само че то – поради постоян- ното шляене по кръчмите – все по-трудно се изразяваше. По някое време беше му намерил цаката, като създаваше малки- те си по размер творби късно вечер, след като се прибереше в бърлогата си подир напрегнато черпене. Усвоил бе самобит- ния похват да полага боите върху платното не с помощта на четки, а с пръсти. Това респектираше редките му почитатели главно писатели – готови да заплащат продукцията му на пределно скромни цени. Другата отличителна черта на Асен бе, че по неизвестни причини се отнасяше с презрение към руснаците и към всич- ко руско и то в един период, когато бе задължително да пра- вим обратното. Поради голямата си уста и добрите си прияте- ли той бързо влезе в полезрението на службите, та пратиха един брояч да го провери. Запили се двамата с брояча, започ- нал онзи да задава навеждащите си въпроси, а наш Асен бъл- ва ли бълва уличаващите го отговори. Дотам се увлякъл да 14С Богомил Райнов ругае руснаците за тяхната некадърно ст, че броячът по някое време се опитал да напомни: ! Ама нали все пак те направиха първия спутник. .. ! Спутник ли? – процедил презрително Асен. – Они тухли не могат да произвеждат, та идат у нас да ги учим, а ти ми говориш за спутник! ! Но нали те първи го пуснаха? ! Абе пуснаха го те, ама кой го направи? ! Ти ще кажеш. ! Направи го дойчо. От мен да знаеш: Излезе ли нещо свястно откъм Русия, бъди сигурен, че дойчо го прави, а те само се фукат. ! Разбрах, Шопе, разбрах, но вече трябва да тръгваме, че джипката вънка ни чака. „Сефте комендантство!“ – както казваха някога. Шопа не- веднъж го прибираха за по няколко месеца, докато онези, де- то го топяха, поддържаха, че това било за добро, понеже инак щял съвсем да се опиянчи. Един вид, грижа за човека, но по- ради недостиг на свободни места в санаториума, пращат те на лагер. Към края на 60-те години, когато бях в писателския вестник, Шопа често се отбиваше в редакцията, нали там бяха някои от мющериите му. Беше дал и на мене две работи, но имаше нужда от пари, та напираше да ми даде и трета. Само че в деня, за който си спомням, тази третата още изобщо не бе нарисувана. ! Ще дадеш – вика, – за вдъхновение един аванс, а картината, ако имаш късмет, може и тази нощ да я нарисувам. ! Добре – казвам. – Ами сюжета намислил ли си? ! Ти си труден човек. Затова сюжетът сам ще си го определиш. ! Как така? Че ти да не работиш по поръчка, бе Асене? ! Мога сякак. Мога и по поръчка. Шопа и Микеланджело работят и по поръчка. Кажи само какво искаш: градски пей- заж или селски, пролет или есен, равно поле или баири? В ИМЕТО НА ОТЦА 141 ! Нарисувай ми едно платно като онова, с гарваните. ! Тук ме хвана на тясно. С гарваните не смея. Поличба за смърт са това, гарваните. ! А онази картина как я нарисува? ! Ами видях си смъртта, затова. Видях си родното село Слатина, тогава Слатина още си беше село, а отгоре се вият цели ята гарвани и чувам да грачат: Шопе, тук сме, няма да ни избягаш. Млъкна за малко, сякаш в очакване да се разсее спомена. Сетне повтори: ! Не, с гарваните не смея. Нещо друго си избери. ! Тогава нарисувай нещо по-весело. ! Какво „по-весело“. ! Ами, например букет цветя. ! И ти ли бе? – възкликна Шопа, възприел думите ми насериозно. – Затънали сме до гуша в тая мизерия, а хората искат да им рисуваш цветя. „Ами тогава, нарисувай мизерията“ бих могъл да кажа, но си замълчах. Той всъщност беше я нарисувал – или така ми се струваше – в онзи свой пейзаж с гарваните. Не като олицетво- рение на смъртта, а на мизерията ми се бе сторило онова него- во платно със жалките къщурки, голите тъмни дървеса, уни- лото небе и витаещите над цялата пустош ята черни птици. Едно меланхолно видение на художника за собствената му жиз- нена орисия. Отплеснах се. Това им е лошо на спомените – че вървят в пакет. Почнеш да разправяш уж за едно, а до него вече се за- лепило друго и мъкне със себе си трето, тъй че вместо да ги извикваш според замисъла си, те сами почват да те водят на- където си искат. Всъщност намерението ми беше просто да кажа, че ко- варството и двуличието, за които ставаше дума при групичка- та в Алтай, можеха да се наблюдават с не по-малък успех и в отношенията между преподавателите в отстоящата наблизо 142 Богомил Райнов академия. Някъде към началото на 50-те години тези отноше- ния дори щяха да прераснат в открити сблъсъци, но преди па- метния Девети септември противоречията бяха доста по-слож- ни и не винаги забележими – нещо като започващата тъкмо тогава „странна война“ в Европа – хем я има, хем я няма. Директор на академията (тогава още нямаше ректори) бе между 1939 и 1943 Васил Захариев, смятан за консерватор, пе- дант и общо взето „сухар“. След 1943 до 1945 го замени Иван Лазаров, когото злобарите наричаха „византиец“ заради уме- нието му да представя в добра светлина недобрите си намерения. Към директора – който и да бе той – неизменно гравитираха тъй наричаните консерватори като Борис Митов, Никола Ганушев, Никола Кожухаров и Атанас Дудулов. Те бяха и с ре- номето на правоверни, което бе твърде важно през годините на войната. Останалите минаваха за опозиционно настроени (не в политически, а в академически план) или най-малкото за сво- енравни и трудно управляеми – Никола Маринов, Андрей Николов, баща ми, чичо ми, Дечко Узунов или наскоро постъ- пилите Кирил Цонев и Илия Петров. Тази втора група изглеж- даше по-внушителна, но само привидно, защото през 1942 бачо Кольо и бай Андрея се пенсионираха, а Цонев и Петров като новопостъпили нямаха никаква тяжест в академичния съвет. Така набелязаната схема е прекалено отчетлива, за да бъ- де напълно вярна. Официалните позиции и човешките отно- шения не всякога напълно съвпадаха. Помня общите почерп- ки на баща ми заедно с бачо Кольо и „ужасния“ Ганушев, уве- ковечени и в снимки. Помня как Борис Митов по свой почин направи голям портрет на Николай Райнов и дори му го подари, а Никола Кожухаров също по свой почин веднъж ненадейно донесе у дома един свой зимен пейзаж, не само защото денят навънка също бе зимен, а и понеже това бе рождения ден на татко. Консерватори, да. Но нали точно тия консерватори гла- суваха за назначението на „модерниста“ Кирил Цонев и за „новатора“ Илия Петров. В ИМЕТО НА ОТЦА 143 Една от проявите на либерализъм у тия консерватори бе и обстоятелството, че ме оставяха свободно да се шляя из кори- дорите и ателиетата на академията, където по правилник вли- зането на външни лица бе запретено. Разрешаваше ми се даже да работя в читалнята на академичната библиотека, твърде важна за мен привилегия, – тъкмо тогава работех над капи- талния си труд „История на модерното изкуство“, който така си и остана недовършен, по-точно довърши го бомбардиров- ката на 10 януари 1944, като срина жилището ми. Веднъж, две години по-рано, додето четях в библиотеката, там ненадейно се появи директорът Захариев. Поздрави бегло и запита къде е Стоилов. Васил Стоилов заемаше поста библиотекар, с надеждата скоро да бъде избран за професор, което не се случи ни тогава, ни по-късно. ! Каза, че излиза за малко – смутолевих. ! „За малко“ – произнесе саркастично директорът. – Знам го това негово „за малко“. Стои тука като прах на тъпан. Направи няколко крачки из читалнята, надникна оттатък в хранилището, после се върна. Обичаше да прави подобни проверки в поверения му институт. Сетне полюбопитства за- що работя тук, а не в университетската библиотека, където вероятно има по-добри условия. ! Условията са наистина по-добри, но отделът им по из- куство е беден. Последва втори въпрос: Какви са всъщност условията. Обясних ги подробно. Мислех, че разпитва, за да се намира на приказка, но празните разговори не влизаха в привичките му. ! А какво ще кажеш, ако ти предложа да обзаведеш и нашата библиотека по този начин – с научна подредба на книгите, с фишове и картотека, вместо тоя халваджийски тефтер, дето дори не личи кой какво взел и кой какво върнал. И усетил колебанието ми, побърза да поясни: ! Всичко разбира се ще ти се хонорува, както се хонорува в университета. 144 Богомил Райнов Този анекс към предложението решаваше всичко. Беше най-мрачното време на войната – зимата на 1943. Мизерията в личните ми дела бе пълна. Един изтрит балтон и един кос- ткм в окаяно състояние – до това се свеждаше гардеробът ми. За разходи с момичета по заведенията да не говоря. Те винаги се заплашаха с продажбата на някоя и друга ценна книга от библиотеката ми. И ето че сега книгите отново ми идваха на помош, – макар по друг начин и с далеч по-солидни приходи. Опасявах се, че моето назначение ше огорчи Стоилов, но то, напротив, го зарадва. i Тъкмо ше ме заместваш, когато ме няма – прецени той. i Захариев казва, че седиш тука като прах на тъпан. i А за какво да седя? Виждаш, че в тая библиотека освен мене и тебе почти никой не влиза. Не беше лъжа. В библиотеката тогава достъп имаха само преподавателите. i И не се престаравай в сроковете. Тук в Студения дом хубавите работи полека стават. Стоилов наричаше академията „Студения дом“ по рома- на на Дикенс. Аз обаче не бях на съвсем съшото мнение. Особено в онези години, които, въпреки неприятностите и горчивините, бих нарекъл в известен смисъл дори идилични. *: * Оше в първите месеци подир политическата промяна на Девети положението в академията съшо рязко се промени. Партията засега не демонстрираше намесата си в учебния процес, но бе създаден комитет на Отечествения фронт при Академичния съвет „за да помогне при прочистване на дър- жавния апарат от фашистки и шовинистични оръдия“. Обследваха се едни преподаватели, записваха се обвиненията на други, изобшо шумотевицата бе голяма, но резултатът се оказа оскъден. От предложените за уволнение професори Васил В ИМЕТО НА ОТЦА 145 Захариев, Никола Ганушев, Иван Лазаров и Никола Кожухаров никой в последна сметка не бе уволнен. Откровено казано, дейността на този институт никога не е била образцова. Но къде и кога у нас работите са вървели образцово. Каруцата се кандилкаше, скрибуцаше по завоите, ала се движеше. Академията не можеше да произвежда дарования. Дарованието или го имаш, или го нямаш. Но между дарова- нието като възможност и таланта като реалност съществува дистанция. За преодоляването на тази дистанция академията би могла да помага, поне в ателиетата на кадърните преподаватели. В състояние бе и да ограмотява кандидатите за учители, макар не до степен да преобразява ленивците в ерудити. Само че хората, които оценяваха нещата отвън, бяха на друго мнение по въпроса. Според тях каруцата се намираше в бедствено положение и всеки момент можеше да катастрофира. Необходими бяха бързи мерки, за да не стане това. А мерките в подобни случаи са добре известни. Най-важ- ната от тях се свежда до формулата „стани ти, да седна аз“. Фактът, че тя не беше приложена още в първите месеци, не означаваше нищо. Стоилов правилно бе преценил, че в Студения дом хубавите работи стават бавно. Същото – поне до някое време – важеше и за лошите. Някои от хората, решени да помогнат на академията при нейното бедствено положение, бяха готови да използват за цел- та и Николай Райнов. Наскоро приет в партията, избран за председател на Съюза на художниците и за член на Академията на науките, той бе твърде подходящ като фасада, зад която би могло да се извърши преустройството. За беда, още в комите- та на ОФ, където бяха го направили председател, Райнов бе проявил резервираност към проектираните репресивни мер- ки спрямо колеги и бе се оттеглил от комитета. Това бе обтег- нало отношенията му с ОФ секретаря Илия Петров. В името на Отца 146 Богомил Райнов Отношенията му с Петров и без туй не бяха блестящи, но при- чината не бе в академичните работи. Някъде през 1940 или 1941 (точната дата лесно може да се провери) баща ми бе публикувал в следпразничния вестник „София“ статийка за голото тяло в живописта. Два-три деня по-късно Илия Петров бе депозирал в редакцията обширно възражение срещу становището на Райнов. ! Какво да го правим тоя? – запитал бе Янъков, редактор и собственик на „София“, след като ми бе дал да прегледам материала. ! Ами пусни му възражението. После баща ми ще отговори, след това Петров на свой ред ще отговори, ще стане интересно. ! Дума да се става! – отсече Янъков. – Моят вестник е политически. Тия препирни за голи тела и нам кво си не са интересни за читателите ми. Ходех да помагам в подготовката на броевете на приятел- ски начала и получавах по някой лев като коректор, та когато следната неделя отидох в редакцията, станах свидетел на сблъ- съка между Янъков и Илия, дошъл да разбере, дали ще излезе статията му. Сцената бе неприятна. Художникът се държеше нахално, сякаш има някакви права над вестника, а редакто- рът му отвръщаше тъй грубо, та едва не се стигна до бой. Ако двамата с Павел Вежинов не бяхме се намесили, боят можеше и наистина да се състои. Нямах никаква вина за случилото се. Ще си позволя дори да добавя, че в неосъществения спор аз мислено бях на стра- ната на Илия, което споделих с баща си. ! Да си се застъпил да му поместят статията – забеляза тсй. Очевидно не желаеше да навлиза в темата. Аз също не смятах за необходимо да му обяснявам характера на Янъков, тъй че не стана разговор. Забравил съм подробностите в становищата на двамата. Помня само, че баща ми се противопоставяше на традицион- В ИМЕТО НА ОТЦА 147 ната практика да се изписват голи тела вън от времето и пространството, както се изписват учебните „актове“. Смята- ше, че при едно съвременно жизнено изкуство голото тяло би следвало да се изобразява тъй, както може да бъде наблюда- вано в живота – примерно по стадионите или плажовете, а не под претекст, че художникът ни показва някаква Венера или Психея. Лично аз бях убеден, че жената, независимо от това дали е гола или облечена, представлява сама по себе си тема, за да е необходимо да я свързваме непременно с някакви спор- тни или хигиенични действия, още повече, че ако става дума за къпане, класиката също е изпълнена с всевъзможни Леди, Сузани и всевъзможни нимфи. Тия стари неща разбира се бяха без значение. Би било без значение и охлаждането на отношенията между Петров и Райнов, ако то не бе свързано с известни последствия. В края на 1948 (18-25.XII) се проведе петия конгрес на БКП, приключил с многозначителна или както се казваше тогава „ис- торическа“ резслюпия, нещо като новогодишен подарък за стра- ната и особено за нейните културни дейци. Ще припомня само няколко реда от резолюцията и по-точно директивата „Да се проведе решително настъпление срещу враждебните на марк- сизма-ленинизма теории и възгледи във всички области на на- уката, изкуството и културата… против упадъчните реакцион- ни влияния на империалистическия запад… за пълно господст- во на творческата и боева марксистко-ленинска идеология“. Риториката за демократично общество, за ОФ демокрация и други подобни бе отстъпила място на суровите истини. Оказваше се, че „народната демокрация е форма на пролетарс- ката диктатура“. Би трябвало да се радваме. Обещаваше ни се ускорено движение напред, а нали напред бе нашият идеал – безкласовото общество, когато от царството на необходимост- та ще прескочим в царството на свободата. И ние с всички сили се радвахме или по-скоро давахме вид, че го правим, защото около нас, и по-близо, и по-далеч не се виждаше нищо радостно. 148 Богомил Райнов Същото можеше да се каже и за микрокосмоса на худо- жествената академия. Железните призиви на конгреса озна- чаваха край на досегашното туткане и представляваха неоспо- рим аргумент за групичката на реформаторите, оглавявана от Илия Петров. Резолюцията за водене на „непримирима борба срещу враждебните на марксизма-ленинизма теории“ чудес- но пасваше на намерението да се атакуват преподавателите на теоретическите дисциплини и преди всичко шефът на ка- тедрата по история на изкуството – Николай Райнов. Подмол- ните опити в тази насока бяха започнали още през 1948 и пър- вият повод бях тъкмо аз. Една година по-рано се бе открило вакантно място за пре- подавател по стилознание. Направих заявка и бях назначен безпроблемно като хоноруван доцент, понеже изборът на ре- довен доцент щеше да стане с конкурс едва следващата година. Именно около провеждането на този избор се разгоряха нена- дейно такива страсти, сякаш ставаше дума да се утвърждава президент на републиката, а не скромен преподавател с два часа седмични лекции и то, по предмет, на който никой до този момент не бе обръщал внимание. Не бях подозирал, че личността ми ще възбуди такова оживление, но бе естествено да очаквам, ако бъда избран, вед- нага да тръгне клюката, че това е станало, понеже съм син на баща си. Затуй бях написал и публикувал още преди номина- цията ми книгата „Стилът в изобразителното изкуство – увод в стилознанието“17, където излагах вижданията си по темата. Това още повече разяри противниците на баща ми, решили да смачкат мъничето, като увертюра към детронирането на бащата. Бяха избрали за свой фаворит другия кандидат, един архитект, който вероятно бе специалист в своята област, но по моему подхождаше съвсем формално към задачите на стилознанието. 17 Стилът в изобразителното изкуство. С. 1949. В ИМЕТО НА ОТЦА 149 За рецензент при конкурса бе определен Кирил Цонев. Разбрах, че е прочел книгата ми, но се въздържах да го пи- там какво мисли за нея, въпреки че бяхме приятели. Някол- ко дни преди академичния съвет да вземе решение, Кирил ми довери, че е решил да подкрепи кандидатурата ми, макар „другите“ да го притискали да я отхвърли. Много години по- късно разбрах, че според Иван Ненов именно той бил опре- делен за рецензент. Може и да е съществувал някакъв про- ект за втори рецензент, но единствено безспорното е, че ни- каква рецензия Ненов не е депозирал. За мене, то се знае, бе голяма чест, че тслкова млад и вече бях предизвикал разгара на пъклени страсти с номинацията си, както личи от едно изказване на баща ми в съвета: „Ако се направи анкета между преподавателите, ще се уз- нае колко пъти другарят Илия Петров е свиквал на тайни за- седания определени членове на Академическия съвет, за да ги надума да усвоят неговото становище по въпроса за избор на редовен доцент по стилознание. „1/ Въпреки организираната срещу мене кампания, в групата на Петров бе настъпил разнобой, в резултат на което накрая все пак бях утвърден за доцент. Всичко това разбира се бяха дреболии. Но в нашата област нещата и тогава, и по-късно се свеждаха най-често до дреболии, които трябваше добре да се натрупат една връз друга, за да се сринат в даден момент като лавина и да причинят големите пакости. Провалът на операцията по елиминирането ми може да бе пораздразнил противниците на Стария, ала не бе ги обезкуражил. Особено сега, подир свирепите указания на Петия конгрес, те получаваха благоприятна възможност за реванш. Обичайна история. Каква полза от високите принципи, ако те не могат да бъдат използвани като амбалаж за личните дертове. И най-парадоксалното беше, че сълите тези хора, които в Съюза 17 Ръкописният текст на изказването е запазен. 15С Богомил Райнов на художниците си създаваха реномето на либерали, тук в ака- демията непринудено се държаха като партийни цензори. „Когато гръм удари, как ехото заглъхва.“ В природата мо- же и да има подобни явления, но в партийния живот от онова време процесът беше обратен. Случеше ли се някаква гръмоте- вица да изтрещи откъм политбюро, ехото удвояваше и утроява- ше силата е. Най-първо я подемаха отделите в ЦК, които под- силваха наказателните е клаузи до неимоверност, понеже из- вестно е, че никой никога не бива наказван за престараване. В този си хипертрофиран вид директивата биваше снемана в районите, където процесът на хиперболизацията продължаваше, за да се стовари гръмотевицата накрая с пределна мощ върху низовите партийни организации и редовите изпълнители. Няма да влизам в подробности, само ще отбележа, че с решенията на Петия конгрес стана същото. Стигна се до ко- мисия за строго и придирчиво обследване на всеки преподава- тел в академията, като за целта бе сформирана комисия от района. Но понеже в момента цялата операция се водеше от зам. ректора по учебната част, а този зам. ректор бе Илия Петров, работата протече без излишно разводняване. По-точ- но казано, на обследване или още по-точно казано на голос- ловни обвинения бяха подложени само нарочените лица и на първо място Николай Райнов. По този повод през март 1950 бе проведено и нарочно съвещание на академичния съвет, при което – както се полага на осъдените – на Райнов бе предоста- вено правото на последна дума. Групичката наистина би се задоволила с една-единствена дума, особено ако това бе думичката „виноват“. Вместо това обаче грешникът си бе позволил лукса да предложи цял док- лад от 32 машинописни страници.17 Засегнати бяха редица ос- новни проблеми от дейността на академията, без да бъдат спес- тени някои остри оценки за Илия Петров и приятелите му. 17 Текстът е запазен в два почти идентични варианта – ръкописна чернова и машинопис. В ИМЕТО НА ОТЦА 151 Тук ше се задоволя да цитирам само кратки пасажи, засягаши работата на баша ми. Авторът цитира заключението на „Комисията по обследването“ и на отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП: „Николай Райнов, въпреки че владее материала по ис- тория на изкуството откъм фактическата му страна, стои на позициите на идеалистическо-мистическата и формалистичес- ка естетика, а неговият двутомник „История на изкуството“, рецензиран и намерен за погрешен от нарочна комисия, все оше служи като единствено учебно помагало на студентите по този важен идеологически предмет.“ Истинският смисъл на горната формулировка, колкото категорична, толкова и некомпетентна, е достатъчно ясен. Не става дума за подобрение на учебния процес, а за произнасяне на политическа присъда над преподавателя. И наистина как- во преустройство би могло да се очаква от професор, който „стои на позициите на идеалистическата и формалистическа естетика“, която на всичко отгоре е при него и мистически оцветена. Николай Райнов отговаря без да шади себе си, но и без да признава идейните престъпления, които не е извършвал. Той посочва, че неговия двутомник по история на изкуството съ- държа „съшествени недостатъци: Изхождайки от идеалистичес- ки светоглед, аз пренебрегвах стопанските, производствени и обшествени отношения. Смятайки изкуството за творчество от най-висок вид, аз го разглеждах откъснато от социално-иконо- мическите отношения. Не винаги обяснявах вярно развоя на изкуството чрез миграция на мотиви, форми и технични похвати, вместо с еднаква стадийност в развоя на народите и постепенен напредък на обществено-икономическите отношения. Освен то- ва в някои случаи не се отнасях достатъчно критически към изворите. Имах прекалено доверие у някои високо почитани тогава специалисти, каквито бяха академик Тураев, Ростовцев, Успенски, Гастон Масперо, Луи Уртик, Шарл Дил, Бернард 152 Богомил Райнов Беренсон, Вулф, Буркхард, Фуртвенглер и др. В наръчника ня- ма комунистическа партийност, в онова време подобно нещо беше немислимо. В замяна на това има обективност, която то- гава минаваше за достойнство, а днес се таксува като буржоаз- на слабост.“ Райнов посочва, че за сегашните му позиции трябва да се съди не по този, написан и публикуван преди години учебник, а по днешния курс на лекциите му, както и по редицата му беседи, изнесени в академията и в съюза на художниците. Тук той цитира твърдението на Илия Петров, че „преподаването по история на изкуството става още по идеалистическа постановка“. И добавя: „Той щее да е запомнил указанието „кри- тикувайте смело и открито“, а е забравил другото: „Стига да говорите честно и добросъвестно“. Колегата Илия Петров не присъства на споменатите (мои) сказки и доклади. Той не влезе нито веднъж в аудиторията – да чуе поне една моя лекция. Не дойде нито на един изпит – да разбере на какво обръщам внимание, когато изпитвам студентите. Не пожелал да има лични впечатления от моето преподаване, той предпочита да чуе какво ще му кажат неколцината скъсани на изпита… Дълг беше на заместник-ректора, когато е чул нещо за лошо преподаване, да провери истина ли е… да повдигне въпроса в академичния съвет, а нищо подобно той не направи.“ Райнов напомня, че „според член 10 на новия Закон за вис- ше образование“ именно заместник-ректорът отговаря за учебно-преподавателската работа, но Илия Петров, вместо да помага „само пречеше да се правят подобрения“. Тук се при- веждат редица примери за това, как преподаването е спъвано по всевъзможни начини, а часовете за лекции са недопустимо съкратени. Колкото до началниците на Петров, авторът не е спестил критиките си и към тях. Посочено е, че сам той още година по-рано е предложил за публикация основно прерабо- тен вариант на учебника си, без никой да обърне внимание на предложението му. В ИМЕТО НА ОТЦА 153 Когато днес препрочитам чистосърдечната самокритика на баща си, а също и възраженията срещу несправедливо отправя- ните му обвинения, чудя се на простодушието, с което този мъ- дър човек е вярвал, че някой от тъй наречените „отговорни другари“ би си дал труда да го чуе и разбере. Аз също вярвах, но при мене това бе обяснимо, понеже толкова ми беше акълът. Бях убеден, че борбата на Петров и групичката му срещу таки- ва като баща ми и мене не е нищо повече от междуособица на средно ниво и че ще се намерят хора с по-висок ранг, които ще поемат ролята на арбитър, за да се намесят. Така и стана. Намесиха се. Точно според известната приказка: Двама се ка- рат – третият печели. Удариха – макар с различна сила – и двете враждуващи страни. А ударът носеше названието Решение на ЦК на БКП „За състоянието и най-близките задачи на Държавната художествена академия“. То бе публикувано на 18 април 1950, сиреч само месец, след като академичният съвет се бе занимал със същите тези проблеми и след като баща ми бе изложил становището си в споменатия по-горе доклад. Но преди да се спра на това височайше решение и на пос- ледиците от него, би следвало да кажа нещо за неговите съз- датели и най-вече за неговия главен автор и вдъхновител – незабравимият Любен Белмустаков. *: *: * През първата година след Петия конгрес на партията ука- занията за решителна борба срещу буржоазните влияния в из- куството нямаха желания ефект. Като се изключат статиите на Александър Жендов „Против вредните влияния на класо- вия враг върху нашето изобразително изкуство“17 и „Георги Димитров и изкуството“27, в печата почти не се появяваха мате- 17 Ал. Жендов. „Против вредните влияния на класовия враг върху нашето изоб- разително изкуство“. Сп. „Изкуство“ 1949, кн. 1. 2/ Ал. Жендов. „Георги Димитров и изкуството“. Сп. „Изкуство“ 1949, кн. 6. 154 Богомил Райнов риали, коментиращи големите теми на конгреса. Именно в обстановката на този вакуум все по-често ми се случваше да дочувам около себе си окуражителните фрази: „Белмустаков си идва“, „Белмустаков се връща“, „Белмустаков ще оправи всичко“. Предсказанието се сбъдна още преди края на годината: Белмустаков се появи в журито, подбиращо работите за Об- щата художествена изложба и тутакси се превърна в център на всеобщо внимание. Без да се церемони критикът разобли- чаваше буржоазните влияния дори в творбите на автори с без- спорен престиж. Той успя да открие „формалистични влияния“ и „декоративно-стилизаторски“ увлечения в „Селско момиче“ на Майстора, белези на „западноевропейския експресионизъм“ в „Партизани“ на Стоян Венев, „плакатна схематичност“ в „Пред гроба на вожда“ от Александър Жендов, „формалис- тични увлечения“ в „Разстрел“ на Георги Попов и пр., – из- лишно е да изброявам примерите, понеже всички те малко по-късно бяха намерили място в публикуваната от Белмустаков 3/ статии по въпроса. Чувствата, с които се посрещаше борбената смелост и ка- тегоричност на изкуствоведа, то се знае, бяха смесени. На- строенията в средите на художниците вече до такава степен бяха поляризирани, че друго не можеше и да се очаква. И за приятелите, и за враговете обаче беше ясно едно: На хоризон- та най-сетне се бе извисила силната личност, призвана да ог- лави атаката срещу попълзновенията на класовия враг в из- куството. За съжаление природата не бе облагодетелствала Белмус- таков с необходимите качества за физическо извисяване. Бе твърде нисък на ръст, което едва ли трябваше да го смущава, ако се вземе под внимание, че великите хора – от Наполеон до Ленин също не са били левенти. Не се наемам да преценявам 3/ Л. Белмустаков. Значителен успех на нашето изобразително изкуство (за Сбшата худ. изложба 1950). Работническо дело. 27.I.1950. В ИМЕТО НА ОТЦА 155 до каква степен приличаше на тия велики хора в интелектуал- но отношение, но положително се родееше с тях в болезнено- то си властолюбие. Това, на пръв поглед поне, не бе изписано върху физиономията му. Имаше бузесто, бледо и гладко лице като на бебе, с тъмни, кръгли очички и тънки устни, с едва доловим израз на недоволство, – едно възрастно бебе с твърде капризен, да не кажа лош нрав. В определени моменти черти- те на това привидно спокойно лице се изкривяваха в гримаса на злоба, а невисокият глас внезапно загърмяваше, сякаш бе глас на исполин. ! Защо зарева така одеве, бе? – запитах веднъж, когато по време на някакъв директивен доклад ненадейно бе сменил тона. ! И аз не знам как стана – отвърна той почти гузно. – Просто неволно изпуснах гласа си. Неволните неща често са многозначителни. Случваше му се, поне в началото, да изпуска гласа си, както в буквалния, така и в преносния смисъл на думата. Така стана при открива- не изложбата на групата художници, гостували малко по-рано в Румъния – Бенчо Обрешков, Елиезер Алшех, Васил Бараков и не помня кой още. Белмустаков определи изложбата като откровено формалистическа, изнесе унищожителен доклад и вместо да я открие, фактически я закри. Той обаче скоро разбра, че подобни грубиян ски изпълне- ния може да са полезни за реномето му пред началниците, но влияят зле на престижа му пред художниците. Затова премина към по-кротки действия, разбрал, че мястото на режисьора не е на сцената, а зад кулисите. Така стана с подготовката на ре- шението на ЦК за художествената академия. Обективно погледнато нямаше никакви сериозни причи- ни за подобно решение. Ама съществували нередности. От гледна точка на тогавашните строги партийни изисквания не- редности съществуваха във всички висши учебни заведения, без да говорим за редакциите, издателствата или БАН. 156 Богомил Райнов Означаваше ли това, че ЦК трябва да прибегне до някаква градушка от постановления, с цел да оправи нещата? Би могло да се предположи, че решението е породено от нещастно хрумване на самия Червенков, подир някоя прека- рана в лоши сънища нощ. Но това едва ли е вероятно. Нещастното хрумване вече бе го споходило, само че то не се отнасяше до академията, а до една операция, която съвсем скоро предстоеше да се развие и която щеше да нашуми с име- то „Случая Жендов“. Тази именно операция, независимо от характера си на жестоко лично отмъщение, имаше за цел и да вразуми склонните към непослушание художници. Тъкмо за- туй ударът върху академията се явяваше „в повече“ и като всяко нещо „в повече“, освен дето бе излишен, но се оказа и вреден. Решението бе породено от съвместните усилия на двама души: Елена Гаврилова и Любен Белмустаков. Гаврилова – за която Червенков се бе изтървал да каже, че е неговият „най- верен човек“ – гореше от желание да накаже някои препода- ватели като Илиевците – Петров и Бешков – които публично и в лицето я обявяваха за некомпетентна. Белмустаков пък далновидно бе преценил, че за да установи трайно властта си над художниците, трябва да сложи ръка върху самата люпилня, превърнала се в опасно свърталище на непокорните. Оставаше да се подберат аргументите, необходими за да бъде убеден Червенков да постави парафа си над проекта. Това не беше трудно. Като аспирант в Москва Белмустаков се бе сдобил с руските програми за художествено обучение – твърде важна подробност в едно време, когато достатъчно беше да копи- раш нещо съветско, за да се приеме, че си на прав път. Вторият важен аргумент бяха информациите, идващи от Държавна сигурност, твърде подходящи като сигнали за бедственото по- ложение и вражеските машинации в академията. Въпрос на подробности бе, че тия информации бяха доставяни на ДС от самия Белмустаков и приятелите му. При подобни аргументи не беше трудно да се получи благословията на шефа. Нека не В ИМЕТО НА ОТЦА 157 забравяме, че в ония дни зловещите благословии се получава- ха без особени трудности. Само година по-рано с подобна бла- гословия бе изпратен на оня свят Трайчо Костов. Намираха се, а може би и още се намират „компетентни“ автори, които твърдят, че решението било написано от Любен Белмустаков и Богомил Райнов. Благодаря за вниманието, но държа да добавя, че въпросните автори са според мене компе- тентни единствено в сферата на клеветата. По съвсем понятни причини въпросният документ бе изготвен в пълна секретност в КНИК. Глупаво е да се мисли не само, че съм участвал в на- писването, но дори че съм бил в течение на проекта, след като той представляваше удар срещу баща ми и срещу собствените ми разбирания по въпроса. Истината е, че тъкмо този документ даде начален тласък на разрива и на по-нататъшната ми борба с Белмустаков според най-простото правило „кой – кого“. Решението за академията, като всяко партийно решение, бе естествено анонимно. Неговият автор обаче твърде бързо сам се издаде. То бе обнародвано на 18 април 1950, а само де- сет дни по-късно Белмустаков излезе в печата с подробен коментар, свидетелстващ за добре усвоената проблематика както на партийните указания, така и на педагогическите изисквания.17 Прекалено отегчително би било да се занима- вам подробно с този коментар или със самото решение. Основна в него бе констатацията, че в академията се намират „привърженици на антинародното, формалистично, буржоаз- но западноевропейско изкуство“, че е нужно „час по-скоро“ да бъде установено ново ръководство на института, като се из- върши „грижлив преглед на преподавателския състав“, или, по-просто казано, като се изхвърлят на улицата всички неудоб- ни за „новото ръководство“ преподаватели. Влизането на въпросното ново ръководство в академията бе точно като влизането на слон в стъкларски магазин. Това 17 Към създаване на квалифицирани художнически кадри. В. Отечествен фронт, 26 април 1950. 158 Богомил Райнов беше потъпкване не само на традициите, но и на закона. Новоназначеният ректор Крум Кюлявков, както и двамата зам. ректори – Любен Белмустаков и Панайот Панайотов се наки- чиха по силата на административния произвол с титли, които по закон се присъждаха само подир съответен конкурс, избор с тайно гласуване, хабилитация. Извършено бе партийно узако- няване на едно от най-големите беззакония в историята на на- шата национална култура. Всичко, което последва – уволненията, казарменият ред, произволът на отдел „Кадри“, тихото вилнеене на доносниците и на оперативните работници от ДС – всичко бе логична последица на този позорен документ. Между различните безобразия, произтекли от постанов- лението, съществуваше и едно беззаконие, което бе донякъде в моя полза. Това бе назначаването на Крум Кюлявков за рек- тор. Смята се, че човек става художник по призвание, но Кюлявков бе станал художник по партийно нареждане. На мла- дини наистина бе следвал в рисувалното училище, – подробност, която и сам той почти бе забравил. От ония години се познава- ше и с баща ми. По-късно бе заминал за Виена, а още по-късно бе емигрирал в Съветския съюз, откъдето бе се завърнал през 1940. Един ден се появи у дома – дошъл бе да види стария си приятел Николай. От тогава започна и моята дружба с бай Крум. Година по-късно бе принуден да мине в нелегалност. Това би трябвало да сложи край на познанството ни, но стана обратното. Включи ме в нелегалната си работа. Бащински ме съветваше как да изпълнявам конспиративните поръчения, а след Девети септември, понеже бе станал шеф на „Работническо дело“, ме взе на работа във вестника. Станах репортер в културния отдел, където титуляр бе Христо Радевски. Всъщност не станах нищо. Оскъдните културни материали, на които редакцията отделя- ше място, си ги пишеше сам Радевски, като почти не забелязва- ше присъствието ми. Когато веднъж се осмелих да напомня, че все пак съществувам, той ми обясни: В ИМЕТО НА ОТЦА 159 i В този отдел има място само за един човек и този човек не си ти. Добре, че Орлин Василев ме взе да завеждам литератур- ния отдел в радиото. Тогава пък се сетих, че в суматохата око- ло Девети съм пропуснал да си намеря квартира, тъй че пак цъфнах при бай Крум. i Цял живот ли ше те уча! – смъмри ме той, но след края на работния ден ме отведе в една доста прилична кооперация на улица „Раковски“. i Ритни тази врата! – нареди, когато се изкачихме до пър- вия етаж. i Нали има катинар? i Ако се тревожиш за катинара, ше спиш на улицата. Натиснах с рамо вратата и тя зейна. Озовахме се в някак- ва кантора. Била секвестирана от милицията. i Тук ше живееш. i Ако ме изгонят? i Като те изгонят, пак мене ше търсиш. По онова време имах усешането, че е навсякъде. Освен вестника ръководеше и Агитпропа при ЦК, бе секретар на пи- сателската партийна организация, а поддържаше връзка и с органите. Това не трая дълго. Нали е казано, че революцията изяжда децата си. Него обаче не успяха да го налапат. Замина като културен съветник в Прага. А сега, три години по-късно, бяха му наредили да стане отново художник, за да заеме поста ректор в академията. Той съшо бе от племето на невисоките добряци. Тумбест, с обла глава, малки хитри очи и малки пълнички устни върху мургавото лице. Очите при нужда умееха да намигат, а устни- те – подкупвашо да се усмихват, но Господ да ти е на помош;, когато бе вкиснат. i Съдба! – установи, когато се срешнахме в академията. – Писано ни било да работим заедно. i Пак конспирация ли ше правим? 16С Богомил Райнов i Конспирацията сега я правят други, ние ще ги разконспирираме. i Кои „други“? i Шшш-т! – изшътка заговорнически той, като посочи с очи нагоре. – Нали помниш какво съм ти казвал: много при- казки – на пазаря. Вярно, че беше го казвал. i Разправят, че навремето в Украйна си бил кагебист – бях му подхвърлил веднъж. i Да си разправят. Важно е ти да мълчиш. Нека меле умът, а не устата. Когато говореше с мене, гласът му звучеше бащински, но при многопластов тип като него това нищо не означаваше. Не спомена за предстоящата работа, – отправеният към тавана поглед означаваше, че се бои от подслушване. Подозирах обаче, че причината е в недоверието. Кой знае какви му ги бе над- рънкал Белмустаков. i Разбрах, че сте обсъдили промените – рекох няколко дни по-късно, когато успях да се добера до кабинета му. i Ами нали знаеш, че желязото трябва да се кове, додето е горещо. i Да де, ама го ковете без мене. i Напротив – поклати глава ректорът. – На тебе най- много разчитаме. Само че вие там по масите в клуба доста приказвате, а не трябва да се вдига пушилка, преди всичко да се реши. i Е, вече решихте ли го? i Почти. .. В общи линии.. . И отново вдигна очи към потона. После ги сведе и кимна към прозореца, което вероятно означаваше „ще говорим, ка- то излезем навън“. Така и стана, когато по обяд го изпратих до дома му. По пътя накъсо ми обясни, че било необходимо да се разбие основното ядро на преподавателите формалисти – Илия Петров, Кирил Цонев, Борис Иванов, Иван Ненов, Илия В ИМЕТО НА ОТЦА 161 Бешков. В противен случай „тия синковци“ щели всичко да провалят. ! Няма ли да е по-лесно да изхвърлите направо целия пре- подавателски състав? – запитах, когато ме въведе у дома си. ! Какво, за Илия Петров ли ти домъчня? – запита на свой ред, като се отпусна с въздишка в креслото. ! За тебе ми домъчня, бай Круме. Представям си как ще реагират „горе“ на това твое предложение. Не си ли чул каква оценка е давал големият шеф за хора като Петров и Бешков? ! Чакай, чакай – вдигна примирително ръка ректорът. – Това е само проект. На първо време може би ще предложим за уволнение по-малко хора. ! С какви мотиви? ! Мотивът го знаеш: формализъм. ! Абе какъв формализъм при Иван Ненов, бе бай Круме! Човекът преподава мозайка. Не може мозайката да прилича на цветна фотография. Или Кирил Цонев. Що не надзърнеш в ателието му: тъкмо завършва композицията си „Черните забрадки“. ! Нагажда се, синковецът. Ти имаш ли представа какви ги приказва той зад гърба ни? ! Все пак не забравяй, че Цонев преподава освен композиция, но и техника на живописта, а техниката не е нито реалистична, нито формалистична. ! Ти тия неща ги обяснявай на студентите си, не на мен. Бай ти Крум знае какво върши! Според мене единственият, който знаеше какво върши, бе Белмустаков. В Комитета разполагаше с покровителство- то на Гаврилова. В академичния съвет бързо бе създал анту- раж от посредствени хора. Успя да си осигури мнозинство и в партийната организация. Заговорничеше с кадровичката. Набираше актуална информация от студентите доносници. Сам доносничеше в ДС. Въртеше на пръста си ректора, като гъделичкаше самолюбието му и поддържаше измамната В името на Отца 162 Богомил Райнов привидност, че уж ректорът, а не Белмустаков движи рабо- тите в академията. В стремежа да превърне и мене в свое оръдие Белмустаков настоя да бъда избран за шеф на катедрата по теоретични дисциплини, въпреки съпротивата ми. А понеже отказвах да провеждам някои от примитивните му „идеологически“ мероприятия, взе да ме клевети, че „грубо нарушавам трудо- вата диспиплина“, че „не се боря за провеждане на партийни- те решения“, не воювам „срещу влиянията на буржоазната идеология“. Изглежда обаче, че в КНИК не обърнаха достатъчно вни- мание на тежките обвинения. Във всеки случай не ме уволниха, санкцията бе сведена до едно порицание в доклада на партий- ния секретар. Скандализиран от подобен либерализъм, зам. ректорът прибягна до по-коварен ход. Беше ми наложено да изнеса пред катедрата доклад „За значението на теоретични- те дисциплини“ и да дам конкретна оценка за нивото на пре- подаването им в академията. Подир строгите изисквания по този въпрос, поставени в Решението на ЦК, нямаше как да спестя отделни критични бележки по адрес на колегите, вклю- чително и на баща си. Когато вечерта преди обсъждането се отбих при Стария и му съобщих каква задача ми е възложена, той запита: ! А защо доклада не го изнесе Белмустаков? Нали той скалъпи Постановлението? Значи най-добре знае какво ни к>иа… ! Казва, че имал предостатъчно работа, за да върши и шята… ! Казва… Поставя тебе на топа на устата, за да не си раз- валя сам отношенията с преподавателите. ! Работата е, че трябва да говоря и за твоята дисциплина. ! Ами ще говориш, какво толкова. . . То сега май всичко се свежда до говорене. Веднъж вече си правих самокритика. Сега, види се, щее трябва да я повтарям… В ИМЕТО НА ОТЦА 163 ! Не става дума да я повтаряш буквално. ! Знаеш, че още преди войната преведох „Синтетична ис- тория на изкуството“ от Йофе… ! Йофе, татко, отдавна е зачеркнат от списъка на благонадеждните. ! А в новата редакция на книгата си цитирам и автори като Маца, Фриче, Пунин. . . Не съм съгласен с тях по някои неща, но ги цитирам. ! За Белмустаков и даскалите му, всички онези, дето ги цитираш, са хвани единия, та блъсни другия. Те също са от- давна зачеркнати от списъка. ! Е, аз не съм кадровик, та да се водя по списъци. Замълча. В малката стаичка известно време се носеше са- мо мъркането на Сирака – котака, свит на кушетката до баща ми. ! Както чуваш, Сирака е на същото мнение – рече Стария и погали котака, който само това и чакаше, за да се премести в скута му. После запита: ! А кои са оцелелите в списъка? ! Ами разни такива като Лазарев и Алпатов. Засега. Утре може и те да отпаднат. ! Радвам се, че си оптимист. ! Виждаш, че всичко там още кипи. Невъзможно е все тъй да кипи. Нещата ще се уталожат. До вчера руснаците и атомни бомби нямаха, а сега, както се чува, вече ги произвеж- дат на конвейер. Стария слушаше разсъжденията ми, без да отговаря. Не бях сигурен дали всъщност изобщо ги чува или се вслушва в мъркането на Сирака. Накрая все пак промърмори: ! Може и да си прав. Бомбите, както винаги досега, си остават най-важното. Инак, току виж, войната почнала, преди бай Тодор Павлов да е завършил своята Обща теория на естетиката. 164 Богомил Райнов *: *: * Ако беше разчитал, че насроченото съвещание ще предиз- вика интерес и ще се превърне в нещо като революционен трибунал, Белмустаков се беше излъгал. В уречения ден и час еднички посетители в помещението се оказаха неколцината преподаватели по теоретични дисциплини. Никой друг не бла- говоли да почете с присъствието си инициативата на зам. рек- тора – на хората им беше дошло до гуша от всевъзможните идеологически мероприятия. Прочетох набързо доклада си. Направих отделни бегли критически бележки за преподава- нето на различните дисциплини, като се стремях да бъда въз- можно по-пестелив в порицанията. Бях балансирал плюсове- те и минусите в оценките по такъв начин, че изпълнявайки формално изискването за критичност, да ядосам Белмустаков. Усилията ми не останаха напразни. В доноса, който той из- фабрикува по-късно срещу мене, се казваше: „Др. Райнов не постави пред катедрата за разглеждане въпроса, който стои в партийното решение, а именно въпроса за предприемане мер- ки за подобряване преподаването на история на изкуството… При разискванията докладът бе преценен като незадоволите- лен.“ Истината е, че разисквания нямаше. Докладът бе „преце- нен като незадоволителен“ единствено от Белмустаков, който с една емоционалност, граничеща с истерията, се нахвърли върху баща ми и мене. Присъстващите изрекоха от приличие по някоя и друга самокритична дума за собствената си работа. Баща ми на свой ред отбеляза, че приема критиката, припом- ни предишното си изложение и спомена, че вече е приготвил за печат преработения том на своята История на изкуството. Накрая всички си тръгнахме отегчени и недоволни, но най- недоволен бе Белмустаков. Това мизерно „обсъждане“ би минало и заминало, отдав- на забравено от малцината участници, наред с множеството В ИМЕТО НА ОТЦА 165 други обсъждания, съвешания и заседания, в които се пиле- еше основната част от времето ни през всички тия тягостни години. И ако споменът за онзи мрачен февруарски следобед на 1951 и за потискашата му атмосфера е оцелял, вината или ако шете заслугата за това е само моя. Споменах случая в очерка „Тютюневия човек“, посветен на баша ми. Разказах го без да шадя себе си, за което не съжалявам. Съзнавах, че по този начин давам възможност на враговете си да изопачават нешата и да ме оплюват, но ако се съобразяваш с мерзавците, би следвало да се превърнеш в рек- ламен агент на самия себе си, както правят мнозина. Не бива да навлизаш в гората, ако се страхуваш от змии. Единственото, за което съжалявам е, че в споменатия си някогашен очерк, тактично бях премълчал ролята на истинс- кия виновник. Сега няма да повторя тази грешка. Човекът, когото Белмустаков най-силно желаеше да отст- рани от академията, беше Николай Райнов. Не за да му заеме мястото – властолюбецът се бе нагърбил с предостатъчно лекции, за да обсебва и часовете на баша ми. А зашото го не- навиждаше с една спотаена, но дълбока ненавист, за която едва постепенно си давах сметка. Белмустаков бе се добрал до специализация в Москва, до високи постове, до партиен престиж, до научна титла, до Димитровска награда. Изобшо, постигнал бе сякаш всичко, за да завоюва солиден авторитет, а авторитетът все пак му липсваше. Научните работници не го тачеха като учен, нито художниците – като критик, нито студентите – като препода- вател. Чувствата, които най-често предизвикваше, бяха страх, презрение или неприязън. Големият специалист по история на изкуството си остава- ше Николай Райнов. Читателите търсеха неговите книги. Студентите се тълпяха на неговите лекции. Мнозина от коле- гите изпитваха симпатия и уважение към него. Пред този човек, пренебрегван от държавните издателства, премълча- 166 Богомил Райнов ван от критиците, порицаван като мистик от тодорпавловци, Белмустаков се смаляваше до реалните си измерения на дре- бен зубрач. И понеже бе нисък не само физически, но низък и нравствено, той бе решил да се справи с баща ми по най-ради- калния начин, – като го елиминира от културния живот. Дребо- съкът знаеше, че не може да постигне това с един замах. Нуж- но бе да се действа на етапи. И първият от тях – поне в предс- тавите на властолюбеца – беше описаното по-горе обсъждане. Само че от обсъждането не бе излязло нищо. В моя доклад бележките за елементи на идеализъм и за формален анализ бяха балансирани с признания за огромна ерудиция и тънък естетически усет, а също с припомняне на факта, че 12-томна- та история на изкуството – уникална не само за България – е достатъчно свидетелство за високата художествена култура на своя автор. Неколцината изказали се също не си позволиха критични бележки по научната работа на Николай Райнов. Разбрал, че замисълът му да дискредитира поне частично Стария се проваля, Белмустаков бе принуден да изостави за- учената си поза на безстрастен и даже добронамерен съдник. Тонът на изказването му бързо се превърна от поучителен в унищожителен. Понеже не познаваше историческия материал, ораторът се залови за методологията на баща ми, като я отру- па с възможни ругателски епитети в болшевишки стил – антинаучна, антиисторична, антимарксическа, антиленинска. Но колкото повече кряскаше, толкова по-ясно проличаваше, че е останал сам, напълно сам сред тези няколко души, следя- щи с недоумение истеричния му изблик. Когато най-сетне свърши и си тръгнахме, той се прибли- жи до мене и полугласно изсъска: ! Ти ме предаде! ! Да не искаш да предам баща си. ! Ти не можа да се издигнеш над личните чувства. ! Не съм се и опитвал. В ИМЕТО НА ОТЦА 167 И поех към изхода. Мисля, че от този момент нататък към задачата да ели- минира бащата, се прибави и намерението да види сметката на сина. Първата му работа още на следния ден бе да ме нак- левети пред ректора. Тук обаче също не му провървя. Като човек, преминал през суровата школа на болшевизма, бай Крум винаги гледаше да заема такова място, че да не могат да му забият нож откъм гърба, а добре познаваше и похватите на партийното лицемерие. Но той бе способен да проявява и добродушие, стига обстоятелствата да позволяваха подобен лукс. Предполагам, че когато Белмустаков се бе опитал да го насъска срещу баща ми и срещу мене, бай Крум го бе посъвет- вал: „По-кротко, не се изсилвай!“ i Не ми харесва този конфликт между тебе и Белмустаков каза ми той няколко дни по-късно. – Аз толкова разчитам на двама ви! i Ами кажи го на него. Не виждаш ли, че е решил да изхвърли баща ми от академията! i Глупости! Докато аз съм тук, такова нещо не би могло да се случи. И подир малко, вече по-меко: i Знаеш колко ценя Николай. Но що да се прави, виждаш какво е времето, – (многозначителен поглед към тавана) . – Всички трябва да се преустройваме. Помниш ли каква самок- ритика си дръпнах, когато изключвахме Жендов? От самок- ритика никой не е умрял. Партията е като майка. Не е срамно да си признаеш прегрешенията пред нея. След което ми направи знак с ръка да се приближа и про- изнесе полугласно: i Имай предвид, че за да издадат учебника на татко ти, няма да питат ни тебе, ни мене. Ще вземат мнението на Белмустаков. Така че не го дразни! По този въпрос бай Крум беше прав. Публикуването на книгата в новата преработка зависеше главно от Белмустаков, 168 Богомил Райнов а аз държах тя да излезе, за да се възвърне поне донейде само- чувствието на баща ми. По онова време все още не разбирах, че самочувствието му едва ли зависи от съдбата на този учебник. Зам. ректорът изглежда също бе решил под въздействи- ето на бай Крум да не довежда поне засега отношенията с ме- не до скъсване и се държеше, сякаш нищо не е станало. Знаех, че това не е мир, а примирие. Не ми бе известно само колко ще трае. На 17 май 1951 получих подписана от ректора заповед „да изготвя обстоен доклад пред Академическия съвет за обществе- ната, художествена и педагогическа дейност на ред. доцент Илия Бешков, във връзка с предложението пред КНИК за по- вишение на същия в степен извънреден професор“. Заповедта не вещаеше нищо добро. Това личеше и от краткия срок, кой- то ми се даваше: „Докладът да бъде представен на 30 май 1951 г. в Ректората на Академията.“17 Поисках да видя Кюлявков. Отвърнаха ми, че е зает. Следо- бедът пък се оказа, че го нямало. На другия ден – пак така. Додето накрая го издебнах на излизане от академията. Беше кисел, ала нямаше как да избегне разговора. ! „Сбстоен доклад“… Изготвен за десетина дни!… Как ста- ва това, бе бай Круме? ! Ти, какво? Сега тепърва ли ще го проучваш Бешков? ! Не държа справка за цялото му творчество в главата си. ! Какво творчество, бе? Що се правиш на наивен? Като че ли не знаеш за какво става дума! – произнесе с раздразне- ние ректорът. ! Знам това, дето го пише в заповедта ти. ! А не знаеш ли как настройва студентите против ръко- водството? Как се подиграва и с нас, и с учебните програми, и с Комитета? Точно за това трябва да пишеш – за вредителска- та му дейност! Другото е гарнитура. 17 Документът е запазен. В ИМЕТО НА ОТЦА 169 ! Как ще е гарнитура? ! Е така: гарнитура е! Ние тук няма да оценяваме кари- катуриста Бешков. Ще оценяваме педагога.. . ако такова гав- раджийство и наплевателство може да се смята за педагогия… Вече съм описал тази история в книгата си за Бешков17, но когато тя бе публикувана не всичко можеше да се каже, затуй без излишни повторения ще добавя някои подробности. Бешков наистина в беседите със студентите не подбираше мно- го изразите си. Кога иносказателно, кога с прозрачни намеци или съвсем направо, той подиграваше и новото ръководство, и внесените от Съветския съюз програми, не се съобразяваше с налаганата от Кюлявков желязна дисциплина и на всичко отгоре бе обожаван от учениците си. И Кюлявков, и Белмустаков разбираха, че предложението да бъде уволнен Бешков надали ще се приеме лесно от Червенков, особено след извършените вече уволнения. Единственият изход бе да принудят Бешков сам да си подаде оставката. Беше настъпил срокът за повишението му, а то за- висеше от предложението на академичния съвет. В случай, че съветът не направеше предложение, нямаше да има и повишение. А в случай, че не дойдеше повишение, Бешков, който бе твърде чувствителен човек, щеше без друго сам да си отиде. Всичко бе достатъчно ясно, та да е нужно да ми се обяснява. Затова, преди да се разделим, ректорът се задоволи да напомни: ! И си опичай акъла! Не забравяй, че Белмустаков доста спекулира с проявената от тебе мекушавост при обсъждането на теоретичните дисциплини. Казах му да не прекалява: все пак синовните чувства не могат да се пренебрегват. Но тук в случая не става дума за синовни чувства. Бешков не ти е баша… И като сниши глас – макар край нас по улицата да нямаше никой: 17 Богомил Райнов. Илия Бешков, монография. С. 1983. Стр. 34-37. 17С Богомил Райнов ! Чрез Бешков действа класовият враг.. . ! Хайде, и ти! ! Слушай какво ти казвам! Нали знаеш, че брат му бе ликвидиран от народния съд.. . От тогава и Илия се промени. Ректорът замълча, погледна замислено към обувките си и произнесе почти скръбно: ! Разбирам драмата му.. . Хора сме. Но не мога да оправ- дая такова поведение: да размътва главите на младите хора. Това е основното. Натам трябва да насочиш филипиката си. ! Бай Круме, не мога да пиша по тезиси. Остави ме да направя доклада както си зная, или го възложи на Белмустаков. ! Добре, добре. Знам, че ще се справиш и без инструктаж. Цялата комбинация очевидно бе замислена от Белмустаков и то, според формулата „с един куршум – два заека“. Ако при- емех да проваля повишението на Бешков, щях не само да ели- минирам един неудобен за тях човек, но и щях фактически да се присъединя към щаба на малкия властолюбец. Ако отка- жех да се нагърбвам с нечистата задача, тя, все едно, щеше да бъде решена от друг, а аз окончателно щях да се проявя като дезертьор, позорно напуснал партийните позиции. Такива бя- ха двете, предвидени от Белмустаков възможности. Въпросът бе – не съществуваше ли и трета. Белмустаков бе насрочил по свое усмотрение деня за ака- демическото заседание. В навечерието ректорът поиска да ви- ди доклада ми, но нямаше как да му го дам, понеже още не бях го довършил. В уречения следобед преподавателите започна- ха да пристигат умърлушени или навъсени, с изключение на неколцината злобари от свитата на Белмустаков. Пристигна и Бешков, мина край мене, сякаш не ме вижда, и се настани в най-далечния ъгъл на мрачната зала. Отношенията между хо- рата в академията бяха добре известни, тъй че на всички бе ясно какво предстои. Първата част на доклада ми беше утвърждаваща, даже хвалебствена, но това не значеше нищо. Известно е, че в по- В ИМЕТО НА ОТЦА 171 добни случаи важна е не първата част, ами втората. Но поне- же времето минаваше, а положителните оценки продължаваха, сред аудиторията взе да настъпва леко стъписване. Белмустаков все повече изпружваше напред глава, облещил озадачено кръглите си очички, Кюлявков тромаво се помръд- ваше в креслото, сякаш усещаше седалищните си части да из- тръпват и даже Бешков два-три пъти вдигна поглед към мене, сякаш недоумяваше: „Този докога ще ме хвали?“ Докога ли? Ами до края. Качествата на сатирика и хумо- риста, на карикатуриста и изобразителя на градския бит, на находчивия изобличител и тънкия психолог, на изключител- ния рисувач бяха характеризирани, без да се пестят суперла- тивите. Даже когато стигнах до педагогическата дейност на художника – не веднъж критикувана в самия академичен съ- вет – продължих с похвалите, напук на дадените ми от ректо- ра указания. Така стигнах и до естествения финал: предложе- ние да се присъди на Бешков звание професор.17 Когато свърших, в залата се възцари напрегната тишина. Бледото лице на зам. ректора бе съвсем побеляло от едва сдър- жан гняв. Неколцината му васали се споглеждаха объркани: „Какво става?“ Затова пък мнозинството се оживи. Бешков се ползваше с уважение даже сред хора, които не споделяха вол- нодумствата му. В един миг Белмустаков понечи да вдигне ръка за изказване, но Кюлявков го спря. Той достатъчно вяр- но преценяваше обстановката, за да позволи на заместника си да обърка съвсем нещата с някакъв гаф. Думата бе дадена пос- ледователно на други преподаватели. Всички те подкрепиха доклада. Противниците разбраха, че най-добре е да замълчат. Разбра го дори Белмустаков. i Ти ме закопа! – заяви мрачно Кюлявков, когато на след- ния ден се явих в кабинета му. И той – като Белмустаков. 17 Оригиналът на доклада е запазен. 172 Богомил Райнов i Напротив – спасих те. i Хайде бе! И от какво ме спаси? i От един скандал. i А именно? i Не ме карай да влизам в подробности. . . Скоро сам ше го разбереш. И съшо като него вдигнах многозначително очи към потона. Той съшо вдигна очи, но не към потона, а към мене, като преценяваше дали има нешо вярно в думите ми. За да насоча мислите му в желаната посока, поясних: i Ами ако съм закопал тебе, закопал съм значи и себе си. Бай Крум отново ми хвърли изпитателен поглед. Беше не- доверчив човек, но и не можеше да допусне, че ше дръзна да се изправя сам срешу групата на Белмустаков. Белмустаков – това бе КНИК. А КНИК – това бе Гаврилова. А Гаврилова не можеше да търпи Бешков. Само че Гаврилова не беше върхът. Дали този синковец Богомил не е надушил какво мислят там, на върха, нешо което ние дори не подозираме? Не бях надушил нишо. И на нишо не разчитах, освен на свършените факти. Сега, след като академичният съвет бе гла- сувал за повишението на Бешков, Гаврилова нямаше да по- еме риска да оспорва решението. Колкото до Белмустаков, сблъсъкът с него бе неизбежен. Току-шо бях узнал, че безапе- лационно е отрекъл книгата на баша ми. Не ми оставаше друго, освен да чакам следвашата му мерзост. Тя не закъсня. Усетил от случая с Бешков, че вече пет па- ри не давам за функциите му на групенфюрер, Белмустаков мина към фронтална атака. Първият му удар бе насочен сре- шу Николай Райнов. Разбрах, че е поставил ултимативно въп- роса за освобождаването му. Научих го от ректора с уговорка- та „между нас да си остане“, сякаш такова нешо би могло да си остане между нас. В ИМЕТО НА ОТЦА 173 ! Нали ти сам казваше: „Докато съм тук, това няма да се случи.“ ! Откъде да знам, че ще го хване такъв бяс – разтвори безпомощно ръце Кюлявков. И понеже мълчах навъсен: ! Ти не разбираш ли кой води хорото тук, бе? Онези в Комитета не слушат какво им говори бае ти Крум, те слушат какво им говори Белмустаков. Усещах неловкото му положение, но не му съчувствах. ! Трябва да намерим някакъв начин за помирение – про- мърмори ректорът, просто защото нямаше какво друго да каже. – Защо не поговориш с Николай? ! А ти що не поговориш със заместника си? ! И аз ще говоря, и ти говори, дано стигнем до нещо разумно. Когато съобщих на баща си за ултиматума на Белмустаков, той каза само: ! Вече съм си приготвил оставката. Опитах се да го разубедя. Защо бе нужно да го облекчава, като сам си подава оставката. Нека си носят позора, че са го изгонили, а не да се оправдават: „Ами той сам напусна“. Баща ми обаче бе непреклонен: ! Няма да позволя да ме унижават. И си подаде оставката. Ректорът я прие с полуискрено съжаление, а Комитетът – с мълчаливо задоволство. *: *: * Подир елиминирането на бащата оставаше да се проведе втората част на атаката, насочена срещу сина. На 28 юни 1951 Белмустаков адресира до ректора и партийния секретар на ака- демията едно колкото обстойно, толкова и зловещо изложение срещу моето „пакостно“ и „антипартийно“ поведение в инсти- тута. Документът е доста прозрачен като замисъл и твърде пое- 174 Богомил Райнов редствен като изпълнение, но би могъл да бъде използван като христоматиен пример за йезуитщината, с която някога прес- тъпните саморазправи биваха драпирани в тържествените оде- яния на високопринципна риторика. За да не губя времето на читателя, ще се спра само на отделни красноречиви пасажи. Изложението започва с донос за скандалното ми поведе- ние по време на споменатата вече „научна конференция“. Тук, за разлика от някои днешни клеветници, Белмустаков доста по-точно е изложил фактите: „В своя доклад, изнесен на научната конференция др. Б. Райнов не прояви по отношение на Н. Райнов оная строгост, която е присъща на неговата критика по отношение проявите на буржоазната идеология… На моята забележка по тоя повод др. Б. Райнов ми каза, че синовните връзки се явяват неудобни за случая. Но когато аз направих критика на новия учебник на Н. Райнов (на научната конференция) др. Б. Райнов нарече критиката пресилена. Тая критика не беше нищо друго освен рецензията, която бях направил по поръка на КНИК.“ По-нататък следва поредица от примери, целящи да докажат, че „др. Б. Райнов не се изказва и не се бори за про- веждане на партийното решение и то в един момент, когато все още влиянията на буржоазната идеология се проявяват в изказванията на много преподаватели“. Следва втора серия примери, от които би трябвало да проличи, че цялата работа в академията лежи единствено върху гърба на мъченика Белмустаков: „Това ми пречи да раста като научен работник, а може да се отрази в бъдеще и върху работата ми като препо- давател и заместник ректор. Вследствие претоварване с рабо- та нервната ми система не е в ред. А при оскъдността на науч- ни кадри в областта на изобразителните изкуства, подобни не- ща са недопустими от гледна точка на партийните и прави- телствени интереси.“ Изводът е достатъчно ясен: Ако нервна- та система на Белмустаков не се оправи, в областта на изобра- зителните изкуства ще настъпи хаос. В ИМЕТО НА ОТЦА 175 Естествено възниква въпросът: Как да се помогне на чо- века да сложи в ред нервната си система? Отговорът е подска- зан от самия доносчик: Час по-скоро от академията трябва да бъде изхвърлен този опасен за делото на партията тип – Богомил Райнов. Такъв е именно смисълът на заключителни- те пасажи в документа: „Поведението на др. Б. Р. е грубо нарушение на държав- ната и партийна дисциплина на Академията. То е в разрез с ония методи на работа, които лягат в основата на всички пар- тийни документи. . . Аз смятам, че ние проявихме либерали- зъм по отношение поведението на др. Б. Р. и ще носим отго- ворност за това. Но ние ще носим тежка отговорност ако про- дължаваме да търпим подобно поведение. Защото нашите работи ще загният, ние ще допуснем пропуски, а може би и провали.“ Няколко дни след като бе получил „изложението“ Кюлявков ме извика и под секрет ми даде да го прочета: ! Взел ти е мярката. И като изчака да се насладя на неподражаемия белмуста- ковски стил: ! Какво смяташ да правиш? ! Знаеш какво. Ще си подам оставката. ! И ти, като татко си… ! Ами нали крушата не пада по-далеч от дървото. ! Браво бе! Много услужливи хора се оказахте и двамата: каквото поиска от вас моя помощник, това правите. ! Ами ти защо не направиш нещо? ! Например? ! Ей го там кошчето за боклук. ! Виждам, че въобще не си даваш сметка за положението въздъхна отегчено бай Крум. Не възразих. ! Ти не разбираш ли, че не в кошчето, ами в Перловската река да го хвърля този материал, това нищо няма да промени. 176 Богомил Райнов Защото той вече е размножен и изпратен в Района, в Комитета, че и по-нагоре. Това – едно… Седях покорно, в очакване да чуя второто. ! Другото е оставката. Голям жест правиш, като я подаваш. И благороден. Ще трогнеш мало и голямо. Замълча, погледна бегло нагоре към вероятния анонимен подслушвач, сетне продължи: ! Цял живот ли ще те уча какво да правиш, бе! Толкова ли не се сещаш, че с тия факти, дето са тук изредени… ! Половината са измислени, а останалите – изопачени. .. ! Слушай, слушай какво ти говоря: С тия факти, измис- лени или не, той ти дава кадрова характеристика, от която ще патиш цял живот. Ама не било вярно. . . Ама не било точно така.. . Цял живот ли ще трябва да доказваш пред всяка инс- танция и по всеки повод, че не си камила?… Опитах се и аз нещо да кажа, но той вдигна срещу ми пъл- ничката си ръка: ! Знам всичко, което ще кажеш. Излишно е да ми наду- ваш главата. Каквото ти е на сърцето, изрази го в писмена форма и го донеси без протакане.17 Послушах го, но вероятно доста съм се колебал, защото депозирах възражението си чак подир месец – на 29 юли. Подир множеството лъжи, струпани от зам. ректора, мо- ето опровержение също нямаше как да бъде кратко. Затова ще се спра само на пасажа, свързан с темата Николай Райнов. Най-първо припомням, че Белмустаков е бил задължен „да помогне на Николай Райнов да преработи своя труд“, но въп- реки многократните ми подканвания не е сторил това. После се спирам и на обвиненията му, че не съм проявявал „строгост“ и съм щадел „синовните връзки“: „…Ако др. Белмустаков раз- бира под „строгост“ в критиката унищожителния и високоме- 17 С цел да ме улесни Кклявков ми даде за временно ползване белмустаковия оригинал на изложението. По-късно, понеже „забравих“ да го върна, документът ос- тана при мене. Пазя го и до днес. В ИМЕТО НА ОТЦА 177 рен тон, който той сам допусна в изказването, трябва да заявя, както впрочем и своевременно заявих в едно съвещание при АПО на ЦК на БКП, че с подобна „критика“ не мога да се съглася. Тук трябва да се добави и следното: др. Белмустаков направи своето изказване в края на конференцията, под фор- мата на „обобщаване“, като обаче изрази рязко и грубо въз- гледи, които съвсем не бяха намерили място в по-раншните изказвания. Тонът на критиката му към др. Николай Райнов беше зъл и унищожителен… Др. Белмустаков твърди, че въп- росната негова „критика“ не била нищо друго, освен рецензията, която бил направил по поръка на КНИК. Но пър- вата рецензия бе написана в съвсем друг тон и е твърде стран- но как др. Белмустаков в толкова кратък срок тъй главолом- но промени позициите си по въпроса.“ „Най-после трябва да се отбележи и недопустимото пове- дение на др. Белмустаков, който, изказвайки се последен на научната конференция, не даде възможност на др. Н. Райнов да отговори на обвиненията и да оцени собствената си работа. Подобни методи на работа не се нуждаят от коментар. Тук трябва да се посочи, че в изказванията си по-рано, лично пред др. Николай Райнов, Белмустаков е поддържал съвсем други позиции, посочвал е положителни страни в неговото преустройство, изтъквал е, че той е „ценен работник за нас“ и т.н.“ „Настоявайки за освобождаването на проф. Райнов от пре- подавателското му място в средата на годината, др. Белмуста- ков внесе хаос в работата по история на изкуството и лиши студентите от възможността да усвоят предвидената в програ- мата материя. По всички тия въпроси своевременно се изка- зах пред др. Белмустаков и пред представители на АПО и КНИК“. По-нататък изреждах лъжите на зам. ректора, като ги съп- ровождах с конкретни опровержения. Изобщо, бях изпълнил акуратно съветите на бай Крум, но не бях отстъпил и от собс- В името на Отца 178 Богомил Райнов твеното си намерение, защото изложението ми завършваше с думите: „…След дълбоко размисляне и преценка на силите си, реших, др. Ректоре, да ви помоля да ме освободите от мястото, което заемам в поверения ви институт. „1/ Оставката ми не бе приета от Кюлявков. Това в момента съвсем не ме зарадва. Имах достатъчно други ангажименти извън Академията, па и вече бе ми дотегнало да воювам с ко- варното бонапартче, чиито подлости тепърва навярно щяха да продължат. И те наистина продължиха. Всяко мое действие бе изпол- звано като повод за клевета, адресирана вече не до Кюлявков, в когото Белмустаков бе загубил доверие, но до Района, до Гаврилова, до ЦК, без да говоря за „органите“. А поводи – дал Бог. Общувах извън Академията с група студенти от горните курсове. Това се представяше като заговорничество срещу ръ- ководството на института. Бях наредил на библиотекарката да предоставя за разглеждане в читалнята някои албуми по модерно изкуство, обявени от зам. ректора за „строго забра- нени“. Това се тълкуваше като пропаганда на формализма. Бях се произнесъл пренебрежителна за някакъв доклад на Бел- мустаков . Това се преценяваше като враждебен акт спрямо съветското изкуство. Бях организирал дискусия между при- върженици и противници на импресионизма. Това пък се оце- няваше. . . Впрочем, как се оценяваше стана ясно, когато още на следния ден поискаха от ректората да представя имената на студентите, поели защитата на опасния метод. i За какво ви са? – попитах секретарката. i За да ги наказват. Ставаше невъзможно да се работи. Влязох при ректора, макар да казаха, че не приемал, и се опитах да му обясня, че вчерашната дискусия е била просто форма за овладяване на материята, че както е известно от древността, истината най- 17 Копие от изложението ми е запазено. В ИМЕТО НА ОТЦА 179 добре се изяснява в спора, че вече ми е писнало да ме шпиони- рат и че ако студентите бъдат наказани, ше си подам отново оставката, но този път с подробна мотивировка за порочния стил на преподаване в академията. i Олекна ли ти? – запита съчувствено Кюлявков, след като млъкнах. Не намерих за нужно да отговоря. i Дааа – произнесе почти меланхолично той. – Нахлуете тука, накрешите се и ви олекне. А аз пред кого да се накрещя? Или мислиш, че малко ми се е насъбрало тук! – и той се поту- па по гърдите. Наложи се отново да изслушам оплакването, че пробле- мите в тоя институт не ги решава ректорът и че след като знам какво е положението, би трябвало повече да внимавам, вместо да устройвам циркове с диспути и прожекции на мо- дернистични цапаници. Накрая все пак ми бе обешано, че на „ония синковци“ ше им се размине, обаче ако искат за в бъде- ше да прославят импресионизма, нека го правят в кръчмата, а не тук, оше повече те и без това прекарват времето си най- вече в кръчмата, „нали ги знам каква стока са…“ Най-опасните доноси срешу мене вървяха вероятно по ка- налите на Държавна сигурност, но за тяхното съдържание бих могъл само да гадая. Във всеки случай и на мене, като на бай Крум, вече много ми се беше насъбрало ей тук! … Толкова ми се беше насъбрало, та един съботен следобед се затворих у дома, струпах купчина томове върху бюрото и се заех с онова, което най-мразех – издирването, проучването и сравняването на текстове. Смятах, че ше приключа със заниманието за една вечер, но то ми отне три ноши. Няколко дни по-късно се отбих при Веселин Андреев, който по онова време беше главен редактор на „Литературен фронт“, и сложих дузина машинописни лис- ти върху бюрото му. Веселин ги пое, прегледа ги небрежно, убеден, че това е някаква поредна статия за поредна дискусия, 18С Богомил Райнов след това повторно и по-внимателно ги прегледа, а накрая възкликна: ! Това не е възможно! ! В началото и аз така мислех. ! Не, това наистина не е възможно. ! Фактите са нещо упорито, както бе рекъл оня. ! Имаш ли доказателства? ! С лопата да ги ринеш. ! Що не си ги донесъл? ! Ще ми трябва цяла кола. ! Добре, де: колата от нас, от теб – доказателствата. Половин час по-късно купчината томове бяха разположе- ни върху редакторското бюро и аз – пред смаяните погледи на двамата Веселиновци, Йосифов и Андреев – започнах да разг- ръщам съчиненията на този и онзи автор, да ги съпоставям с „творбите“ на Белмустаков, да сравнявам страници и параграфи. Всичко пасваше. Дребният властолюбец бе се ока- зал крадец от висока класа. Огромна част от „научните“ му трудове представляваше конгломерат от стотици буквално пре- писани откъси от чужди произведения. Именно: буквално преписани. Мошеникът не си бе дал труд поне да ги преразка- же със свои думи. Той открай време страдаше от недостиг на свои думи, ако не броя оскъдния набор от партийно-казионни клишета. Като прибавим и недостига на познания, без да го- воря за липсата на морал, какво чудно, че бе грабил на пора- зия от всевъзможни съветски автори: Недошивин, Кеменов, Соколников, Лазарев. . . Грабил бе от Протич и Мавродинов, за да скалъпи монографията „Реализмът в новото българско изкуство“ и да си осигури Димитровска награда. Грабил бе още в първата си публикация „Новият художествен реализъм“, от книгите на същия онзи некадърен професор Николай Райнов, за чието уволнение бе воювал тъй самоотвержено. Двамата Веселиновци бяха потресени, но и донейде объркани: В ИМЕТО НА ОТЦА 181 i Вестникът вече е набран. Не можем да сместим такъв голям материал – забеляза колебливо главният редактор. i Ще го пуснем в следващия брой – каза Йосифов. – И без това трябва предварително да го съгласуваме. Замълчах и почнах да си прибирам книгите. i Ти май се разсърди – забеляза Андреев. i За какво да се сърдя. Съжалявам само, че си загубих времето. i Абе нали ти казваме: материалът е бомба – обади се Йосифов. i Да де, само с тая дребна подробност, че бомбата няма да гръмне – отвърнах. i Какво значение, дали ще излезе утре или след седмица намеси се и Андреев. i Вие наистина ли не разбирате, че ако тази статия не излезе утре, значи ще излезе на Конски великден. За което крадецът ще ви бъде благодарен до гроб. Двамата се спогледаха. Не беше нужна особена далновидност, за да се предвиди, че стигне ли се до „съгласуване“, материалът никога няма да види бял свят. Нима някой би разрешил да се резили такава видна фигура като Белмустаков, лауреатът, зам. ректорът, глашатаят на съветс- кото изкуство и теоретикът на соцреализма. Нали изобличе- нието щеше да хвърли сянка и върху официалните институти, които бяха обявили един вулгарен плагиатор за светило на со- циалистическата ни култура. Наново обсъдихме положението с двамата Веселиновци и накрая стигнахме до компромисно споразумение. Аз се наемах още тук, на място да съкратя материала до по-скромни размери, а Йосифов лично щеше да го отнесе в печатницата и да органи- зира набирането му при пълна секретност. Именно в резултат на този малък заговор, на следния ден в „Литературен фронт“ се появи сензационната статия „Изкуството на преписвача“, при това съпроводена с редакционния подпис Литфронт. 182 Богомил Райнов Изобличението наистина се разрази с ефекта на бомба, както беше предрекъл Весо. И не само сред художниците, но и сред цялата културна общественост. Белмустаков, то се знае, побърза да обясни, че се касае до клеветническа кампания, до контрареволюционен преврат, до опит да бъдат уязвени здра- вите партийни сили. Същият следобед бе свикан извънреден Академичен съвет. Кюлявков се престори на болен и не се яви. Иван Петров, Драган Лозенски и още някои от гавазите на Белмустаков се опитаха да подхванат арията за вражеската кампания, но бяха грубо прекъснати. Присъстващите насто- яваха да чуят само едно: Вярно ли е изнесеното в материала, или не. Потвърдено бе, че е вярно, че е само малка част от плагиаторските подвизи на героя и че всички доказателства се намират в редакцията. ! В такъв случай няма какво да обсъждаме – заключи Илия Петров и стана. Белмустаков се озърташе, като търсеше помощ, но гава- зите се бяха спотаили. Опита се да обясни нещо – никой не го слушаше. Хората му обръщаха гръб и си отиваха омерзени. Вечерта в клуба Веселин Андреев ми разказа, че го викна- ли при Червенков още същата заран. Вероятно, току-що де- зинформиран от Гаврилова, вождът запитал навъсен с кого е била съгласувана публикацията. ! За какво да я съгласуваме, фактите са неоспорими – осмелил се да каже Веселин. ! Вие лично проверихте ли ги? – продължил да пита все тъй навъсен „хазяина“. ! Проверихме и даже по липса на място сума неща съкратихме. Човекът е преписвал с невероятен размах. ! Тогава, да върви по дяволите! – изръмжал Червенков и махнал с ръка в знак, че аудиенцията е приключила. Така настъпи катастрофата. Самозабравилият се лидер, привикнал да обругава, да унизява и уволнява неудобните, бе се оказал внезапно на свой ред неудобен и трябваше сам да В ИМЕТО НА ОТЦА 183 изтърпи поредните унижения и уволнения от незаслужено за- емани постове. И все пак, при случай като неговия, думата „катастрофа“ ми изглежда доста пресилена. В деня на изобли- чителната публикация запитах разсилния Сотир дали Белмустаков се е явил пред студентите да си изнесе лекцията. ! Яви се човекът и си прочете урока – потвърди Сотир. ! А студентите? ! Ами те също четяха. Разтворили бяха всички като по команда онзи вестник и се правеха, че четат статията. ! А той? ! Нали ви казах: прочете си урока без да мигне. Той говори, те се правят, че четат вестника и така – до края. Дързост на отчаянието. Или вяра в светлото комунисти- ческо бъдеще. От по-сетнешните събития пролича, че се е каса- ело именно за комунистическия оптимизъм. Подир някоя и дру- га година му възстановиха доцентурата, по-късно май стана и декан в Търново, публикува дори две-три нови книжки, надя- вам се без очебийни заемки. С две думи – отново възкръсна. Известно е, че партията не забравя своите. Още същата заран подир излизане на статията прескочих до Стария, за да му доставя една приятна изненада. Изненадата не се състоя. Вече беше получил броя. Чернобелият котак, сгу- шен върху кушетката до баща ми, единствен прояви бегъл ин- терес към донесения вестник, но след като го подуши и установи, че за разлика от друг път не съдържа нито късче салам, нито сирене, пренебрежително се обърна на другата страна и задряма отново. ! Кафе ще пиеш ли? ! Какво кафе, от ръж или истинско? ! Този път не е от ръж. От леблебия е. Тъй че пихме кафе, сиреч леблебия. Не питах какво мисли за статията. Достатъчно очевидно бе, че за това съм дошъл. ! Доста труд си хвърлил – призна по някое време. – Струва- ше си и да я подпишеш. Инак може да я оценят като анонимка. 184 Богомил Райнов ! И аз тъй смятах, но Веселин е на мнение, че не бива да изглежда като лична саморазправа, а да тежи като мнение на цялата редакция. ! Може и да е прав. Настъпи мълчание, леко озвучено от мъркането на кота- ка. ! Май не си изненадан от материала – забелязах. ! Не особено. ! Подозирал си, че е преписвал. ! Какво има да подозирам. Нали е преписвал и от мене. ! Но не си се сетил да го изобличиш. ! Щеше да прозвучи като отмъщение. ! Абе татко, той се готвеше да ти отсече главата, а ти не смееш да му развалиш прическата. ! Ти нали му я развали. Значи правдата все пак възтържествува. Репликата звучеше не толкова като похвала, колкото ка- то ирония. ! Изглежда не си доволен, че всичко приключи така – подхвърлих, потискайки раздразнението си. ! Нищо не е приключило. ! И продължение ли очакваш? ! Нищо не е приключило – повтори Стария. ! Защо така смяташ? ! Ленин така смята. Писателят, казва той, трябва да бъде колелце и бурмичка в единния партиен механизъм. Не пом- ниш ли? ! Само че въпросната бурмичка вече изхвърча. ! Важното е, че механизмът си е на мястото. А резервни бурмички – колкото щеш. ! Смяташ, че пак се връщаме на изходната позиция.. . ! Е, не съвсем. Което е загубено, няма вече как да се върне. „Което е загубено“… Сиреч надеждата. Знаех, че това има предвид. И че за тази проиграна надежда аз също носех вина. В ИМЕТО НА ОТЦА 185 Не защото я бях проиграл, а защото от глупост я бях подхранвал. И си спомних онази отдавнашна вечер, когато бях завел при баща си Белмустаков и още един, като тътрех мрежата с неизбежните в подобни случаи бутилки. Запазил го бях този навик да водя от време на време при него по някой от прияте- лите си. Не се случваше често, па и той живееше доста самотно, та ни приемаше радушно, а понякога просто ни изтърпяваше. В случая не ми се стори твърде радушен. Обясних си го с това, че не беше близък нито с единия, нито с другия. Белмустаков наскоро бе се върнал от Съюза, но вече събира- ше около себе си нещо като приятелски кръг с оглед на бъде- щи действия. По онова време много неща още не ми бяха ясни. Не ми беше ясен и самият Белмустаков. Държеше се с мене като със стар приятел, въпреки че едва се познавахме, и гово- реше с уважение за баща ми, като за голям авторитет в изкуствознанието. Намеквал бе, че няма да е зле ако се видим с него и поговорим за бъдещето издание на двутомната му „История на изкуството“. Вероятно тъкмо тази пътем подх- върлена фраза за „Историята“ бе ме навела на мисълта да го заведа при стария. Книгата на баща ми щеше да бъде публи- кувана от Комитета за изкуство и култура, където нещата се решаваха от Белмустаков, тъй че една среща наистина щеше да бъде от полза. С помощта на общата добронамереност и особено на из- питото вино, разговорът протече нормално. Белмустаков не пропусна да подчертае, че смята себе си за ученик на Николай Райнов и че „Историята“, освободена от някои неизбежни в миналото идеалистически налепи, тепърва ще има да играе ролята на неоценим наръчник за младото поколение. Баща ми не се обля в сълзи на умиление при тия комплименти – той не обичаше твърде комплиментите, особено когато се произ- насяха така настойчиво лице в лице – но вежливо ги прие и дори изтърпя следващия ни разговор за все по-агресивните про- 186 Богомил Райнов яви на Александър Жендов и групата му, макар че темата оче- видно не го вълнуваше. Беседата завърши късно подир полунош. Останах да спя при баша си. Заранта пихме и по чаша кафе, онова, дето той го наричаше „вегетарианско“, в смисъл, че не съдържаше ника- къв примес от истинско кафе. Не помня за какво точно говорихме, но когато вече се готвех да тръгна, Стария подхвърли, сякаш така, между другото: i Ония, сношните, повече не ми ги води. i Не разбирам в какво сгреших. i Дали грешиш или не, това си е твой въпрос. Но аз не желая да бъда зачисляван в групи. i Разправиите със Жендов ли имаш предвид? Трябва да ти кажа, че Жендов… i Излишно е да ми казваш какъв е Жендов. Не забравяй, че съм работил с него в едно ръководство, ако това изобшо може да се нарече работа. Така си беше. Непосредствено след Девети септември ба- ша ми бе избран за председател на Съюза на художниците, а за секретар бе определен Александър Жендов. Стария обаче бързо разбра, че за истински ръководител всъшност негласно е определен секретарят, докато ролята на председателя се ог- раничава с това да бъде достолепна фасада. Николай Райнов естествено побърза да се оттегли от фиктивния пост, но меж- ду книжата ми и до днес се мотаят подписани от Жендов бележки, в които секретарят учтиво нарежда на председателя какво да прави в един или друг случай. i Когато сноши говорехме за Жендов ти нишо не възра- зи – промърморих. i Мълчанието ми не ти ли беше достатъчно, за да разбереш, че не искам да се забърквам в проблемите ви. Изобшо вашите проблеми не са моите. i Привилегия на възрастта – промърморих, като усешах, че ме хвашат дяволите. – Аз обаче не съм в състояние да си В ИМЕТО НА ОТЦА 187 избирам проблемите. Те сами се стоварват на главата ми, по- неже не живея извън времето и пространството. ! Гледай само други хора да не си решават проблемите чрез тебе. Нали знаеш защо магарето го канят на сватба. Та имай го все пак предвид, когато те дърпат към някоя група. ! Моята единствена група е партията. ! Звучи тържествено – призна баща ми. Но за да не се възгордея прекалено, добави: ! И малко фалшиво. Защото в партията също има групи. И в тях също има нужда от магарета. Разговорът ставаше натегнат, та си замълчах. Нашите про- тиворечия по стара традиция се разразяваха не в кавги, а в мълчания. По-сетнешните събития потвърдиха правотата на баща ми, но нито той си позволи да ми го напомни, нито аз го признах. Защо трябваше да го признавам, след като бе доста- тъчно очевидно. Групи. Магарета. Или резервни части… Скоро разбрах, че аз също съм нарочен като резервна част, за да заместя шкар- тирания Белмустаков в ролята му на пом. ректор. ! Не ме бива за тази работа, бай Круме – възразих, когато Кюлявков ми постави задачата без заобикалки. ! А мене бива ли ме? Да не би за това да съм следвал – да ставам ректор? Изкомандва ли ти партията, няма мърдане: ще козируваш и ще изпълняваш. Цял живот ли ще те уча? И по-късно, когато го изпращах до дома му: ! Това, дето ти го предлагам, е не само в мой, но и в твой интерес. Много се лъжеш, ако си мислиш, че в Комитета оце- няват статията ти срещу Белмустаков като голямо геройство. Като предателство я оценяват, така да знаеш! Спря ме като ме хвана за лакетя и произнесе полугласно, въпреки че край нас нямаше никой: ! Едва се отървахме от групата на Белмустаков и ето ти го вече насреща Илия Петров с тайфата си. ! Че той отдавна си е тук. 188 Богомил Райнов i Ама не като претендент. Кога стана калайджия, кога му почерня дирника. Ще ни разнищи! И като освободи ръката ми: i Тъй че мисли му! Няколко дни по-късно ми предаде четири големи листа, изписани с дребен почерк. i Прочети това! Беше очерк за дейността ми като изкуствовед. Една пре- калено ласкава оценка за едно твърде скромно творчество. i Много си ме прехвалил. i Така трябва. Здраво са те наклепали, та трябва да те поизмием. Ще я дам в „Ново време“, напук врагу. Не я даде никъде. Загуби интерес към нея, когато разбра окончателно, че не искам да ставам негов заместник. А ръко- писът на възхвалата остана сред книжата ми. Жалко, че „Ново време“ отдавна спря да излиза. Предан войник на партията – така скромно се самооценя- ваше бай Крум. Само че и войникът се нуждае от отпуск. Загубил вяра в разнебитената група на Белмустаков и стрес- нат от настъпващата тайфа на Илия Петров, Кюлявков изле- зе в пенсия, за да се погрижи за тялото си, грохнало от всевъз- можни болести. Неприятен и не твърде продължителен отпуск. Две години по-късно му бе писано да потегли към последното си назначение, с което никой никога не се е разминал. А що се отнася до групите, неизбежно е да кажа поне ня- колко думи за „Случая Жендов“, макар привидно да не е свър- зан с темата ми. *: *: * Един публицист бе писал навремето, че нашите творци след 9 септември си живеели твърде задружно, додето не възник- нал въпросният случай, та да отрови всичко. Тази идилична картина е тъй далече от истината, че не си струва да се зани- В ИМЕТО НА ОТЦА 189 маваме с нея. Острите котерийни борби са се разразявали не веднъж и не от вчера в културния ни живот. Нападките на групата около сп. „Мисъл“ срещу реалистично-битовата тра- диция на Вазов, антагонизмът между символисти и реалисти, пуническите войни на „левите“ срещу „златорожците“, пар- тийните конфликти между правоверни и ренегати около спи- сание „Нов път“ или около „Кормило“ – това са само част от примерите, илюстриращи нашенската традиция да превръща- ме естетическите различия в повод за враждебност и взаимно отрицание. Промяната на 9 септември 1944 не само не сложи край на тази нещастна традиция, но добавъчно я изостри с въвеждането на политическите позиции като определящ критерий. „Случаят Жендов“ е твърде симптоматичен именно в то- ва отношение. Той не може да бъде посочен само пътем в ед- на или две страници. Постарах се да го изложа преди години в доста обширен очерк, останал за сега все още непубликуван. В момента обаче, понеже темата ми е друга, ще се задоволя са- мо с някои бележки за ролята на Жендов като шеф на група. В продължение на половин век за Жендов е прието да се говори според принципа „или добро, или нищо“. Не само за- щото е покойник, а понеже е и мъченик. Нямам намерение да нарушавам принципа, но бих желал да се придържам по-бли- зо до фактите. Челното място, което Жендов бързо заема подир 9.IX.44 не се дължи на творческите му качества в живописта, нито даже в графиката. Той е далеч от магистралната експресив- ност на Бешковата рисунка и поразяващата сила на Бешковия сарказъм. Далеч е и от самобитността и виталността на Стоян Венев. Бихме му направили лоша услуга, ако вземем да го срав- няваме с богатството на изразни възможности у Ангелушев. Той обаче превъзхожда всички с някои други качества, които не са естетически, а политически и които по това време доби- ха особено голяма тяжест: Биография на комунист, специали- 19С Богомил Райнов зация в Съюза, активен участник в партийния печат, пръв пред- седател на Дружеството на новите художници, човек с неп- рикрити амбиции, а вероятно и възможности на организатор и лидер. И още едно качество, което не се афишираше, но означа- ваше много: смятаха го за близък на Вълко Червенков, с кого- то навремето бил съученик в III мъжка гимназия и когото има- ше дързостта да нарича пред хората „Вълко“. Един от псевдонимите, с които подписваше рисунките си преди Девети, бе Чичо Слон. Находчиво хрумване. Слонът е могъщо, а казват и мъдро животно. Имаше едро телосложение, мудни движения, бледо лице и тежък поглед. Тежък бе и по характер. Когато веднъж стана дума за тази му черта пред Васка Емануилова, тя спомена: ! Ами нали ние навремето зарад Жендов напуснахме „Новите художници“. Неговото командаджийство не се траеше. Иван Ненов, причисляван право или криво към жендовците, се изтърва години по-късно в едно интервю: „Жендов щеше да действа като Вълко Червенков, ако имаше тази власт.“17 Приказките за широтата на възгледите му са са- мо приказки. Достатъчно е да се прегледа сборникът „Перото на Жендов“, за да се установи естетическото тесногръдие на автора, който още през 30-те години произнася грубите си при- съди срещу художници като Александър Божинов, Борис Денев, Сирак Скитник, Бенчо Обрешков, Васил Стоилов, Султана Суруджон, Стоян Венев и др.27 Крайната си нетърпимост към всяко идейно и естетичес- ко другомислие Жендов проявява и през 40-те години. За да омаловажат този факт някои жендовисти сочеха статията му „Георги Димитров и изкуството“37, където се говори за „пани- 17 Иван Ненов: Мозъците на някои народи се курдисват. В. „24 часа“, 18 юли 1993. 2/ Сб. Перото на Жендов. С. 1984. 3/ Ал. Жендов. Георги: Димитров и изкуството. Сп. „Изкуство“, бр. 6, 1949. В ИМЕТО НА ОТЦА 191 ката на някои маловери, които дърпат цветето, уж за да уско- рят растежа му“, сиреч проявяват прекалено нетърпение спря- мо преустройството на творците ни. Само че този пасаж визи- ра противниците на Жендов от Съюза на художниците и КНИК и е съвсем изкуствено прикачен към статията, в която изобил- стват изрази като „творецът трябва“, „творецът е длъжен“, „който не върви напред, той изостава, а който изостава назад, него го бият“. Излишно е да се спори за позициите на Жендов, тъй като сам той не веднъж ги е легитимирал. Ясен пример в това от- ношение е статията му „Против вредните влияния на класо- вия враг върху нашето изобразително изкуство“17 , публикува- на в разгара на истеричната кампания срещу врага със или без партиен билет и по-точно в кошмарната 1949, когато бе осъ- ден и ликвидиран Трайчо Костов. В първата част на статията авторът произнася присъдата си върху изкуството на капиталистическия свят, представля- ващо „патологични чудатости, които граничат с умопомрачение“. Следващото изложение е посветено на „фор- мализма у нас“ с неговата „антинародна същина, в която дре- мят живи раковите клетки“. Посочена е и „крайната снизходителност“ на нашата художествена критика, премъл- чаваща „грешките и слабостите“ на художника, „уж за да не се пречи на неговия растеж, да не го отчайва“. (Нека не питаме къде отидоха маловерите и скубачите на цветя) . Накрая, оп- рял се верноподанически върху съответните цитати от Жданов и Червенков, дава строгите си предписания за „борбата срещу вредните влияния на класовия враг в нашето изкуство“. Подобни статии по въпроса колко е загнило западното из- куство и как трябва да се пазим от влиянията му всички сме писали, макар и без претенцията да търсим класовия враг сред художниците ни. Въпросът е, че позициите на Жендов с нищо 17 Александър Жендов. Против вредните влияния на класовия враг върху наше- то изобразително изкуство. Сп. „Изкуство“, кн. 1, 1949. 192 Богомил Райнов особено не се различават от тия казионни писания, освен с престараванията на темата враг и врагове, която тема – както ще видим – при интерпретациите на този автор, прераства в полицейски донос. Колкото до разразилата се по това време груповска борба в съюза на художниците, тя е дотам усложнена от безприн- ципни междуличностни отношения, та би било крайно отег- чително да я излагам. Съвсем накратко казано, нещата стояха така: Голяма част от времето през 1947-1948, ползвайки се от партийното доверие, Жендов прекара в омразния Запад – Италия, Франция, Германия. Но за да не губи влиянието си върху съюза, той осигури да бъде утвърден за главен секретар приятеля му Петър Славов. Славов се оказа наистина работлив, само че реши да работи за своя сметка, подкрепян от хората в КНИК, а както се разбра по-късно, и от органите на ДС. Около него бързо се образува компания от общо взето незначителни художници, деклариращи твърдо верността си към партията. Техни съюзници на практика станаха и ортодоксалните кри- тици или теоретици. Неголямата, но също претендираща за партийна принципност групичка около Жендов се състоеше от неколцина негови лични приятели или бивши членове на „Новите художници“. Тук също трудно можеха да се открият големи творци. Големите по принцип не се движат в стадо, независимо от това, кой е пастирът. Зачестилите все по-остри сблъсъци между двете групи на Годишно-отчетните събрания и без събрания предизвикаха об- следване на партийната организация към СБХ през пролетта на 1949 по лично нареждане на Червенков. Резултатът от обс- ледването се оказа неблагоприятен за Жендов, който бе нака- зан с последно предупреждение, след като си направи една дос- та половинчата самокритика според обичайния тогавашен лаф, че „от самокритика никой не е умрял“. Вероятно недооценил сериозността на този първи алар- мен звънец, Жендов продължи да отстоява позицията си, която, В ИМЕТО НА ОТЦА 193 формулирана с няколко думи гласеше: „Аз съм верен на партията, но нейните указания трябва да се прилагат в среди- те на художниците под ръководството на специалист като мене, а не на разни чиновници и апаратчици, които само вредят на партийното дело“. Тъкмо това свое убеждение отстоява той и в прекия си сблъсък с Вълко Червенков по време на прослову- тата среща в навечерието на новата 1950 година. За въпросната среща, състояла се в дома на Христо Радевски циркулираха в продължение на четири десетилетия най-различни, често съвсем противоречиви слухове. Самият Радевски през цялото това време пазеше гробно мълчание, ве- роятно от неудобство, че трябва да говори за близостта си с вече низвергнатия Култ, като че тази близост не беше публич- на тайна. Едва през 1990 – неприятно задянат от някои публи- кации – той благоволи да наруши мълчанието си. Знам доста- тъчно подробности от други участници на срещата, но от ко- ректност ще се задоволя само с един пасаж от обясненията на домакина: Като разказва кои, как и защо са били събрани у дома му в новогодишната нощ, Радевски добавя: „От дума на дума меж- ду Жендов и Червенков се завърза спор по едно изложение на Жендов до ЦК за раздорите между художниците и отношени- ето на ЦК по тези раздори. Спорът стана много остър. . . Червенков си отиде видимо спокоен и каза, че „не гони карез“. Но очевидно тоя спор е дал тон на по-сетнешното му отноше- ние към Жендов“.17 Независимо от фразата на шефа, че „не гони карез“, Жендов без друго е обезпокоен от разразилия се сблъсък. Известно време той вероятно очаква, че ще бъде извикан от Червенков, за да се изяснят отношенията им. Това не става. Явно е, че за да се изяснят отношенията, инициативата трябва 17 Хр. Радевски. Хлевоустия за една новогодишна вечер. В. “Литературен фронт“. 10 май 1990. В името на Отца 194 Богомил Райнов да бъде поета от самия Жендов. Така, подир дълги размисли и колебания, той изпраша до Червенков на 9 март 1950 своето капитално писмо от 19 машинописни странили, за което тол- кова е говорено и което все пак и до днес не е публикувано. То липсва даже в тъй грижливо подготвения сборник „Перото на Жендов“. Зашо ли? Ами по простата причина, че представля- ва позорен документ най-вече за самия Жендов. Само че този документ не е тайна. След Априлския пле- нум от 1956 той бе прочетен пред партийната организация на СХБ. Ксерокопия от него притежават различни лица. Затуй не смятам, че навлизам в някаква свръхсекретна зона, като споменавам за него. Опитвал съм се да си обясня какво е накарало художника да напише това недостойно във всяко отношение послание. Някои от подбудите му са достатъчно ясни. Той вече е обре- менен със заплахата на последно предупреждение. Отгоре на туй си е позволил да влезе в личен конфликт с Червенков, за да отегчи съвсем положението си. Страховете му са на път да прераснат в паника, а паниката е нешо ирационално и неконтролируемо. Вярно е, че разсъдлив човек като Жендов едва ли би дей- ствал без известни практични съображения, само че под вли- янието на обземашата го паника, те отстъпват място на опас- ни илюзии. За да не бъде елиминиран от груповската междуособица и от шанса да разгроми Славовци, той е принуден да капитули- ра пред Червенков. Което и прави. Фразите за вярност към партийното ръководство или декларацията, че Червенков „ви- наги е бил най-близо до нашето изкуство“ целят да покажат, че вироглавецът се е смирил. В съшото време Жендов държи да докаже убедително и с конкретни факти, че ако е водил борба, тя не е срешу партията, а срешу партийните врагове. Какви са тези факти? Това е цяла колекция от персонални характеристики на най-опасните според Жендов лица. Колек- В ИМЕТО НА ОТЦА 195 шията е съставена от две части. В първата част фигурират чле- нове на групата на Славов и Керезиев, обрисувани посредст- вом злостни клевети, събирани по кръчмарските маси или съ- чинени специално за случая. Колкото до оценките, те са без- апелационни: „Чужд и враждебен на комунизма“ или „изоли- ран от партията като полицейски агент“. Това е „сочен матери- ал от биографии“, според израза на самия Жендов, но засягащ само 12 първенци на групата (между които и аз), колкото да се очертае грубо само общата физиономия на бандата. Втората част на колекцията съдържа някои видни представители на бур- жоазията – сиреч пак врагове, но без партиен билет. Характе- ристиките тук са по-кратки, ала не по-малко категорични: „Дим. Гюджеков. .. фашистка дейност. .. Ник. Кожухаров, изключван за профашистка дейност. . . Кочо Щъркелов, бивш хулиганст- ващ фашист, знаме на фашистите, приятел на Борис III… Ни- кола Танев, бил в услуга на полицията, изключван от съюза за фашистка дейност… Янко Павлов, деветоюнски фашист… Бин- ка Златарева, от свитата на принцеса Евдокия, Руска Марино- ва, приятелка на Ник. Петков. .. Борис Денев, фашистки иде- олог…“ И пр. и пр. Все пак и тука цифрата е сравнително скромна само 16 души, колкото да се види за какво става дума. А става дума, че „класовият враг работи в нашите редове“. След подобно заключение и подир цялата тази аргументация нормално би било да последва и предложението: i Арестувайте ги! Но Жендов си е наложил вече да бъде скромен и вероятно се придържа към правилото: от мене фактите – от вас арестите. „Изложих всичко това – пише той, – като се старах да бъда възможно най-кратък – за което пожертвах маса подробности. Старах се също така да бъда възможно най-добросъвестен и изложих само твърдо установени неща, за чиято автентичност мога да нося изцяло отговорност. Това изложение направих, защото мой партиен дълг е да улесня партията, която единст- вена може да поправи нещата в нашия сектор.“ 196 Богомил Райнов Писмото-донос дава резултат. Както споменава Николай Шмиргела в един свой спомен „В. Червенков в една случайна среща през март 1950 казва на Жендов „да се готви за председа- тел на съюза“. Срещата, естествено, съвсем не е била случайна, нито направеното предложение е случайно. Спомням си какво стъписване предизвика навремето новината за тази среща, зара- ди нейния драматичен характер. Жендов приема с благодарност предложението, като обещава да подбере подходящи хора за но- вото ръководство. На което шефът отвръща, че подборът на ръ- ководството е работа на ЦК. На което пък Жендов възразява, че не би могъл да работи с кой да е. „Съставът се определя от ЦК“ отсича наново Червенков и с това обявява края на срещата. Случаят предизвика стъписване и в двете групи. Само че в едната то бе радостно, а в другата скръбно. Няколко дни по- късно един от привържениците на Жендов ми довери, че ко- гато запитал „защо си направил такъв фасон, бе Сашо?“, онзи отвърнал ядосан: ! Абе той иска да ме принуди да работя със Славов! Толко- ва ли не го разбираш това! И вероятно е бил прав. Шефът навярно е искал да съче- тае прошката с наказанието, като принуди Жендов да рабо- ти рамо до рамо със смъртния си враг. А няколко дни по- късно се разнесе и нова тягостна вест: Застреля се партийни- ят секретар Колю Колев. Напоследък той бе взет на прицел от жендовци с клеветата, че някога бил полицейски агент и арестуването му било предстоящо. Затова именно жендовци бяха сочени като виновници за самоубийството. Атмосферата в СБХ ставаше все по-напрегната, а взаимната ненавист меж- ду двете враждуващи групи все повече се развихряше и кога- то за 7 юли бе насрочено годишно-отчетно събрание на пар- тийната организация, всички очакваха избухването на няка- къв взрив с непредвидими поражения. И никой не подозираше, че междувременно съдбоносния взрив е вече избухнал, макар безшумно и доловен само от малцина. В ИМЕТО НА ОТЦА 197 На 2 6 май 1950 Жендов бива извикан в Министерския съвет. Там, в присъствието на председателите на творческите съюзи Червенков прочита нещо като доклад, който по-късно ще бъде обявен за партиен документ от историческо значение, представен като „реч“ и озаглавен „За партията или против партията в изобразителното изкуство“. По този документ са изписани реки от мастило, той е бил многократно коментиран, цитиран, възвеличаван или обругаван, та не е нужно да го преразказвам. Що се отнася до самата среща, един от участ- ниците в нея – Александър Обретенов, минаващ тогава за жендовец, – по-късно ми довери: i На 26 май рано заранта на вратата ми се позвъни. Знаеш какво означаваше по онова време да ти позвънят рано заран- та на вратата. Изтръпнах. Научил бях, че водят някакво обс- ледване за нелегалната ми дейност навремето в Бургас и за обстоятелствата, при които бях избягал от полицията в Русе. Помислих, че идват да ме приберат. Но младият мъж, заста- нал пред вратата, ми каза само, че в 10 часа трябва да бъда в Министерския съвет при другаря Червенков. Когато отидох, Червенков още го нямаше. В залата бяха Рубен Аврамов, Сава Гановски, Елена Гаврилова, Александър Жендов, Христо Радевски. . . Не помня дали имаше още някой. Малко по-късно влезе Червенков. Бил ни викал, за да ни запознае с един материал. Материалът бил вече приет от Политбюро и не под- лежал на обсъждане. После прочете речта си. Всички слушаха вцепенени. Само аз – може да е срамно – си отдъхнах. Очаквах да прочете и моята присъда. Инак за какво ме е викнал. Когато шефът свърши, Жендов поиска думата, но Червенков го сряза: „Нали чу какво казах: не сме те викнали тук за дискусии.“ Огледа се и погледът му спря върху мене. „Другарю Обретенов рече. – Ти защо така си се отдръпнал? Никъде нищо не печатиш. Да не си ни сърдит?“ Изби ме пот. Отвърнах, че съм готов да сътруднича, но имам усещането, че съм станал неудобен. „Кой ти е казал, че си неудобен? – възрази Червенков. 198 Богомил Райнов Който помага на партията, няма зашо да се бои, че е неудобен.“ Едва когато се прибрах в къши, си спомних омър- лушения вид на Сашо. Засрамих се, че чак сега се сешам за дереджето му. Знаеш, че бяхме приятели. „Абе нали е казано: Един гледа сватба, друг – брадва.“ На устата ми беше да го изтърся, но премълчах. Мисълта ми за брадвата обаче вероятно бе прехвръкнала до него, зашо- то забеляза: i Оше тогава усетих, че главата му е вече на дръвника. Червенков уж формулираше въпроса с „или-или“ – или сам ше се разобличиш, или ше вървиш по дяволите, но ясно беше, че въпросът той вече го е решил. i Е, тебе поне вече не са те стряскали заран рано. Сашо ме погледна, леко засегнат от бележката ми, но да- де вид, че я възприема само буквално: i Напротив. Оше следната заран звънецът пак иззвъня. Пред вратата стоеше вчерашният млад човек, но вместо при- зовка държеше в ръка червен карамфил. Каза ми, че предния ден имало нареждане да дойдат тази заран и да ме приберат „за справка“, но сноши нареждането било отменено. „Знам ви кой сте – вика – и се радвам, че ви се размина, та рекох да ви донеса за спомен едно цвете.“ Макар срешата в Министерския съвет да бе станала преди повече от месец, художниците, които се стичаха на 7 юли за годишно-отчетното събрание не знаеха нишр за нея, понеже бе протекла в пълна секретност. Червенков не дойде на събранието, въпреки очакванията. Скоро стана ясно, че нишо изобшо няма да стане според очакванията. Форумът от отчетно-изборен се превърна оше в началото в антижендовски. Основният доклад бе произнесен не от партийния секретар, а от ненадейно появилия се Тодор Живков. Това бе гневна об- винителна реч срешу Александър Жендов и групата му. Последвалите изказвания съшо бяха предварително В ИМЕТО НА ОТЦА 199 организирани, защото всички изобличаваха Жендов. Така нап- равих и аз, ала понеже не бях напълно в курса на нещата, се отплеснах да говоря за състоянието на цялата организация. През почивката Живков ме похвали, но ме и смъмри: ! Трябваше да съсредоточиш огъня срещу вредителства- та на Жендов, а не да се занимаваш с Мара Цончева и с Илия Петров. ! Мислех, че ще разглеждаме неблагополучията в организацията. ! Че то е все едно. Вредителствата на Жендов, това са неблагополучията. Изказването ми, но вече освободено от пасажите за Цончева, Петров и тути кванти, бе публикувано и в печата, заедно с множеството други антижендовски изказвания. С не- го се изчерпваше цялата ми дейност срещу групата, но то се оказа достатъчно, за да бъда по-късно обвинен от някои пар- тийни шмекери, че също съм носел вина за съдбата на Жендов. Впрочем всички материали от въпросното тягостно и позор- но тридневно събрание са отдавна публикувани и са на разпо- ложение на онези, които все още биха проявили някакъв ин- терес към тях.17 От Жендов естествено се очакваше не да отговаря на едни или други частични обвинения, а да си направи пълна и задъл- бочена самокритика. Направи я, разбира се, според спомена- тия лаф, че никой не е умрял от самокритика. Само че този лековат вариант вече не важеше за него: „Другари, виновен съм, много съм виновен, но. . .“ Нямаше място за никакво но, за никакви полусамообвинения и полусамооправдания. Беше безпощадно притиснат до стената, пред която се готвеха да го разстрелят и той постепенно го разбра, когато не само про- тивниците му, но и най-близките му приятели взеха да стават един подир друг и да го атакуват. Всички – без изключение. 17 Пълният стенографски протокол на събранието от 7, 8 и 10 юли 1950 е публи- куван в броеве 2/3, 4, 6, 7 и 9 на „Вести на ВС на БКП“ от 1990. 20С Богомил Райнов Подир което, на третия ден, Живков отново взе думата. Най-първо, като встъпление спомена, че именно Жендов но- си вината за самоубийството на Колю Колев. След това запи- та „какво е правил Жендов в продължение на цяла година на Запад, пред кого и какви ангажименти е поел“ там? Накрая, като подчерта, че „Жендовщината, това е трайчокостовщина в областта на изобразителното изкуство“, заключи: „Мястото на Жендов не е в нашата партия“. Ръкоплескания. Предложение на комисията за изключване. Но тъкмо преди да приключи садистичният ритуал, грешникът помоли да бъ- де изслушан повторно. Аудиторията възропта и гласува против, ала Живков великодушно разреши. За тази втора самокритика на Жендов никой от симпати- зантите му никога не е споменал. Тя обаче е произнесена и няма как да се изтрие от протокола. Това е реч на безпощадно самооклеветяване, позорен поклон пред безмилостния сатрап, акт на безусловна капитулация. И додето го гледах как е зас- танал пред враждебната аудитория, някак смален, с лице по- бледо от всякога и с погаснал поглед, произнасящ отчаяно уни- щожителните оценки за самия себе си, изпитах някакво усещане, сякаш се задушавам. Това не бе състрадание, а почти физическо чувство на тягост, като че въздухът не ти достига. Сякаш се давех в нелеп кошмар, в това призрачно помещение, сред тия призрачни хора-сенки, с лица застинали в злорадо любопитство и садистична наслада. Мъчително бе да слушаш думите на жестоко самооклеветяване, които нещастникът произнасяше безчувс- твено като автомат, както е мъчително да слушаш стоновете на човек, подложен на инквизиции, дори човекът да ти е не- познат или безразличен. Не се питах искрени ли са тия думи или не – това вече не бе от значение. Викът на болка няма друг смисъл, освен болката. „Докладът ми помогна да осъзная напълно антипартий- ните си позиции. . . – говореше Жендов. – Преценката ми за В ИМЕТО НА ОТЦА 2С1 общата изложба бе антипартийна… През изтеклите години мо- ето поведение… бе изцяло антипартийно… Резултат на моето поведение бе оформянето на антипартийна фракция.. . Като се спрях върху моята упорита антипартийна борба… искрено лик- видирам своя антипартиен арсенал.“ Нещо влудяващо имаше в това безкрайно повтаряне на епитети – антипартийност, антипартийна, антипартийно… При цялата си тривиалност, тези формулировки звучаха като няка- къв маниакален бъбреж на границата на безумието. Сякаш за този човек, застанал пред тълпата от неумолими противници и гузно спотаени от страх бивши приятели, изключването от една организация се възправяше като символ на житейския крах, връх на нещастието, синоним на ужаса и смъртта. Може би Жендов все още вярваше, че с тази позорна мол- ба за пощада ще смири партийния гняв. Напразни илюзии. Изправен срещу него Живков запита с хладен цинизъм: ! Колко пъти ще правите самокритики?… Вие дължите на партията един отговор: Кой е зад вас? Това трябва да кажете: Кои са тези, които стоят зад вас; кой ви движи и кой ви направ- лява? Това не е въпрос, а окончателна присъда: кажи, че си шпионин, за да те застреляме, а после може и да ти простим. Стоян Сотиров, довчерашният приятел на обвиняемия, предлага за гласуване изключването му. Всички вдигат ръка. Въздържали се няма. ! Трябва една ясна формулировка – обажда се плахо ня- кой от редовете. ! По-хубава формулировка от тази, която каза др. Живков, няма – отвръща авторитетно Сотиров. И наистина: каква по-ефектна формулировка от тази, че Жендов е шпионин. Той, същият, който бе писал на Червенков: „Класовият враг работи в нашите редове! “ И с когото Червенков жестоко се изгаври, като посочи за класов враг самия него. 202 Богомил Райнов Години по-късно някои от приятелите на мъченика про- ляха доста сълзи в печата върху тази трагедия. И никой от тях не намери достатъчно доблест у себе си, за да признае, че те самите бяха изиграли една не твърде благовидна роля в трагедията, като бяха обърнали гръб на приятеля си. Само Васка Емануилова, макар да не го признаваше за лидер, бе се загрижила за него и на следната заран бе се обърнала за по- мощ към приятеля на Червенков – Христо Радевски: ! Звъня му аз на вратата, – разказваше, – звъня, звъня, никой не отваря. Най-после се показа намусен – бръснел се. „Христо, викам, Жендов е в много тежко състояние, трябва да му помогнем.“ Той още повече се намуси и рече троснато: „Кой каквото е дробил, това да си сърба!“ И ми хлопна вратата. А понеже трагедията нерядко има и фарсов вариант, то на партийното събрание на художниците след Априлския пленум на БКП от 1956, не друг, а лично Тодор Живков патетично заклеймява изключването на Жендов от партията и отхвърля обвиненията, че бил враг.17 Ала подценявайки прекалено ин- телекта и паметливостта на аудиторията, новият партиен ръ- ководител прави грешка. От залата започват да го апострофират, а Иван Гецов дори се провиква към него и Боян Българанов: „Къде сте си разпасали поясите, бе другари?“ За да отклони от себе си евентуалните обвинения, Живков разкрива, как Петър Славов и хората му са доносничели в ДС срещу Жендов. И този път, както винаги, правото се оказва на страната на по-силния: Заради оклеветяването на Жендов и за някои други провинения Славов и четирма негови съмиш- леници биват изключени от партията. Това слага край на историята. Но само временно. От тога- ва насетне тя не веднъж бива припомняна на събрания или в печата, не разбира се, за да се доизяснява, а за да се изопачава, 17 Запазен е стенографски протокол (360 стр.) от разискванията на събранието, състояло се на 8, 10 и 15 май 1956. В ИМЕТО НА ОТЦА 2С3 с цел да продължи разчистването на сметки. През 1961 в ЦК бе свикан актив на художниците комунисти, във връзка с окон- чателното осъждане на последиците от Култа. Малко по-рано бях научил, че в разговори насам-натам Атанас Божков се опит- ва да възкресява тезата, според която за съдбата на Жендов трябвало да носят отговорност и хора като мене, подкрепили в печата тогавашната реч на Червенков. Затова в изказването си на актива споменах между другото и тия сплетни на Божков. Припомних за по-голяма пълнота, че сам той е бил автор на унищожителна статия срещу Жендов и запитах ръководещия заседанието Митко Григоров – не е ли време ЦК да излезе с ясно становище по въпроса кой е виновникът за трагичната участ на Александър Жендов. Митко Григоров тутакси взе думата за кратко уточнение: Партията – каза той – вече кате- горично е изразила отношението си по случая и никакви спе- кулации и произволни обвинения не са допустими.17 На съвещанието присъстваше и Вълко Червенков, който до този момент все още бе подпредседател на Министерския съвет. Той не реагира на моето изказване и през цялото време седеше безучастен, решил да изтърпи и това отегчение. Излязох в преддверието да изпуша една цигара. Едва бях запалил, ко- гато от залата излезе и Червенков. Той ме погледна бегло, сякаш преценяваше как ще реагирам на ненадейната среща. После по лицето му се мерна нещо като усмивка: i Абе, Райнов, каква е според тебе ползата от цялата тази говорилня? i Ами де да знам… – смънках. – „Начальство лучше знает.“ i „Знает“. . . вятър! – изръмжа Червенков. – Нищо не „знает“. Едно време не е имало ЦК, за да инструктира худож- ниците как да работят, пък Суриков и Репин все пак са успели да си нарисуват картините. 17 Изказванията на актива естествено са отразени в протокол. Но не е тайна, че из архивите на ЦК всевъзможни полуотговорни или съвсем безотговорни хора бър- никаха по-късно по различни подбуди. 204 Богомил Райнов Пое шлифера от закачалката, вдигна нехайно ръка за сбогом и се отправи с тромавата си мечешка стъпка към изхода. *: *: * i Много си разпилян – говореше ми преди време някакъв сродник. i Разпилян съм – признавах. i Не може да пишеш научна книга по изкуството, а мал- ко по-късно – шпионски роман. i Е, романът ми не е съвсем шпионски. i Абе тя и научната ти книга не е съвсем научна, но къде са проблемите на Рембранд и Гоя, къде са историите на твоя Боев. Това са несъвместими неща. i Несъвместими са – съгласявах се, за да му направя удоволствие. – Да ме питаш, и сам не зная как се вместват в главата ми. i Вместват се, понеже главата ти е като вехтошарски магазин. Какво ли не си натрупал вътре. „Поне тебе те няма“, понечих да кажа, но замълчах. Принципът ми е да избягвам споровете, когато е възможно. Още повече, че сродникът ми в случая беше прав. Наистина съм разпилян и съдържанието на главата ми вероятно напом- ня вехтошарски дюкян, където търсиш едно, а намираш друго, особено ако онова, дето го търсиш, изобщо го няма там. Но в случай, че става дума за връзката между това, дето току-щр го разказах и другото, което тепърва се готвя да разкажа, тя, тая връзка си е налице. Наумил си бях да спомена за безкрайните груповски бор- би и за отношението на баща ми към тях. Само че нали човек изхожда най-вече от личния си опит, та затуй се отплеснах да говоря по-скоро за собствените си преживелици, отколкото за бащините. В ИМЕТО НА ОТЦА 2С5 Постарах се поне да не се разпростирам прекалено във времето, защото иначе тя край няма, – трябваше да почна от скандалите около „Нов път“ с обявяването на Фурнаджиев, Разцветников, Каралийчев и Цанев за ликвидатори. После – да мина към конфликта в редакцията на „Кормило“ и отлъч- ването на Караславов, Радевски, Исаев и Орлин Василев като ренегати. Сетне – да разкажа за глухата вражда между току- що споменатите типове, наричани качественици, и ортодок- салните комунисти Ланков, Ангел Тодоров, Людмил Стоянов и за това, как, противно на очакванията, подир Девети лю- бимци на ЦК станаха тъкмо качествениците, а ортодоксални- те се превърнаха във второкачествениии, и други разни случ- ки от този род, с наказания, изключвания и назидания, та чак до Жендовата история. В тази партия на единствено правилните възгледи винаги са бушували конфликти между най-правилните и по-малко правилните, а решението, кои са най-правилни, е ставало ясно едва при излъчването на победителите. Надали е нужно да добавям, че всяка една от групите, правилна или не, винаги е била оглавявана от някакъв там водач, понеже иначе как без водач ще се стигне до победата или поражението. Не съм се запретнал да определям каква е ролята на лич- ността в историята, това други хора, по-умни от мене, доста- тъчно са го правили. Но в историите на баща ми, пък и в моите, ролята на болни за власт личности наистина е била пакостна. Тези жадни за надмощие субекти, тези патологични самолюбци, славолюбци и властолюбци, тази пасмина от ув- редени хора, защото у тях всичко е несъразмерно и най-вече съотношението между амбиции и възможности, едва ли мо- гат да се смятат за каймак на родната култура. Те по-скоро са нейна утайка, която – най-вече в смутни времена – бива изт- ласкана на повърхността от непредвидими подводни течения. Като потомци или новатори, като традиционалисти или откриватели, тези субекти по правило са нищожества, лице- 206 Богомил Райнов мерно славословени от други нишржества – съпровождашите ги лакеи и адютанти. И ако потърсим откъде идва силата на тия самообявили се за лидери хора, отговорът е прост: Ами тъкмо от наличието на оше по-явните нипржества, на годни- те само за лакеи безличия, които виждат в евентуалния успех на самозванците възможност и за своя лична сполука. Така патологичните властолюбци се превръшат в обединително яд- ро на нешастна тайфа, в акумулатор на нечиста социална енер- гия и в генератор на пошли социални претенции – всичко това предвидливо опаковано в едни или други красиви идеи, благо- видни намерения и благородни идеали, които в нашето бога- то на демагогии време могат да се почерпят от всяка идеоло- гическа боклукчийница. Колкото и невероятен да изглежда понякога абсурдът на някои тъй наречени културни процеси у нас, той е неоспорим. И не малко от тези абсурди през последния половин век са били предизвиквани или инспирирани тъкмо от параноята на индивиди, болни за власт и величие. Тия пакостници, то се знае, не са действали като самотни рицари, те винаги са тът- рели подире си групичката некадърници – една колкото жалка, толкова и опасна банда, понеже онзи, който не е способен на нипр, често е готов на всичко. И няма значение дали ше затвориш очи, за да си припом- ниш миналото, или ше ги отвориш по-широко, за да огледаш настоящето, – пейзажът е кажи-речи един и съши. Един унил пейзаж – съшо като пейзажа на Шопа – с безнадеждното по- сървашо в дрезгавината небе, с безутешно разперените клони на голите дървета и с накацалите по тях врани и гарвани. Не търсете тук волния полет на ластовиците и чуруликането на пойните птици. Те са останали извън картината, за да не нару- шават нейния тържествено-траурен стил. Стилът на мъртви- лото. Ваше право е да решите, дали предпочитате мъртвило- то или момента, когато по нечий неведом знак черните птици внезапно политат в разтревожено ято и небето се оглася от В ИМЕТО НА ОТЦА 207 дрезгавия им грак – грозната песен на онези, които не могат да пеят. Това, че гаргите не могат да пеят, не е особено важно. Всеки прави каквото може. Лошото е, че гарванската напаст освен дето не умее да пее, но и не понася ничия песен. От нашата културна история е известно, че щастливата участ рядко е би- ла земен дял на най-кадърните. Издъхналият в болест и нище- та Никола Петров, починалият на Христова възраст Иван Милев, падналият на фронта Димчо Дебелянов, самоубилият се Пейо Яворов, угасналият от туберкулоза Христо Смирненс- ки, разстреляният Никола Вапцаров, – кой ли от тях си е оти- шъл като победител? Победителите, макар и временни, са били най-често от рода на онези, дето се дърлят и блъскотят по тържището, за да се изтъпанят по-напред или най-напред, да привлекат вниманието, да влязат в христоматиите, да бъдат зачетени с постове, ордени, звания, плюс полагаемите се суми. Не е труд- но да се досетим, че успехът на тия победители е зависел не само от техните качества, но и от интересите на онези, които раздават наградите. И не рядко тъкмо интересите на господс- тващата сила правеха възможно съществуването и противо- борството на различните групи, съобразно изпитания прин- цип „разделяй и владей“. С ликвидирането на Жендов изведнъж се оказа, че около него не е съществувала никаква опасна група. Довчерашните му приятели, освен дето мигом бяха го изоставили, но побър- заха и да го обругаят. Безпощадните им статии срещу довче- рашния водач са налице. Проява на излишна жестокост би би- ло да ги цитирам тук. Ще припомня само една статия – тази на Илия Петров, публикувана в партийния орган, непосредстве- но след речта на Червенков: „Гледайки на нещата отдалече и отвисоко, Жендов стиг- на до едностранчивост и схематичност, до формализъм. Той не бе обединяваща личност, защото не помагаше на тези, ко- 2С8 Богомил Райнов ито могат по-малко от него; той ги презираше и считаше за непоправими некадърници. Буржоазно-интелигентският ин- дивидуализъм на Жендова го изправи пред страшна пропаст: „С Партията или против Партията в изкуството“. Той не ус- тоя на изкушението и скочи в нея. С предизвикателното си писмо до другаря Вълко Червенков Жендов скъса последната нишка, която го свързваше с прогресивната обществена среда, със сърцето и ума на Комунистическата партия с ЦК на Българската комунистическа партия. Неясният път на един буржоазен интелигент бе прекъснат с болшевишка твърдост. Безпощадният анализ на другаря Вълко Червенков разсече гор- диевия възел. Противоречещите тенденции и попълзновения на буржоазно-интелигентския индивидуализъм, водещи до антипартиен, антиобществен бунт, бяха разкрити до корена на техния вражески произход.“17 Някой би могъл да запита: С какви очи ще гледа колегите си авторът на такава статия подир нейното публикуване? С очите на победител естествено. Неслучайно подписът на Илия Петров е съпроводен с пояснението „Председател на Съюза на художниците в България“. От шеф на група другарят Петров се е издигнал до шеф на всички български художници именно с помощта на беззаветната си сервилност спрямо „сърцето и ума на Комунистическата партия“. За Илия Петров би могло да се поясни, че и преди присъ- дата той не бе проявявал особени симпатии към Жендов. И двамата бяха прекалено егоцентрични, за да се радват на вза- имна обич. Само че вместо да се впусне в рискована борба за елиминиране на съперника си, Петров бе предпочел да изчака мига, когато тази операция ще бъде извършена от самия Червенков. Същата тактика бе използвал той и в борбата си с другата вражеска група – тази на Белмустаков. Затвърдил реномето си 17 Професор Илия Петров. Буржоазно-интелигентският индивидуализъм и него- вите поражения в изкуството. В. „Работническо дело“. В ИМЕТО НА ОТЦА 209 на партиен художник при детронирането на Жендов, Петров бе добил възможност спокойно да изчака, додето Белмустаков извърши някои безчинства, които сам той по-рано се бе гот- вил да извърши, например да прогони Николай Райнов от академията. Подир което изчака аз пък да разоблича Белмус- таков. Така кошмарните сънища на ректора Кюлявков започ- наха да се превръщат в реалност. Опозиционната до скоро гру- па на Илия Петров постепенно обсеби властта в художестве- ната академия – без шумни скандали, без излишни сътресения, спокойно и по партийному, в името на мъдрите партийни решения. Петров нямаше зад себе си партийната биография на Жендов, а това го предпазваше от прекаленото самочувствие на Жендов. Не разполагаше и с усуканите марксистко-ленин- ски формулировки, които Белмустаков бе донесъл от Москва, но сполучливо запълваше този недостиг с възможно по-често споменаване на Партията, на ЦК и най-вече на другаря Червенков. Най-важното предимство на Петров пред другите двама, сразени вече групенфюрери, бе реномето му на худож- ник с неоспорим талант. За един групенфюрер наличието на талант съвсем не е задължително качество. Обичайно е даже шефове на различните лагери да стават именно хора, не твър- де значителни като творци. Случаят с Петров беше изключе- ние. Струва ми се обаче, че тъкмо славолюбието и властолю- бието, които определяха участието му в груповските борби не се отразиха твърде плодотворно на художническата му кариера. И не само защото борбите неизбежно отнемат голяма част от времето, предназначено за творчество. Но и защото понякога незабележимо, ала фатално променят самата насока на твор- ческите усилия. С течение на годините Илия Петров получи едва ли не всичко, към което суетата му се стремеше, но това завоевание бе постигнато с цената на едно постепенно професионално В името на Отца 210 Богомил Райнов осиромашаване. Колкото повече той се накичваше с титли, звания и награди, толкова повече оредяваха сполуките по твор- ческия му път. Началото на този път е отбелязано с експреси- онистичните реминисценции на табла като „Гъдулар“ (1927) , пренебрегнати по-късно заради един солиден академизъм, из- разен в серия портрети и голи тела от 1937-1942, отстъпили на свой ред място на революционната сюита, понякога патетична, понякога куха, за да се стигне накрая до едно късно възвръща- не към академизма, вече уморен и граничещ с тривиалност. В тази амплитуда, бележеща доста разнопосочни стреме- жи и неравностойни постижения, може да се открие естестве- ния порив към нови творчески похвати, но може да се долови и търсенето но по-сигурни начини да се харесаш. Сякаш в же- ланието на живописеца да бъде колкото е възможно по-поня- тен за простите хора, живописта му грубо казано, почваше все повече да опростява. Пътят на художника от пределния суров драматизъм на „Пред разстрел“ (1954) до тривиално сладни- кавата „Партизанска песен“ (1959) не бе път нагоре, макар да водеше безпогрешно до поредната Димитровска награда. Може би съм пристрастен. Не че съм толкова злопаметен, ала съм паметлив. В тази моя вече старческа глава, оприлича- вана от сродника ми на вехтошарски магазин, са размесени вся- какви спомени. А когато лошите спомени съжителстват с добрите, нищо чудно ако хвърлят неприятната си сянка и върху тях. Отношенията ми с Илия Петров са били в продължение на дълги години хладни, дори враждебни. Те особено се отровиха след 1960, когато групата, предвождана от него и адютанта му Атанас Божков предприе акция за уволнението на Николай Шмиргела от Националната художествена галерия и даже за подвеждането му под съдебна отговорност. Престъплението на Шмиргела се състоеше в това, че при подреждане на експози- цията бил дал превес на своите любими „нови художници“, а бил оставил твърде малко място за „класиците-реалисти“ като Петров. Но понеже според законите подобна реална или мни- В ИМЕТО НА ОТЦА 211 ма субективност не може да се смята за престъпление, съчини- ха някакви скверни фалшивки от финансово естество, а според формулата „двоен дикиш двойно държи“ набъркаха в истори- ята и мене, оспорвайки автентичността на някои графики, дос- тавени чрез мен от Париж. Обвиненията бяха твърде грубо скалъпени, опровержението им не бе трудно. Само че, както е казано, нарочат ли те, че си камила, върви доказвай обратното. Ревизионната комисия се ръководеше от Илия Петров и бе със- тавена от членове на групата му, като за разнообразие бяха включени и двама-трима заклети противници на Шмиргела. Борбата срещу тази – ще си позволя да я нарека банда, макар в нея да фигурираха професори и доценти – та борбата с тази банда, покровителствана открито от секретаря на ЦК Венелин Коцев, продължи две години, съпроводена с всевъз- можни клевети по наш адрес, докато накрая очевидната исти- на все пак възтържествува и сам Тодор Живков, също в тече- ние на операцията, трябваше да заключи: i Че тя каква излезе? Много шум за нищо. Няколко месеца преди началото на репресивните дейст- вия срещу нас, Шмиргела бе уредил изложба от графиките, обявени по-късно за фалшификати. Илия Петров намина още първия ден да разгледа експозицията. Не съм забравил късите му адмиративни бележки пред офортите на Гоя и литографи- ите на Домие: i Каква могъща рисунка. . . Какво изграждане на форма и пространство само с няколко линии… Доста по-късно не се въздържах и му припомних тия въз- торжени реплики, когато веднъж го срещнах пред галерията, дето се събираше оглавяваната от него комисия. i Е, и? – запита навъсен той. i Нищо. Не разбирам само как специалист като тебе е могъл да се възхищава на фалшификати. i А ти защо толкова се притесняваш, щом си сигурен, че не са фалшификати? Всичко подлежи на проверка. 212 Богомил Райнов ! И твоята група ли? Че тя е пълна с фалшификати. И отминах, преди да успее да отговори. Инсценираната ревизия далеч не беше единствената неприятност, с която съм запомнил групата. Сблъсъците с нея при журирания и публични обсъждания си бяха в реда на нещата. Някои особено остри счепквания станаха през 1960-1962 подир завръщането ми от Париж. Моят грях бе, че застанах на стра- ната на талантливото младо поколение художници, които опит- ваха да се измъкнат от грозните циментови магистрали на дог- матичния период, правилни, ясни и невероятно тъпи. Петров и групата му, барикадирани в бастиона на Академията, негодува- ха пред това своеволие. Те бяха убедени, че изкуството в разви- тието си не може да отива по-далече от мястото, до което сами- те те бяха стигнали. И започнаха отново междуособиците, от- разени достатъчно ясно в протоколите и в печата, за да ги припомням, та отново да се отплесна задълго встрани от темата. Илия бе общо взето груб човек и не само към мене. Бих казал даже, че към мене понякога се е държал с ненадейна приветливост. Имах усещането, че се опитва да ми внуши: Абе, било, каквото било, дай да я караме нататък по-човешки. И се усещах като пътника, залутал се из пустинята, и открил нена- дейно сред пясъците вода. Особено приветлив ми се показа, когато пристигна по някое време в Париж. Развеждах го ес- тествено по музеи и по изложби, разхождахме се по Големите булеварди, влизахме в заведения, изобщо неща, които не бях задължен да правя. Правех го, защото още когато го взех с колата от летището, ми се стори, че той не е той. Беше лкбезен, общителен, говореше ми за разказите на френска тема, които наскоро бях публикувал по разни издания. „Докарва се“, по- мислих в началото. Не се докарваше. Чисто и просто студена- та луна бе се извърнала, за да ми покаже другата си по-различ- на страна. Разбира се, когато се прибрах в София и когато на- ново се счепкахме още в журито за Първата младежка изложба, отношенията ни отново се развалиха. Той много държеше В ИМЕТО НА ОТЦА 213 околните да бъдат съгласни с него, аз пък много държах да не ме командват. А в антагонизма помежду ни имаше заложено и нещо друго. Един съботен или неделен ден през 1947 бях се запътил по обяд към клуба на културните дейци, когато срещнах бай Кольо Маринов, също запътен натам. Израдвах му се, отдавна не бях го виждал. Понечих да кажа „ела да пием по чаша“, но той ме изпревари и каза същото. Вече бе почнал да грохва. Движеше се бавно, като се подпираше на дебелия си бастун, ала заведе- нието бе близо, тъй че нямаше трудности да заседнем на една масичка в ъгъла, за да се посветим на виното, спомените и дружеското мълчание. Бай Кольо не обичаше твърде приказките, – нито празните, нито съдържателните, тъй че бър- борех главно аз – разправях му как е баща ми, какво ново има или по-скоро няма в академията и сред художниците – всичко това съвсем пестеливо, разнообразено с продължителни паузи. Известно е, че при такива паузи разговорът отнема доста време, та когато в един момент бай Кольо се сети да извади обемистия си стар джобен часовник, на лицето му се изписа нещо близко до ужас: ! Закъсняхме, трябва да тръгваме! ! Къде бе? Къде така по никое време, бай Кольо? ! У Илия. Илия ме чака. Обясни ми, че по стара традиция винаги на този ден от седмицата и неизменно в четири часа подир обяд неговият ня- когашен ученик Илия Петров го очаквал у дома си. И пак пов- тори тревожно, сякаш се касаеше за нещо особено важно: ! Трябва да тръгваме. Не можех да го оставя да върви сам подир достатъчно изо- билната почерпка, тъй че тръгнахме. Отдавна съм забравил адреса, но беше не твърде далеч, тъй че стигнахме безпрепятс- твено агале-агале. Понечих да се сбогувам, ала той вдигна умо- рената си старческа ръка в запретителен знак: ! Стой! И ти ще дойдеш. 214 Богомил Райнов Опитах се да изклинча, като излъгах, че аз съшо имам среша., а освен туй, не знам как до го кажа, но отношенията ми с Илия не са блестяши. Бай Кольо обаче не искаше да слуша никакви обяснения и на всяка моя реплика отвръшаше с нас- тавнически вдигнат пръст нагоре, от което отгатвах, че пред- стои да изкачваме доста стъпала. Така и стана. Илия обитаваше нешо като ателие на най- горния етаж, неголямо, но добре подредено. Добре подредена бе и малката маса с разни мезета, доста редки в онова гладно време, с някаква бутилка и с прибори за двама. Фактът, че бяха за двама оше повече ме притесни. Додето обяснявах на домакина как така и аз съм се появил, върху масичката бе поставена и трета чиния. Хапнахме и най-вече пийнахме. Ние с бай Кольо вече бях- ме малко на номер, но стопанинът не даваше вид, че го забелязва. Върху кушетката видях акордеон. i Ще изсвириш ли нешо? – запитах, решен да изпитам търпението на Илия. i Кажи какво? i Ами нешо революционно. Той послушно изпълни нешо революционно. i „Тьомная ночь“ знаеш ли? Изпълни и Тьомная ночь. Втълпил си, че трябва да упорствам, докато го ядосам, пожелах да изсвири и някакъв стар руски романс. Изсвири го, без да дава признаци на умора или отегчение. Готов бях за нова поръчка, ала забелязах, че бай Кольо вече леко похърква. Помогнахме му да се премести на кушетката, а ние продължихме да седим край софрата, по- неже домакинът бе извадил нова бутилка. i Излишно е да се притесняваш – рече по някое време. – Съботните следобеди са отредени тук за бай Кольо. Все едно, че си у него на гости. Синовната му привързаност към стария професор бе на- истина трогателна, но предизвикваше у мене и раздразнение. В ИМЕТО НА ОТЦА 215 „Правиш се на много добричък, а се чудиш как да тормозиш баща ми“, мърморех си на ума. Тъкмо по това време Петров и приятелите му вече активно работеха за елиминирането на татко от академията. Тия мерзости срещу баща ми, които те- първа щяха да се умножават, никога не му ги простих. През май 1969 Дечко Узунов – съсед на Илия по вила – стегна юбилейна изложба по случай 70 годишнината си. Настояваше аз да открия изложбата му, за да се спазела тра- дицията – през 1960 бях открил предишната му експозиция. ! Намери си друг откривач – убеждавах го. – Ще си имаш неприятности при такъв като мене. Той обаче държеше на своето. Бе донейде суеверен и си беше втълпил, че трябва да съм само аз и никой друг. Изложбата беше хубава и изненадващо свежа за творец, нав- лязъл отдавна в третата възраст. Открих я с удоволствие, на- писах и статия в подходящо приповдигнат тон, не защото съ- битието бе юбилейно, а защото наистина заслужаваше такава оценка. Подир което върху живописеца изведнъж се стовари- ха очакваните от мене неприятности. На 31 май в партийния орган излезе обширна статия за изложбата, строго предупредителна по заглавие и заплашител- на по съдържание. Вместо да оцени като радостно явление твор- ческата младост на художника, авторът я оценява като пример за отклонение от здравите реалистични традиции и пренебре- жение към неотдавнашните мъдри указания на другаря Тодор Живков. По този повод са обругани и критиците, позволили си да похвалят изложбата – на първо място, естествено моя ми- лост – задето са пренебрегнали класово-партийните критерии.17 Под статията се мъдреше името Димитър Иванов, ала та- къв автор, по него време поне, не съществуваше. Още същия ден се разбра, че истинските автори са Атанас Божков и Димитър Методиев. Дечко, твърде чувствителен към общест- 17 „Безкомпромисно и последователно да се прилага класово-партийният критерий“. В. Работническо дело, 31 май 1969. 216 Богомил Райнов вената оценка, преживяваше болезнено удара, нанесен му яв- но с одобрението на Живков. Олга, съпругата, ми разказваше, че той по цели нощи не може да си намери място и се опасява- ше да не получи инфаркт. Затуй ходех почти всеки ден да го навестявам. Един ранен следобед в началото на юни излязох от вилата на Дечко, но вместо да взема автобуса, тръгнах пеша надолу към града. Времето бе слънчево, нямах бърза работа, по-точ- но казано, нямах никаква работа, та затуй поех пеша. Едва бях направил стотина крачки, когато някаква лада ме задмина, но вместо да префучи надолу, ненадейно спря сред шосето. „Тоя пък къде намери да паркира“, помислих, когато от колата по- даде глава Илия: ! Качвай се! „Много ти здраве – рекох си. – Няма да ти направя това удоволствие.“ ! Качвай се, де! Да не би нещо да си ми сърдит? Качих се. Глупаво беше да правя фасони. ! Накъде? – запита, като подкара. ! Към града. Не настоя за повече подробности. Разменихме още някол- ко думи за хубавото време, за задаващата се суша и други такива. ! Защо здрависахте с такава честитка съседа? – запитах, колкото да му предоставя някаква тема за разговор, извън кли- матичните прогнози. ! Какво имаш предвид? ! Статията на Божков и Методиев в „Дело“. ! И тази статия ли ми приписват? ! Аз – не. Други говорят. ! И откъде накъде? ! Ами твои хора са. ! „Мои хора“… Ще ме изкарате шеф на наказателна рота. ! Нали ти казах: други говорят. В ИМЕТО НА ОТЦА 217 Помълча няколко минути. После: i А на Дечко кой му е крив? На стари години решил мо- дернист да става. Понеже жена му е млада, та и той да се под- млади. Не възразих. i Къде искаш да те оставя? i Къде да е. Прибирам се в къщи. i Ще те откарам до в къщи. Аз ще продължа до Кремиковци. i Композиция ли подготвяш? i Пейзажи. Правя си скици за пейзажи. „Индустриални“, уточних на ума си. На езика ми бе да запитам, коя по ред ще е заплануваната Димитровска награда, но премълчах. Защо да му развалям удоволствието, че се е от- несъл тъй мило с мене. i Ако искаш може заедно да идем до Кремиковци. i А, не. Предпочитам да се прибера. i Не ти ли се иска да погледнеш какво става там? i Защо ми е да поглеждам. Нали чета вестници. Видях, че се понамуси. И за да се намуси още повече, подхвърлих: i За какъв дявол да проверявам какво става там. Аз съм доверчив човек. Не си падам като твоите хора по проверките. Явно опитът за сближаване и този път не се получи. Какво да правя – онези инквизиции върху баща ми никога нямаше да му ги простя. А колкото до Димитровската награда, май че познах. Още на следната година я получи за трети път, макар по закон да се даваше само веднъж. *: *: * „Шеф на наказателна група“… Той сам го бе казал, макар и с подигравателен тон. А то си беше самата истина. И няма- 218 Богомил Райнов ше кой да я порицае тази истина, освен времето. С течение на годините групите се разпадаха, лидерите се сменяха. Дали то- ва бе закон за естествения подбор или закон за ентропията – върви че го разбери. Някъде през 70-те години дойде и моето време за пенсия, но не ме пуснаха. Предложиха да изчакам, додето ми намерят заместник, а все не го намираха. Вероятно не го и търсеха. „Естетика“. .. Последната дупка на кавала. Младите кандида- ти за гении ги мързеше дори да рисуват, та щее ти учат естетика. Би трябвало да се радвам, че не ме пращат в пенсия. В нашата опака страна пенсията се смята като предисловие към погребението. Не виждах обаче особени причини да се радвам, че още ме държат. В академията ставаше все по-неуютно. Вярно, че доста калпави преподаватели си бяха отишли, но с тях бяха си отишли и добрите. Не съществуваше вероятност да срещнеш по коридорите Бешков или Дечко, да размените по някоя дума или да излезете да се почерпите в клуба. Останали бяха художниците с дух на чиновници, като.. . или послушковците от рода на… хайде да не говоря с имена. Естествен подбор ли? Май че по-скоро ентропия. Възможно е критичната ми оценка да се дължеше просто на възрастта. Бях почнал да остарявам, а с остаряването идва и вкисването. Имаше наистина и такива като Дечко, дето не остаряваха, но само те си знаеха какви усилия им костваше под- държането на тази късна и малко показна младост. Предпочитах да следвам примера на баща си, който, както бе споменато, ощее към 50-те сам почна да се именува Стария, не защото наистина се чувстваше стар, а за да покаже, че не го е грижа за възрастта. Стария. Вероятно споменът за него единствен ме възпи- раше от порива да си кажа направо, че академията ми е опротивяла. С него и с майка си за пръв път още като дете бях влязъл в тази чудата сграда. С него години наред всяка неделя бях поемал към онзи голям и мрачен салон, където изнасяше беседите си. С неговата благословия и сам по-късно се опит- В ИМЕТО НА ОТЦА 219 вах да преподавам в този салон. Как бих могъл да произнеса думи на пренебрежение към това старо училише – самото то с мъчителна и сложна биография – от което бяха излезли и по- ели към живота всички големи наши художници. Едно време, когато служителят отиваше в пенсия, колеги- те му устройваха прошална гошавка, произнасяха сантимен- тални наздравици, напиваха се, а на шастливеца или ако шете нешастника, връчваха нешо за спомен. i Подариха ли ти часовник? – питаше съпругата, когато виновникът за тържеството се прибираше подпийнал у дома си. i Подариха – потвърждаваше той, все оше твърде оша- шавен от оказаното внимание, за да разбере, дали трябва да се смее или да плаче. Важното беше, че всичко е минало по най-приличния на- чин и в махалата шиха да говорят: „Зачели са го човека, пода- рили му даже часовник“. По-късно тази подробност с часовника отпадна, като из- лишен разход на средства от профсъюзната каса. Оше по-къс- но отпаднаха и напиванията. По-точно, продължаваха, но без тържествени поводи. Изобшо ритуалът бе напълно забравен. Изпрашането стана предмет на самообслужване. Моето самоизпрашане, сиреч последния път, когато вля- зох в старата сграда, стана през един късен есенен следобед, хладен, мрачен, изобшо достатъчно подходяш за такова тъж- но нешо, каквото е раздялата. Нямаше сълзи, само дъждовни капки. И никой освен мене не знаеше, че преживявам раздяла. Нова учебна година. Нов преподавател по естетика. Бях вече свободен и бях се отбил в канцеларията за някакви последни формалности. Не срешнах по коридорите никой познат, нито на влизане, нито на излизане, ако не смятам прислужничката на пропуска. Когато свърнах машинално в левия коридор, който водеше към салона по история, тя се обади: 220 Богомил Райнов ! Заключено е. Да отворя ли? ! Не трябва. Исках само да видя, дали са оправили перде- тата. ! Нищо не са оправили. Висят си като парцали. Пердета… Вятър… Аз и по-рано не се грижех за завесите, използвани при прожекциите, по простата причина, че вече отдавна изнасях беседите без прожекции. Ако някой се инте- ресува от картините, за които говорех, можеше да ползва ал- бумите в библиотеката, но не вярвах там да има навалица. Всъщност, отправил се бях към салона по навик. И не съв- сем. Вероятно към навика в момента се прибавяше и нещо като старческа сантименталност при мисълта за раздялата. Нали тук се бяха изнизали част от най-добрите и най-лошите ми години. Салонът по история. Сега когато си спомням пър- вите години на чиракуване в него, склонен съм да го наричам Местопрестъплението. Колко глупости съм издрънкал тук пред студентите за партийност, народност, исторически оптимизъм и какви ли не други такива, все жизненоважни и все задължи- телни. По-късно седемте години, прекарани в Париж и жи- тейските отрезвителни удари донейде разсеяха идеологичес- ката мъгла в главата ми и направиха по-смислени лекциите ми. Не знам обаче, доколко това бе от значение, защото ново- то поколение слабо се интересуваше от каквито и да било въз- гледи за красивото или грозното и учеше само колкото да си вземе изпитите. Салонът по история. ! Заключено е. Да отворя ли? „За какво ще отваряш. Този салон вече и в съня си го виж- дам.“ Така си беше, въпреки че не го казах. Понякога бе част от някакъв кошмар. Стоях изправен зад катедрата, а все не почвах лекцията, понеже не помнех до къде съм стигнал ми- налия път и се боях че ще стана за смях, ако взема да повта- рям преподадената вече материя. Внезапно се сетих, че в джо- ба си нося конспект, но когато го извадих, оказа се, че не е В ИМЕТО НА ОТЦА 221 конспект, ами някакъв разказ от Стоян Ц. Даскалов (по онова време бях редактор на Литфронт) . Започнах да ровя и в оста- налите си джобове, но студентите, отегчени от чакането, вече бяха настанали и си отиваха. Кошмарната ситуация имаше и други варианти, не съм ги каталогирал. Случваше се даже – макар и твърде рядко – не- щата да се успокоят и аз да промърморя язвително на студен- тите „добре де, вървете в парка, пък на изпитите пак ще се срещнем“, една съвсем излишна язвителност, тъй като те ве- че бяха се изнизали навън. Останал съм сам, а в салона е тъмно – някой е спуснал пердетата. Сещам се, че е така, защото след мене ще има лек- ция баща ми. И точно тогава го виждам да влиза. ! Студентите си отидоха – промърморвам гузно, убеден, че са си отишли по моя вина. ! Нищо, ти нали си тук – отвръща невъзмутимо той. И добавя: ! Майка ти също е тук. Едва сега я забелязвам, седнала на първия ред. Ние с нея открай време сядахме на първия ред, тъй като при прожекци- ите това бяха най-лошите места, а по-добрите ги оставяхме за гостите. Тя е тук и аз също като някога се настанявам до нея и също както някога я улавям за ръката, сякаш ме е страх да не си тръгне. Винаги правех тъй и все пак един ден тя изчезна и никога повече не се върна. Сега обаче мама е до мен и двама- та с нея, уловени ръка за ръка, отправяме очи напред, понеже лекцията е почнала. И на стената се е появил онзи художник с баретата, с хлътналите в черепа очи и с умореното лице, едно страдалческо, набраздено от грижи и все пак излъчващо стран- на енергия лице. Светлината угасва за миг, за да изгрее тутак- си един друг образ – прекрасен и покъртителен – образът на Исус от „Учениците в Емаус“. А в мрачината се носи тих и спокоен гласът на баща ми: 222 Богомил Райнов „От мъката, която гризе душата му, Рембранд изработва лъчезарен бисер. Обеднял, овдовял, градът го изхвърлил меж- ду бедняците. Но колкото повече навлизал в самотата, толко- ва по-населена му се виждала тя, колкото по-навътре навли- зал в мрачините, тслкова повече те засиявали… .. .На тоя страшен връх, откъдето се вижда гол исполинс- кият скелет на битието, на оня връх, откъдето се съзира тай- ната лаборатория на Бога, Който превръща всеки миг духа във вещество и веществото в дух.. . На оная шеметна висина, където човек изгубва себе си, думата е гръмотевица, а погле- дът – светкавица. Тоя гръм ни разтърсва душата, когато гле- даме Снемане от кръста или Учениците в Емаус. Тая светка- вица блести в очите на страшните портрети. Оня, който се връща от върха. . . е видял потресни тайни, които ние и не подозираме. Неговите очи пламтят… И от лицето му се лее на буйни потоци сияние, което ще свети над човечеството векове дълго, след като великият боговидец си е отишъл.“ Толкова много думи, колкото и да са изразителни те, едва ли могат да бъдат възстановени наяве. Не ми е било и нужно да го правя. Понеже бях ги чел неведнъж, когато съм бил бу- ден и ги знаех наизуст. Не само защото бяха думи на моя баща. А и защото той бе имал доблестта да обнародва тия човечни еретични слова в онова мразовито време, когато плахите се спотайваха, а шушумигите се преструваха на марксисти.17 Колкото до сбогуването с академията, то изобщо не се състоя: Салонът, както споменах, се оказа заключен, а за ме- не той беше нейният символ. То се знае, бих могъл да седна на скамейката в жалкото подобие на градинка и да изпуша една прощална цигара, но вече се смрачаваше, беше хладно и се канеше да вали. Поради което отложих церемонията за след- ващия сезон. Или за следващото прераждане. 17 Николай Райнов. Рембранд. С. 1946. В ИМЕТО НА ОТЦА 223 ДЪЛЪГ ПЪТ НАДАЛЕЧ Додето живеехме сред гъмжилото на градския център – било на улица Регентска, било до площад Света Неделя – се- мейството ни беше тричленно, апартаментът – тристаен, ала обитателите рядко бяха по-малко от 5-6 човека. Нямахме наематели, но гости – дал Господ, въпреки бащиното ми рено- ме на отшелник, а защо не и на мизантроп. Освен нас тримата, тук бе и прислужникът, а също осино- веният от баща ми младеж Стамен, както и братът на майка ми – вуйчо Христо. Друг постоянен съжител за дълго време бе безработният артист Владо Кирчев. Колкото до приходящите, това бяха главно македонците протогеровисти, приятели на вуйчо, преследвани по улиците от михайловистите, без да го- воря за собствените ми приятели – Сашо Вутов, Паламарката, Иван Пейчев, Жеко и още някои. Така жилището ни постепенно се бе превърнало в нещо като крайпътна страноприемница за хора, изпаднали в беда или просто останали временно без подслон – кога за една нощ, кога за месец или година. Нещо като гара за пасажери, очак- ващи влака или по-скоро, изтървали го. Гарата не беше шумна. Нямаше блъсканица и суетене, ма- кар на стената да не висеше табела с правилник за вътрешния ред. Вътрешният ред се основаваше на едно-единствено обс- тоятелство – баща ми. Жилището бе подредено как да е. Важното беше в него да може да се работи и донейде да се живее. Основният инстру- мент за работа бяха книгите. Естествено бе те да задръстват стаите. Няколко по-големи и по-малки шкафове или гардеро- 224 Богомил Райнов би заемаха значителна част от жилищната площ. Те бяха пълни, то се знае, не толкова с костюми и бельо, колкото с книги. Останалото тук-там пространство край стените бе за- ето с етажерки, една до друга и една върху друга, отрупани също с книги. При такова количество книги и такъв брой обитатели – постоянни или приходящи – почти не оставаше място за друго. Нямаше го обичайният за всеки порядъчен дом бюфет с вазички, сувенири и порцеланов сервиз за тържествени случаи. Сервизът, подарен някога на младото семейство от кума, от- давна бе изпочупен, ако не броя супника, който макар и доста окълцан, бе надживял превратностите на времето и кротува- ше в кухненския долап. Нямаше мека мебел, нито пиано, нито дори радио, нито стенен часовник с масивно месингово махало, вдъхващо доверие в непоклатимия ход на времето. Дебелите томове в кожени подвързии и няколкото карти- ни по стените придаваха малко по-културен вид на интериора, доста опушен и неприветлив. Баща ми, наведен от заран до вечер над писалището си, не обръщаше внимание на битовите подробности. Но когато веднъж през лятото предложих да по- освежим обстановката, не възрази. Отиде за десетина дни на Витоша да рисува цветя и да бере билки, а ние – Стефчо, Иван и аз се хванахме на работа. Тия двамата – Иван и Стефчо, бяха бивши студенти на ба- ща ми, твърде привързани към него и чести посетители на до- ма ни. Бяха скулптори, само че в ония години скулптурата не бе рентабилна и въпреки десетките хиляди жертви през войните, поръчките за паметници не бяха често явление. Затуй двамата ми приятели използваха топлите месеци, та да изкарат по ня- кой лев с бояджилък. Обекти не липсваха, понеже средноста- тистическият стопанин е като маймуната. Види ли, че боядис- ват жилището на съседа, веднага решава и той да боядиса. Едва завършил гимназията, в тази дейност се бях вклю- чил и аз от икономически съображения и приятелски чувства. В ИМЕТО НА ОТЦА 225 Под влияние на тия взаимни чувства зарязахме временно печалбарството, за да осигурим една по-приветлива обстанов- ка на Стария. Цяла седмица се трудихме с такъв размах, та надминахме себе си. Надявахме се, че върне ли се баща ми, направо ще ахне. Не ахна, разбира се, той не беше по възклицанията, но на- истина бе изненадан. И не толкова от светналите стени, кол- кото от украсата. Тази украса бе голямата ни изненада. В цен- търа на всяка стена бе изписан голям равнобедрен триъгъл- ник в синьо, а вътре в него се виеше лъскав оранжев пламък, в сърцевината на който – пак в синьо – се открояваше моног- рам от две вплетени една в друга букви М – вензел на един от Великите Учители. Изненадата на Стария обаче не изглеждаше радостна: i Това пък какво значи? – запита хладно той. Излишно беше да му го обясняваме. Той сам ни го бе обяс- нил преди време, когато видяхме, че го е изрисувал върху заг- лавната страница на един албум. Мълчахме смутени, та се наложи да повтори въпроса, ка- то отправи поглед към мене. i Ами нещо като „мир над този дом!“ – промърморих. Мислех, че ще ме скастри, но той рече само: i Имали сте куража да благославяте от името на Учителя. Сега пък аз трябва да имам кураж да замазвам този фалшификат. Не мога да го сторя. i Защо ще замазваме? Нали и Пилат Понтийски е казал: „Каквото писах – писах“ – напомних успокоително. i Бива те в цитатите. Само не знам дали разбираш каква отговорност поемаш, след като си поставил в дома си тази свещена емблема да бди над поведението ти. i То ако е така, направо трябва да се изнасяме – обади се брат ми, появил се от съседната стая. i Ти се изнасяй – отвърнах! – Особено ако мислиш пак да се жениш. В името на Отца 226 Богомил Райнов ! Ами ти? Миналия месец вдигнахте къщата на главите си с Фиро и Замбо. ! Я млъкнете! – обади се татко. – Вижда се колко облаго- родяващо ви действат символите. Наместо да карате гостите да ви слушат разправиите, донесете от долу кафе да ги почерпим. Емблемите по стените, както се и очакваше, не ни облаго- родиха особено, ала все пак оказаха известно влияние. С тези сини триъгълници и извисени нагоре пламъци се усещахме донейде като в храм и предизвиквахме сепването на посетителите. С течение на времето обаче свикнахме с необи- чайната украса и престанахме да я забелязваме. Тя просъщес- твува и през годините на войната, когато по време на въздуш- ните нападения кооперацията ни беше ударена от няколко бомби, без нашия апартамент да пострада. По онова време съвсем не бях настроен на окултна вълна, но все пак си помислих, че на тайнствените знаци върху стените вероятно дължим оцеляването си. А те, потъмнели от годините, остана- ха да бдят върху стените и по-късно, безучастни към полити- ческите промени, чак додето баща ми трябваше да си тръгне, почти изгонен от собственото си жилище. Но понеже в момента говоря за същото това жилище от края на 30-те години, справедливо е да поясня, че независимо от споменатото пререкание с баща ми, атмосферата тук бе общо взето съвсем порядъчна. И баща ми, и аз седяхме всеки пред своето писалище и си пишехме. Брат ми нямаше писали- ще – писането и четенето не бяха между любимите му занимания. От край време той не бе между първенците в своя клас, изчаквайки вероятно да се сбъдне евангелското предсказание, че последните ще станат първи. В това изчак- ване се стигна до необходимостта да повтаря съответния гим- назиален клас, но всяко зло за добро. Яви се на изпит и постъ- пи в Художествената академия – негова свидна мечта. Колкото до приказките, че сме вдигнали с мои приятели къщата на главите си, това бе неуместно преувеличение. Не В ИМЕТО НА ОТЦА 227 че подобни неща въобще не се случваха, но при тях също се спазваше известен ред и приличие. Причината и тук бе ясна и проста: баща ми. Никакви дружески срещи не можеха да се уреждат, когато той си бе в къщи. При едно единствено изключение: ако сам участваше в тях. По онова време, когато аз и приятелите ми едва бяхме завършили гимназията, случваше се да сядаме с татко около масата в нашия малък хол, кога на чаша вино, кога на бутилка, че и на дамаджана. Встъпителната част на срещата минаваше малко тегаво. „Стария“ – той вече си бе присвоил това прозви- ще – разпитваше за туй-онуй, колкото да тръгне приказката. После някой питаше него за нещо си, сетне, ако предложена- та тема заслужаваше, татко я разчепкваше в къса беседа, по- дир което започваха истинските разговори, пререкания, дек- ламации на стихове, свои и чужди, додето накрая, уморени от приказки, но все още с неизразходвана енергия и достатъчно окрилени от виното, минавахме към заключителната част на песните. Тази заключителна част също би могла да се раздели условно на два големи дяла – отпърво борческите песни, а по- сетне песните на Вертински и други лирични произведения от руски, френски или нашенски автори. Първата част не привличаше особено Стария, но като човек, приучен на търпение още от семинарията, той стоичес- ки ни изтрайваше. Съседите от долния етаж обаче, макар съ- що приучени на търпение от нашите изпълнения, се качваха по някое време да протестират срещу гюрултията. Обикновено се оправдавахме с това, че празнуваме рожден ден, на което съседите отговаряха: „Абе вие по колко пъти в годината се раждате, бе! Трима души сте, а всеки месец у вас – рожден ден!“ Въпреки всичко, бяха разбрани хора, та за да не злоупот- ребяваме прекомерно с търпението им, минавахме към вто- рата миньорна част на спявката. Програмата на тази част зависеше от различни обстоятелства. Ако в компанията, освен нас, младоците, при- 228 Богомил Райнов състваха и някои бивши студенти на баша ми или негови при- ятели като Никола Мавродинов и вуйчо Христо, естествено пре- обладаваха старинните напеви. Ако край масата си бяхме само ние, доскорошните абитуриенти, на преден план излизаха шла- герите на градинските оркестри или на западните филми. Ie bonheur п ‘est plus ип reve, lebcnhrnrestl), tcut pais. Dans mon coeur la jour se luve, mais la rnLt vioit-elle apius… запяваше Сашо Вутов, който все оше не бе получил псевдо- нима Вутимски, измислен от Владимир Василев. Песента, съ- шо както и филмът носеше названието „Щастието“. Известно е обаче, че в лкбовната лирика шастието не е на особена почит, там имат предимство мотивите на разлъката, копнежа или тревожното очакване. Затова нишо чудно, ако подир изпълне- нието на Сашо, някой друг подхвашаше друга песен: Uplectsurlamjte… Le cceur еп duroute cOens la nuLt j ‘iiccute leboiLt ds tesp^… Независимо от сантименталния си характер тази песен се свързваше и с една друга тема, широко застъпена в реперто- ара ни – темата за пътя и пътишата, житейски, любовни, страдалчески. Което даваше възможност на вуйчо Христо да се включи на свой ред в надпяването: Внхожу один я на дорогу, сквозь туман кремнистьм путь блестит. . . Песента по Лермонтовото стихотворение бе доста кратка, а понеже вуйчо бе забравил три от петте куплета, тя ставаше оше по-кратка, така че друг певец поемаше шафетата, без да изтърва темата за пътя: В ИМЕТО НА ОТЦА 229 Tbi проходиш дальними дорогами, в стороне от моего жилья.. . Песните нямаха край, ала времето напредваше и някой от по-възрастните участници във въображаемия рожден ден ста- ваше да си върви, за да си няма неприятности в къщи. Вдигаше се и Кольо Мавродинов, но преди да си тръгне, не пропускаше да вложи и своята лепта в драматичната тема за любовта или ако щете за пътя: Едва стигнал до вратата, той се обръщаше към нас, покланяше се леко и с красноречив жест за сбогом запяваше: Je tire па шшгепое et je m’en vais au hasard, sur les routes de Fiance, de France et de Ibvarre. Un autre a pris irn place, tent passe,, tent casse, tout lasse, dLtes lui, voulez-Vous, „bonjour“ pour mois, etraiia tout. И с нов театрален поклон изчезваше. Останалите обаче не бързаха да последват примера му. Песните продължаваха, след което идваше ред на стиховете. Сашо Вутов почваше да декламира нещо от своя любим поет Верхарен, в превод на Гео Милев, но при някоя пауза баща ми промърморваше: ! Остави го сега на мира Верхарен. Кажи нещо свое. Сашо не чакаше да го молят, а подир него нещо свое каз- ваше и другият Сашо по презиме Геров, след което идваше и мой ред. В късната нощ компанията неусетно се удрямваше. Наздравиците бяха отминали, приказките бяха изприказвани, песните бяха изпети. Натрупаната енергия за духовно общува- не вече бе изразходвана. Главите натежаваха, а погледите се 230 Богомил Райнов свеждаха надолу, едва преборващи се с дрямката, когато сред мъглявината на тютюневия дим и в безвремието на късната нощ се разнасяше приятният леко дрезгав глас на Никола: Дълъг път надалеч, а звънчето еднозвучно звъни, все звъни и над родните скръбни полета песента на коларя ехти… Паламарков бе някогашен студент на баща ми. И той Никола – като баща ми. И той кожа и кости като него. И той художник, макар само на една единствена картина. Баща ми, седнал насреща от другата страна на масата, слу- шаше облегнат назад и притворил очи: Колко чувства на радост и мъка буди този напев, прост и стар… Думите бяха не съвсем сполучлив превод от руски, но това не бе от значение. Важна беше мелодията, меланхолията по изгубеното и тъгата по непостигнатото. И те седяха един срещу друг, баща ми в своя ъгъл, и художникът, изправен насреща сред одряманите сътрапезници, всеки от двамата потънал в собствените си спомени, всеки от двамата изолиран в самотата си, но и двамата понесени от бавното течение на скръбната протяжна мелодия. Единият бе автор на една-едничка картина. Другият – на стотици картини и на цели рафтове книги. Питах се има ли нещо, което ги свързва, освен еднаквото име и еднаквата физика, тъй мършава, та сякаш бе на път да премине в друго агрегатно състояние. Единият на тръгване по трудния път на живота се бе от- бил случайно в крайпътната кръчма. И бе забравил да излезе оттам. Другият, превалил вече хребета на живота и може би в В ИМЕТО НА ОТЦА 231 края на силите си, продължаваше да крачи мъчително към целта. Дьльгпьт, надалеч… Но толкова голяма ли е в крайна сметка разликата между двамата, щом пътят е тъй дълъг, а целта – недостижима, до такава степен недостижима, та никога няма да разбереш, да- ли наистина е съществувала. Дьльг пьт, надалеч… Песента продължаваше, ала в нея сякаш все повече дола- вях ниските потискащи тонове на отчаянието. Може би за то- ва бе виновна умората, задухата на отровения от тютюна въздух, малодушното стъписване пред дилемата, какво тряб- ва да избереш – дали безполезното страдание на пътя или при- мирението в крайпътната кръчма. Всъщност имах някакъв несигурен отговор, но малодуши- ето в момента ми пречеше да го приема. Защото бе тъй горчив, та почти граничеше с отчаянието. Не отчаянието на крайпът- ната кръчма, а отчаяното твърдоглаво упорство да продължа- ваш напред, да продължаваш без увереността, че ще стигнеш, да продължаваш, дори когато всички надежди се оказват из- мамни видения, всички, освен онази единствена, която си ти самият – крачещ напред до последния си дъх. Скръбният, горчив и единствено достоен отговор – това бе всъщност животът на моя баща. *: *: * Някога в годините на детството едно от неприятните за- дължения беше да си лягам рано. Пращаха ни в стаята горе – мене и брат ми, – докато възрастните в кухнята-столова долу 232 Богомил Райнов продължаваха да си бъбрят. Не ни се спеше, пък се страхувах- ме и от тъмното, та за да не се разревем, баща ни идваше с нас, обтягаше се между двама ни и започваше да ни разказва някоя приказка. Имах усещането, че разказва главно на мене, защото Боян бързо заспиваше и се чувствах горд от това, че съм единствен слушател, макар и не за дълго, тъй като и аз скоро заспивах. i Коя приказка да ви разкажа? – питаше обикновено татко. i За златното птиче – казваше Боян. i За Синята брада – настоявах аз. Или обратното. Важното беше да сме на различни мнения. Тази привичка да бъдем на различни мнения май се запа- зи за пдл живот. Но това е друг сюжет. А баща ни, независимо от поръчките, продължаваше разказа си от предната вечер, който навярно щеше да продължи и следващата, понеже ня- маше край и в него се вплитаха всякакви приключения и всич- ки познати герои от различните приказки – царски синове и магесници, спящи красавици и крилати коне, змейове, самодиви, исполини, джуджета и духове за всяка употреба. И никога, нито веднъж не ни разказа нещо от приказката на своя живот. Вероятно защото я смяташе за безинтересна. Или защото никой от двама ни с Боян – и тогава, пък и по- късно – не пожела да я чуе. И за какво ни бе нужно да я чуваме. Той беше винаги с нас и край нас, какво повече. Случвало се е даже да съжаляваме, че е вечно до нас, та ни пречи на лудориите. В детските ми представи възрастните бяха безинтересни хора. А какво интересно би очаквал да чуеш от подобни бе- зинтересни същества? Мисля, че допуснах подобна възмож- ност едва по-късно, и то, не във връзка с баща си, ами с дядо си. Чувствата ми към дядо Иван бяха донейде противоречиви, понеже и самият той съчетаваше твърде противоречиви В ИМЕТО НА ОТЦА 233 качества. И дядо, и съпругата му баба Параскева, бяха страш- но отегчителни с манията си да ни тътрят от църква на църква в неделните дни. За сметка на туй, един-два пъти в седмицата, когато времето бе хубаво, дядо ме извеждаше следобед на екскурзия. Качвахме се на трамвайчето за Бояна и слизахме на последната спирка. По онова време линията още не беше прокарана до селото, а свършваше някъде насред полето. Именно от тук нататък започваше истинската екскурзия. Наоколо – пустош, ливади, храсталак, чак до гористите скло- нове на планината. Според сезона беряхме гъби или билки, джанки или диви ябълки. Даже да бе още ранна пролет, дядо намираше какво да се бере, – радика и мокреш. Радиката, това бяха листенцата и главно коренчетата на бъдещото глухарче. Нужно бе да боднеш с ножче възможно по-дълбоко в пръстта, за да изтръгнеш коренчето, от което ставаше вкусна салата. Мокрешът, това бе растение с тъмнозелени сочни листа, ко- ето се срещаше край бистрите води на потока. Скромни радости. Трябваше да обитаваш нашата улица „Регентска“ с нейните трясъци и прахоляци, за да разбереш истинската цена на тези малки крайградски екскурзии. Най- приятни бяха почивките под меката зелена сянка на дърветата, когато дядо вадеше от раницата ръженото хлебче, кутийката сирене и двете бурканчета с бабини специалитети – маринова- ни гъби и сладко от череши. ! Питай го за Цариград – рече ми веднъж Буба, като разбра, че ще ходя следобеда с дядо на екскурзия. Буба, която всъщност се казваше Еленка, бе дъщеря на татковата сестра, Иванка. ! Какъв Цариград, ма Бубе? ! Ходил е в Цариград. ! Кога? Вчера или после? ! Казвам ти, че е ходил. Пък ти ако щеш вярвай. „Ти защо не го питаш?“ мислех да кажа, но Буба се нацупи, та реших да не я дразня. Ясно беше, защо не го е питала – 234 Богомил Райнов защото нямаше да е каже. Дядо, без да бъде мълчалив като баща ми, също не беше човек на празните приказки. Но по- късно, по време на екскурзията, след като достатъчно бяхме обикаляли за гъби из Драгалевската гора и седнахме да закусим, не пропуснах да го запитам за Цариград. И не в сми- съл дали е ходил, нито кога е ходил, а защо е ходил. Така, задавайки само един въпрос, имаше вероятност да получа от- говор на още два. Хитър ход. ! По работа – отвърна той. И млъкна. „Ядец!“ рекох си. Но за да му отмъстя, продължих да питам. В отговор той или мънкаше нещо или изобщо не отговаряше. ! И татко ли дойде с теб в Цариград? Този въпрос най-после го изхвърли от релсите. ! И татко, да – произнесе троснато. – Само че не твоя татко, а моя. От тази подробност започна разказът му. Не беше особе- но интересен, особено в дядовата интерпретация. Говореше сухо, с прекъсвания и с къси скъпернически изречения, сякаш диктуваше телеграма, при която за всяка дума се плаща такса. По-късно с прибавката на някои подробности, научени от чи- чо и двете ми лели, историята донейде се обогати, но аз ще се задоволя да я съобщя съвсем накъсо. Бащата на дядо Иван – Никола се занимавал с овцевъдст- во в село Бистрица, Горноджумайско. Всяка година откарвал за продан стадо овни в Цариград. Една година взел със себе си и своя син, седемгодишният Иванчо. На заранта, след като пристигнали в Цариград, бащата тръгнал да урежда продажбата, а на детето било наредено да кротува в хана и да не мърда оттам. Известно е, че момченцата на известна въз- раст обикновено вършат обратното на онова, което им е наредено. Иванчо се измъкнал от страноприемницата уж са- мо за малко, колкото да позяпа из съседните улици, но ха в тая улица, ха в съседната, потънал в големия град и загубил посо- В ИМЕТО НА ОТЦА 235 ката към хана. Ударил го на сълзи и подсмърчане, без особена вероятност някой да му обърне внимание. И все пак по някое време някакъв добре облечен господин забелязал плачещото дете и взел да го разпитва. Към тази щастлива случайност бър- зо се прибавила и втора: оказало се, че господинът разбира, макар и отчасти българското бръщолевене на момченцето – нещо наистина рядко в един турски град. Непознатият бил рус- нак по име Черкаски и служел като дипломат в руското посолство. Отзивчивият човек хванал Иванчо за ръка и го от- вел у дома си за голяма радост на съпругата, тъй като семейс- твото било бездетно. По-късно българчето било осиновено и отведено в Одеса, където получава добро образование. И ето че тъкмо година преди да завърши гимназията, младежът на- пуска и нея, и семейството на щедрите си покровители и въп- реки техните вайкания се записва доброволец и заминава за България в самото начало на Руско-турската война. Както се вижда, в историята нямаше нищо секретно, ко- ето би оправдало нежеланието на близките ни да я разказват. Това нежелание, както разбрах по-късно, се дължеше единст- вено на обстоятелството, че тя бе ставала повод за семейни противоречия, тъй че какъв смисъл имаше те отново да се възраждат. Леля Невена смяташе, че баща е бил проявил чер- на неблагодарност към семейство Черкаски, без някой да го е заставял да заминава още юноша на фронта. ! Руснаците здраво го били загазили, но добре че баща ми се явил на Шипка, та оправил работата – изтърва се тя веднъж, ядосана за нещо си на дядо Иван. ! Има хора, които не ги бива за друго, освен да мрат за отечеството – бях чул да казва друг сродник, родеещ се с иде- ите на Кропоткин. ! Ами ако те не мрат, другите как ще живеят? – сряза го чичо ми. Татко, макар общо взето да се отнасяше доста хладно към своя родител, в случая бе на негова страна, макар и от по-осо- 236 Богомил Райнов бена гледна точка. Когато веднъж някой подхвърли по повод поведението на дядо „такъв му бил акълът“, баща ми възрази: i Имал е достатъчно акъл за да следва пътя си. Своя път. Не каза нищо повече, та по-късно, когато останахме сами, запитах: какво трябва да се разбира под това нещо „своя път“. Стори ми се, че въпросът го затрудни, което ме изненада. Баща ми в моите представи бе способен да отговори на всеки въпрос, а в случая се затрудни. Неведнъж съм забелязвал да се затруд- нява и след това. Докато дядо Иван например, макар да мина- ваше за простоват човек, винаги имаше готов отговор на все- ки въпрос. При това отговорите си не всякога ги вадеше нап- раво от евангелието. Може би татко се опасяваше, че обяснението ще се окаже прекалено сложно за моята глава, а може би се колебаеше между уважението и пренебрежението към баща си. В онзи момент естествено още не си поставях подобни въпроси. Те възникнаха у мене доста по-късно, когато взех да осъзнавам острото противоречие между тези двама души, които приро- дата бе създала като баща и син, а духовното развитие ги бе превърнало в антиподи. Татко все пак се постара да ми обясни, че у всеки човек съществуват едни или други вродени качества, че именно в резултат на различията между тия заложби, хората още от ста- ро време са обявявани за родени под едни или други зодиакал- ни знаци и че да следваш „своя път“ означава в по-груб план да се съобразяваш с естествените си дадености, а в по-висш – да следваш гласа на сърцето си, сиреч на божествената искра, която пламти или мъждее у всеки индивид, стига да не бъде оставена да угасне. Нещо такова, което май се видя доста не- ясно и на баща ми, така че накрая реши с няколко думи да го приземи: i Някога в някои общества хората са били делени на ка- тегории или касти. Ако у нас в наше време съществуваше кас- та на войниците, дядо ти Иван сигурно щеше да бъде в нея. В ИМЕТО НА ОТЦА 237 Допускам, че ако дядо бе чул това определение, той едва ли би се обидил. Въпреки че от славните боеве при Шипка и Шейново бе изминал половин век, той продължаваше да се чувства войник. И всяка година баба Параскева ни водеше на Гергьовския парад, за да видим как дядо ще мине в шествието с ротата на опълченците. Междувременно от ротата бяха оце- лели само жалки останки – групичка старци, пристъпящи бав- но в рехави редици. Но излезеше ли колоната на „Цар Освободител“ и загърмеше ли бойният марш, някогашните войници подтягаха редиците в границите на възможното, стъп- ките им ставаха по-твърди, пак в границите на възможното, а главите, увенчани с опълченски калпаци, се поизправяха. И те минаваха, напрегнали последните остатъци на старческата си енергия, за да изглеждат поне за няколко минути все още дос- тойни да вървят докрай под сянката на бойните знамена и гър- ма на старите маршове. Беше трогателно. Баба бършеше с кърпичка очите си и леко подсмърчаше, от публиката по тро- тоара се раздаваха откъслечни вяли ръкоплескания. Пожертвал заради националната кауза връзката с бивши- те благодетели, които вече не искат и да чуят за него, останал с незавършено инженерно образование, дядо си изкарва прех- раната след войната като надзирател-техник при строежа на нови жп линии и шосета. Оженва се, младата съпруга често го придружава по обектите и става така, че Николай се ражда кажи-речи на път. През една зимна вечер в края на 1888 мла- дото семейство е принудено да спре в село Кесарево, понеже Елена вече усеща родилните болки. И там, в местната воденица, навръх нова година се ражда бъдещият ми баща. Селската обстановка в мелницата, където детето вижда бял свят, не е по-неугледна от обстановката, в която му предс- тои да расте. Съдено му е да влезе в живота откъм задния двор, което не е чак толкова лошо, ако се има предвид какво го чака занапред. Едва е тръгнал на училище, когато неговата добра и грижовна майка умира. Бащата – според мнението на 238 Богомил Райнов децата си – не е нито много грижовен, нито твърде добър. Според неговото разбиране възпитанието на малките трябва да се осъществява по солдатски – с минимален разход на сред- ства и с максимална строгост. „Работата не е само в туй, че често раздаваше плесници, ами и в това, че ръката му бе доста тежка“, разправяше чичо. Параскева, втората съпруга на дядо, която според мене бе добродушна жена, не бе съумяла да стане за сираците втора майка. Те докрай се отнасяха към нея хладно и не особено почтително. През 20-те години дядо все още обитаваше дома, където бе расъл баща ми, та не само съм виждал жилището, но съм и преспивал в него. Главната част на терена бе заета от голям квадратен двор, постлан с калдъръм, истински лукс за този квартал, тънещ в неизбродна кал. От четирите страни на дво- ра се редяха долепени един до друг коптори. Тук бе и жилище- то на дядо – стаичка с нещо като антре, играещо ролята на кухня. Имаше умивалник, но нямаше вода. Водата се носеше от вечно цъцрещата чешма в двора. В двора бе и единствения нужник, пред който в известни часове на деня се нареждаше цяла опашка. Подобен род бордеи доскоро все още се срещаха в покрайнините на столицата, та не е необходимо да ги описвам. Липсата на елементарни удобства в коптора се компенси- раше донейде от изострения вкус към чистотата. Ако първото хоби на баба Параскева бе обикалянето на църквите, то вто- рото беше миенето, прането и кърпенето на всичко подлежа- що на подобни манипулации в скромното жилище. Стъклата на малките прозорчета светеха от чистота, за да прониква през тях нещо от свежестта на крайпътната акация. Чергата върху пръстения под бе винаги безупречно чиста – тук се влизаше само по чорапи. От чаршафите и възглавката на леглото се носеше едва доловимо свежо ухание на току-що изпрано и из- гладено бельо. В ИМЕТО НА ОТЦА 239 Скромно жилище и все пак – жилище. Само че, едва за- вършил прогимназия, Николай рискува да го загуби. Когато съобщава на баща си, че е приключил изпитите с отличен успех, дядо Иван също решава да го зарадва: ! За успеха трябва и на мене да целуваш ръка, че съм те изхранвал. Сега вече имаш образование и сам трябва да си вадиш прехраната. Тръгнал да търси работа, я като чирак при някой кърпач, я като прислужник в някоя кръчма, Николай научава, че в Духовната семинария се провежда конкурс за стипендианти. Решава да си опита късмета и успява да влезе в училището. В семинарията по това време преподават видни наши учени и добри педагози. Тук има и голяма библиотека, твърде богата не само с църковна литература. Момъкът бързо привлича вни- манието на възпитателите с прилежността и ученолюбието си. Единственият му недостатък е, че не спада към кастата на войниците, чийто принцип е „молчать, не рассуждать!“. Той е вече в горните класове, когато с група съученици устройва не- що като стачка срещу господстващите в бита на семинарията йезуитски нрави – шпионирането, двуличието, доносничест- вото. Николай бива изключен като подстрекател към бунта, но по-късно, заради отличния си успех, получава опрощение. Тази прошка му осигурява и нова стипендия – за духовната академия в Киев. Житейският път вече се очертава пред него като кариера във висшата духовна йерархия. Единствената пречка е в това, че младият човек няма никакво желание да става архимандрит и владика. Още като ученик в своя пръв разказ „Жълтият манастир“ той си е позволил кощунството да сравни семинарията с психиатрията в Александровската болница. По-късно, през месеците, които прекарва като пос- лушник в Бачковския манастир, той опознава лицемерието и покварата на монасите: „Те не просвещаваха народа, а го ру- гаеха и ограбваха. Манастирите ни се видяха не свети места, а гнезда на лентяйството и порока.“ 240 Богомил Райнов Николай се отказва от предложената му стипендия, с ко- ето предизвиква възмущението на баща си. Сърдечната връз- ка между двамата – ако изобщо е съществувала някога – веро- ятно бива прекъсната завинаги още в деня, когато дядо Иван е изпратил невръстния си син на улицата. Младежът мечтае да следва философия. Запазен е „Слушателски лист“ от универ- ситета за лекциите, посещавани през 1908 – 1909. Липсата на средства обаче го принуждава да прекрати следването и да ста- не писар в Провадия, където прекарва една година. Единственото, което знам за това време е, че тук изживява първата си любов, подсказваща, че в дилемата между пусти- нята и живота бъдещият писател вече е предпочел живота. Защо „бъдещият“? Още като семинарист Николай е пуб- ликувал свои стихове в списанията „Летописи“ и „Художник“ под псевдонима К. Поборников17, но това, според собствените му думи, са били само наивни юношески опити. Вероятно имен- но в провинциалната глухота на Провадия литературната ра- бота се превръща за него в призвание. Завръщането му в столицата е отбелязано с две събития – постъпва в „Рисувалното училище“ и в „Княжевската комуна“, на която всъщност е основател. Учредяването на тази своеоб- разна „комуна“ не е свързано с политически помисли, то е резултат на чисто икономически нужди. Неколцина млади сиромаси, кандидати за славата на художественото поприще, наемат някаква съборетина в края на Княжево и я превръщат в общо живелище. Там спят и там си готвят в щастливите дни, когато има какво да готвят, па макар то да е бобена чорба или картофена яхния. Най-често обаче през лятото обедът им се ограничава с парче хляб и връзка чесън. Чесънът бил на така- ва почит в компанията, та един следобед, когато професор Баджов пристигнал в ателието, уханието на ценното растение в помещението било тслкова гъсто, че той си изтървал нервите: 17 К. Поборников. Помашки песни, 11 стихотворения. Сп. Летописи. 15, XI.1904. В ИМЕТО НА ОТЦА 241 i Какво сте умирисали стаята бе? Какво е това възпита- ние, да се тъпчете с чесън, преди да дойдете на училище! i Господин професоре – обадил се Николай, – въпросът не е до възпитанието, ами до сиромашията. Повечето мом- чета тук нямат друга възможност да се нахранят, освен връз- ка чесън и къшей хляб. В комуната имало и щастливи дни. Един от тях те дъл- жали на Ибсен. Не се касаело до прочутия норвежки писател, а до сенбернарското куче на комуната, носещо същото име. Ибсен бил огромен пес, умен и добродушен, но и той, също като господарите си, понякога, под влияние на сиромашията, забравял доброто възпитание, та докопвал от селските окол- ности я някое пиле, я цяла кокошка. Една заран обаче пляч- ката му съвсем втрещила комунарите: песът стискал в мо- гъщите си челюсти великолепен фазан от ония, които по заповед на цар Фердинанд били развъдени в близката боро- ва гора. Уплашени, че подвигът на Ибсен може да се разчуе, мла- дежите наредили на Цанко, брат на баща ми, веднага да сгот- ви птицата, като закопае някъде прекрасните е пера. Цанко така старателно изпълнил заръката, та всички съседи разбрали, че в съборетината ще има празнично угощение, понеже наб- лъскал в гостбата толкова бахар и дафинови листа, че арома- тизирал цялата махала. През тия години (1911-1913) се осъществява художестве- ната украса на новопостроения храм Александър Невски. В работата, наред с руските майстори, участват и видни българ- ски твории, които привличат за помощници част от студентите. Това донейде помага за прехраната на комунарите, а Николай Райнов дори спестява пари, за да издаде първата си книга – „Богомилски легенди“. Дали поради интригуващото название, или поради малкия тираж, произведението веднага се разграбва, без това да създаде някаква популярност на автора. Една от причините е, че тъкмо тогава започва Балкан ската В името на Отца 242 Богомил Райнов война. Другата, съвсем проста причина е, че върху корицата, вместо името на писателя, е написано Аноним. ! Защо си се подписвал ту като Поборников, ту като Аноним? – попитах веднъж баща си. ! Ами защото се боях, че някогашният ми учител по ли- тература може да каже: „Кога научи азбуката, кога почна да пишеш.“ Опасението не е лишено от основание. Своята книга, обя- вена по късно като показателна за цялото му дело, Николай Райнов публикува едва навършил 23 години. И каквито да са оценките за нея, неоспоримото е, че тя, и като мисъл и като стил, рязко се отличава от цялата ни тогавашна книжнина. Или, както Владимир Василев по-късно го е изразил с една фраза: „Тази книга стои сама.“ В поетичен дух би могло да се каже, че оттук нататък пред младия автор се разкриват широките простори на творчество- то и красотата. Но прозаично погледнато, пред него се разк- риват само кървавите и зловещи бойни полета. *: *: * По време на Балканската война Николай служи като санитар, обхожда полесраженията и лазаретите, за да помага на повалените от шрапнелите или от холерата. „Бяхме с Гьончо Белев при Лозенград, Димотика, Чорлу, Узун-Кюпрю и други. Имаше много ранени. Положението на фронта бе тежко, съв- сем не такова, каквото го представяха по вестниците. Хората мряха от холера като мухи… Грубото, кървавото лице на вой- ната ме отврати…“ Може ли човекът, произнесъл такива думи, да излезе в защита на войната? Риторичен въпрос. Отрицателният отго- вор се подразбира. Нещата обаче не са толкова прости. В ИМЕТО НА ОТЦА 243 На 20 ноември 1912 членът на Френската академия Пиер Лоти, излиза в парижкия вестник „Жил Бла“ с обширно гнев- но писмо срещу българската армия, която избивала турското население и опожарявала цели села. В първите десетилетия на миналия век Лоти бе твърде популярен у нас като талант- лив писател, автор на романи като „Исландски рибар“, „Брат ми Ив“ и пр. Ползваше се с престиж и на Запад като родона- чалник на тъй наречения „колониален роман“. И явно бе убе- ден в призванието си на нравствен съдник от висок ранг. Стара нашенска традиция е да отговаряме на отправяните ни обвинения или твърде късно, или никак. В случая с Лоти единствен Николай Райнов си дава труда да му отговори с ос- тра статия във в. „Мир“17, отразена частично и в западния печат. Като припомня смъртта на повече от 40 хиляди българи (факт, признат и от самия Лоти), Райнов добавя: „Те са умре- ли не в някой южен харем… Те умряха за родината, за да сме- нят желязната верига на унижението, с тежка гирлянда на пур- пурна победа. Нищо, че е обагрена с кръв… Не ни обижда това, че вие ни наричате брутални, фанатични, народ комуто липс- ва прямота на характера и даже честност… Но преди да хвър- ли човек хули върху цял народ (нужно е да познава фактите)… Вие съжалявате, че нямате на ръка списъка на убитите от „бъл- гарските комитаджии“ турци. Без съжаления! Списъкът на ми- лионите българи, избити у нас, у Македония и в Одринско от вашите фаворити едва сега се пише: пише се той с кръвта на героите при Лозенград, Люле-Бургас, Чаталджа, Баба-Ески… Пише се с кръвта на един отдавна осиротял народ, пише се с писъците на майките, с кръвта на Авеля, която вика за мъст… Излишно е да слизате до Солун – „за да получите съкрушител- ни документи и цифри“. Тези цифри ще докажат само едно: че ние прекалено дълго сме търпели. Вашите вестници пишели за турски села, запалени от наши четници и за изклани турци. 17 В. „Мир“, 19 януари 1913. 244 Богомил Райнов Не, – турски села никога не са били горени. Защото в Македо- ния няма турски села. Има само села, завладяни от турците… Ако това е опит да се докаже, че бруталността е черта на на- шия национален характер, бихме отишли далече: спомнете си за терора през френската революция, за масовото гилотини – ране, за Робеспиера, Мара, Дантона, за гражданските народни братоубийства, за барикадите. . . И за Наполеона, който има жестоката мисъл да употреби кръвта и волята на цял народ като пиедестал за своята титанична амбиция.. . Твърде леко ми се вижда да съжалявате, че българите изгонили турците като диви зверове от земята, която работили повече от пет века. Защото преди пет века тази земя е била от българи обра- ботвана, както и после – само че под плкщенето на бича, – а сега българите си отнемат обсебеното. .. Когато сте писали предните редове, казвате, че пред вас е стоял портретът на един отомански офицер – „заклан ужасно“ от своите врагове. Аз не мога да имам пред себе си сложната картина на посте- пенното и настойчиво убиване на цял народ – народа, който даде на славяните азбука, орнаментика, книги и лъчи, – народа, който беше вече велик, додето европейските народи сънливо проглеждаха из своето почти дивашко състояние“. Тази статия струва ми се достатъчно ясно отговаря на въпроса: как би могъл човеколюбец като Николай Райнов да излезе в защита на войната. Не в защита на войната, а в защи- та на народа си, понесъл многовековни страдания и кървави жертви, се възправя писателят. Само че историческото възмездие, за което той пледира, наново се оказва отменено половин година по-късно поради трагичния развой на събитията. Авантюрата на Фердинанд и лакеите му, наречена Междусъюзническа война, анулира само за месец победите, завоювани с героизма на българския войник и ги срива в кош- мара на първата национална катастрофа. На 15 ноември 1913 в салона на театър „Одеон“ е органи- зирано траурно събрание в памет на загиналите през войните В ИМЕТО НА ОТЦА 245 студенти и професори. Атмосферата на събранието подробно е описана от Христо Гетов-Обов в един мемоар, останал непубликуван:11 „… Салонът бе пълен. В партера бе отбрана публика – писатели, журналисти, професори, генерали, а на първия ред – министри и царски хора. .. Видях една суха аскетична фигура да излиза на сцената и леко да се покланя и чух около мене да шепнат: Николай Райнов, Николай Райнов. Настъпилата мър- тва тишина се наруши от един глас, който като че идеше от някакъв друг свят и се заредиха думи, сякаш откриващи ни вълнуващите дълбочини на всемира. Втренчил поглед в пър- вите редили с генерали и министри, той говореше тъй, като че ли изричаше заплаха.. . Свърши речта си при гробна тишина и едва когато понечи да напусне сцената, един внезапен гръм от ръкоплескания избухна от галериите и обхвана залата. Всички станаха прави и аплодисментите зазвучаха като мощен протест. .. Още не бяхме изживели погрома подир Балканската война, носехме срама на поражението, което не беше наше, което дойде от горе, от онези, които не искаха да отговарят за грешките си, а вече се готвеха да правят нови, още по-страшни… От думите на Райнов се почувствахме освободени от кошмара на поражението и осъзнахме, че великият български дух е още жив.“ Словото на писателя звучи не толкова като заупокойна молитва, колкото като протест: „.. .Аз съм извикан да изразя вика на ония, които служат на изкуството. Наред с горчивите спомени за националния позор, за дните на разорението и за минутите на скръбната участ, нам се налага тъжната памет на ония, които оставиха палитрата за меча и умряха там.“ „. . .Сега, когато спомняме дните на горчивината, нам се налага мисълта за онова социално насилие, което е търпимо 17 Споменът на Христо Гетов-Обов е с обем 20 гъсто изписани страници, изпъс- трен е с ръкописни поправки, нанесени от автора и е датиран 1.VI.79 г. 246 Богомил Райнов само у цивилизации с брутална, варварска закваска. Един на- род бе дал на славянството буква, орнамент и книга – и този народ биде съсипан. Епохата, която допуска разорение, война и обществено насилие, е епоха престъпна…“ „Уважаеми дами и господа, Нашето траурно слово е слово на протест. Евклидовите начала, атомите на Демокрита, Юстиниановия корпус, Омировите епопеи, Нютоновите звездни спирали, Платоновите идеи.. . махалото на Фуко, мраморите на Фидия, платната на Рембранда, стенописите на Микеланджело – ето истинските стъпки на човечеството… Неизвестният, който пла- хо е дълбал върху дърво първите букви, стои по-горе от онзи, който при Аустерлиц с един жест е изменил картата на Евро- па… “ „Онези, които умряха в полетата на бранта – да почиват в мир! А ние – живите – нека се помъчим да приближим онези дни, когато само светлина ще има, а войната, позорът и соци- алното насилие ще бъдат само сянка на един траурен, тежък и мъчителен спомен.“ Разликата в тона между тази реч и статията срещу Лоти е очебийна и лесно обяснима. Това е вечната антиномия – да не вадиш меч, но и да браниш правото дело. Това е вечното про- тиворечие между благородния принцип за ненасилие и вис- шата повеля за борба срещу злото. Тази антиномия и по-къс- но ще се проявява в мъчителните духовни дирения на твореца, тъкмо защото той не е отшелник в кулата от слонова кост, а мислител, съдбовно загрижен за бъдещето на своя народ. С края на войната настъпва и относително помирение в отношенията между баща и син. С работата си на художник Николай вече печели някакви пари – не Бог знае колко, но достатъчни, за да внася по нещо и в къщи. Епопеята на Княжевската комуна е приключила, настъпва периодът на „Софроний 9“. По този повод братът на Николай – Стоян, по- късно ще пише: „Софроний 9. . . За онези, които са преминали В ИМЕТО НА ОТЦА 247 през тази малка и бедна стая, това име беше символ на богат духовен живот. Тя стана гнездо на група бохеми, потънали в безпаричие и беднота, богати и шастливи в своя творчески полет. Тук идваха писатели, литератори, художници… Тук ки- пеше живот. Четяха се в ръкопис стихотворения, поеми, разкази, рецитираха се чужди автори, водеха се спорове… Предпочитаха да минават през прозореца. През този прозо- рец Димчо Дебелянов прехвърляше яките си крака, след като най-първо в стаята политаше широкополата му шапка. . . Само Николай Лилиев, винаги тих и възпитан, минаваше през „офи- циалния вход“. През „Софроний 9“ преминаха Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Димитър Подвързачов, Константин Константинов, Георги Райчев, Васил Пундев, Георги Михайлов.. . През „Софроний 9″ по-късно преминаха и Асен Златаров, Гео Милев, Христо Ясенов – приятели, които Николай обичаше от сърце. “ Постоянните посешения в различни часове на деня (и на ношта) , разговорите и пререканията като че не пречат на Николай да си гледа работата. Той пише, свит в някой ъгъл на стаичката, без да се смушава от околната шумотевица. В тия години, като реакция на семинаристкия аскетизъм и на несре- тата през войната, пословичното му трудолюбие започва па- радоксално да се съчетава с бохемшината. „Димчо често спи у дома, когато пием вечер заедно“, споменава той в едно писмо до Лилиев. Според Георги Константинов „Райнов пие, за да подража- ва на френските писатели“. Интересно обяснение, от което оба- че възниква въпросът: на кого са подражавали самите френс- ки писатели, за да почнат да пият. Вероятно на Франсоа Вийон. Остава само да открием на кого пък е подражавал Вийон, за да решим проблема, поне до епохата на Възраждането и да ни остане само задачата да продължим в съшия дух до древността. Симбиозата между творческите начинания и алкохолни- те занимания не е рядко явление. По-съшествен е въпросът за 248 Богомил Райнов риска творческите амбиции неусетно да деградират до кръч- марски илюзии. При Николай подобен риск изглежда не съществува. Той упорито следва съкровените си планове, съ- умява да спести известна сума от скромните хонорари и зами- нава през 1914 за Близкия изток – една отдавнашна мечта, чийто творчески смисъл ще ни се разкрие от появилите се ня- колко години по-късно произведения като „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“ или „Градът“. Отлагането на това тъй дълго бленувано пътешествие ве- роятно би го направило невъзможно. На 14 октомври 1915 Фердинанд въвлича България в Първата световна война. Николай Райнов е мобилизиран като военен кореспондент към 9-а плевенска дивизия. „Обиколих почти цяла Македония – пише той. – Дивизията ни престоя най-много в Прилеп, Кавадарци и село Фурка, Дойранско. От фронта, дето видях войната с всичките е ужаси, изпращах дописки на „Военни известия“ и сп. „Отечество“. Дописките обаче трябва да ми- нат през зорката военна цензура, която не допуска никакъв намек за смърт и ужаси. Райнов често е на предните линии, дори в трудни моменти, а такива не липсват, макар че войната е най-вече позиционна. Известно е, че тъкмо през март-април 1917, когато 9-а дивизия едва е заела дойранския участък, ан- гличаните предприемат широкомащабни действия с три свои дивизии, за да пробият фронта. Над сто хиляди снаряда биват изстреляни срещу нашите позиции само между 21 и 24 април, когато англичаните тръгват в атака, за да претърпят съкру- шително поражение от далеч по-малобройните български сили. Само че войната е жестоко изпитание не само в такива върхови моменти. Ремарк го е изразил с една-единствена фра- за в края на своя прочут роман: „Той падна убит в един ден, когато по целия фронт бе тъй тихо, та военният бюлетин се ограничаваше с думите „На западния фронт – нищо ново“. През тия години Николай се опитва да обрисува без пре- мълчаване и без грим суровия бит на позиционната война не В ИМЕТО НА ОТЦА 249 само в дописките си, но и в един обширен очерк „Мъртва стра- жа“, неудобен естествено да бъде публикуван. Историческата драма на грандиозния световен конфликт отново изправя пи- сателя пред собствения му вътрешен конфликт между прин- ципите на нравствената позиция и повелите на патриотичния дълг. Изправен пред това противоречие, даже нежният и кро- тък Лилиев ще каже: „И тръгнах гузно след тълпите, безсилен да ги отрека. И ето, плискат ме водите на легендарната река – Там Вардар пей, въздиша, стене, огледал хиляди слънца и благославя дружно с мене, Родино, твоите деца, които бурята целуна и митральозата люля в прегръдките на нощ безлунна над вледенените поля.“ А инак, принизен до нивото на всекидневния бит, пробле- мът за писателя не е сложен. Свикнал да живее и работи при всякакви условия, той бързо се нагажда и към военното всекидневие. Свидетелство за това са спомените на негови при- ятели и особено споменатите мемоари на Христо Гетов, прис- тигнал също в село Фурка. Гетов разказва, как, повикан в щаба на дивизията, откри- ва Николай Райнов „в една недоразрушена бърлога, в неизма- зана стая с единствен прозорец, без рамки и черчевета“, а пи- сателят седи „на един изкован от пръти стол срещу три газени сандъка, които му служеха за маса, и работи без да обръща внимание на суетнята и врявата около него… На тези сандъче- та той написа „Видения из древна България“, „Книга за царете“ 25С Богомил Райнов и всичка тия книги, които издаде веднага след края на война- та и с които от Аноним стана Николай Райнов.“ В дните на затишие по фронта, озвучавани с грохота на откъслечните артилерийски престрелки, Райнов не се зани- мава само с бъдещите си книги, нито с казионни описания на фронтовия бит „като другите кореспонденти от другите части“, които „ежедневно ни сервираха възторжените си дитирамби за нашата войнишка слава и множество идилични разкази за едва ли не мечтания живот на фронта“, когато войниците всъщ- ност „в пълния смисъл на думата гладуват“. Но писателят, кой- то тук минава най-вече за художник, не стои и със скръстени ръце. „В село Фурка – разказва Гетов – имаше една разнебитена църква. Дивизията реши да я възстанови и извика от окопите художници да изпишат иконите. Дойде Иван Иванов и не пом- ня кой още. Вдигнаха ръце: не бяха виждали икона, та ще зна- ят как се изписва. Николай се поусмихна и рече: „Ще ви кажа, нали съм разпопен поп“. Как „ще каже?“ То с казване не става. Взе лист хартия и започна да рисува олтара с царската врата, като обозначи местата на разните светци с имената им. Не стига това, ами нарисува с въглен за няколко часа и самите икони. Това го видях с очите си. На художниците остана да ги изпишат с блажни бои.“ Друг замисъл на Райнов – споменат в мемоара на Гетов – са илюстрованите пощенски картички. Нека не забравяме, че се намираме във Великата ера на пощенските съобщения, чий- то върхов момент е Голямата война. И войниците свити в окопа, под грохота на оръдейните канонади, и цивилните в тила, погълнати от грижите за оцеляване, използват редките свободни минути в писане на писма. Те нямат никакъв друг начин да се грижат за близките си, да ги успокояват и окуражават, освен да им пишат писма. Загубили надеждата да дочакат края на войната, те чакат писма. Писма върху илюст- ровани и неилюстровани картички, върху снимки и листи за В ИМЕТО НА ОТЦА 251 заявление, върху луксозна хартия и страници от ученически тетрадки. Писма на безпокойството и страха, на покрусата и примирението, на надеждата и отчаянието. Бавещи се по не- известни причини писма, писма, върнати заради неверни адреси, писма, бракувани от военната цензура, писма на вече мъртви податели, писма до загинали получатели, писма, ко- ито никога никъде няма да пристигнат, вопли и призиви на разделени от съдбата хора. Писма. С особен успех – и пред подателите, и пред получателите – са се ползвали илюстрованите картички, където смисълът на интимното послание се е допълвал от стойността на изображението. Търсенето на картички само частично е било задоволявано с вносна стока – произведения от немски худож- ници на битова, военна или любовна тема. Търсенето е било голямо, а вносът – оскъден. Тогава на Николай хрумва да за- пълни поне частично нуждите с родно производство и създава свои проекти за цяла серия илюстровани картички. Темата, според изискванията на момента и обстановката, е военна – моменти от бита в окопите и патриотични мотиви. Картичките биват отпечатани в Германия и тутакси разграбени у нас, въп- реки високия тираж. Но най-значителното начинание на Райнов и приятелите му, за което Гетов – като участник – пише и най-подробно, е подготвянето на изложба от произведения на изкуството, съз- дадени тук, на фронта. Металните отпадъци, оставащи подир сражения и оръдейни канонади – шрапнели и гилзи от снаря- ди или куршуми – биват използвани като материал за създава- не на декоративни предмети – чаши, вази, пепелници, настол- ни лампи, мастилници. Николай проектира върху хартия фор- мата на предметите и декоративната им украса, подпомаган от Гетов; някакъв докаран от тила златар гравира мотивите върху метала; скулпторът Петър Рамаданов добавя ваятелс- ките си хрумвания; и ето че безличните груби гилзи постепен- но се преобразяват в произведения на изкуството. 252 Богомил Райнов Самодейното творчество бързо добива размах. В него се включват и бойци от окопите през дългите паузи на тази изто- щителна позиционна война. Както казва народът – „залудо работи, залудо не стой“. И това преобразяване на зловещите метални отпадъци в предмети на мирновременния бит се прев- ръща в нещо повече от прозаична утилитарна дейност. То ся- каш прераства в символ на неугасимия творчески порив, съ- умяващ да се изяви дори сред неприветните бойни пространс- тва на разрухата и съсипиите. Инициативата за изложбата допада на ръководството на дивизията, но то държи да постигне чрез нея и съответния про- паганден ефект. Наредено било, както разказва Гетов, да се нап- рави „медальон-сувенир за дивизията, в не помня колко хиляди екземпляра. Модела изработихме колективно – всеки добави по нещо, защото началството все не одобряваше проектите ни за фигурите. Идеята на Николай бе: Българският войник гордо и презрително отблъсква с ръка неприятеля. Уви! Според на- чалството нашият войник трябваше устремно да намушка с нож върху пушката англо-френеца. Накрая се стигна до компромис: Гордият български войник е застанал готов за бой в стойка „напред, на нож!“ Фотографът на дивизията ме фотографира в разни свирепи стойки, Рамаданов извая скулптурата, а в Германия произведоха хилядите лъскави „златни“ медальони, които направо се разграбваха на изложбата.“ Изложбата, уредена още по време на войната в софийския Военен клуб, пожънала шумен успех, но веществените доказа- телства за него са твърде оскъдни, понеже експонатите бързо се разпродали и се пръснали в различни посоки. Запомнил съм от детските си години, че и у дома се въргаляше голяма ваза, направена от оръдеен снаряд. Върху вазата бяха гравирани ня- какви орнаменти, но те едва си личаха – месингът с времето бе съвсем потъмнял. Понякога мама, за да разнообрази оскъдния ни интериор, потапяше във вазата няколко розови карамфили. Съчетанието на тази тежка и мрачна гилза с нежното сияние В ИМЕТО НА ОТЦА 253 на цветчетата бе доста нелепо, но в къши не разполагахме с други вази, пък и кой да ти мисли за скритата съшност на нешата. Николай вероятно бе мислил и се бе постарал с орна- ментите си да преобрази снаряда във ваза, ала времето и ръж- дата бяха възстановили статуквото и вазата отново се беше пре- върнала в грозен отпадък на най-грозното нешо – войната. Добре че човекът привиква дори и с войната, в случай че оживее, в случай че не бъде сразен от куршум, като Димчо Дебелянов и не бъде осакатен като Гео Милев. Гетов разказва как Райнов често му гостувал в село Стояково, разположено съвсем близо до позициите сред гора от черничеви дървета. „За двете години, които прекарахме там, англичаните разрушиха почти всички къши, заедно с църквата. Стреляха всеки ден по каквото им кефне, но една голяма къша бе оцеляла. Убеден бях, че няма да я сринат – вероятно им служеше за ориентиро- въчна точка, та затуй я пазеха. Помня, че там, с Николай и с още един приятел, излегнати всеки по на един креват, с главите обърнати към капаците на прозорците, цял ден четяхме. Той бе донесъл „Приключенията на Гьоста Берлинг“ от Селма Лагерльоф, а на мене бяха ми пратили издадената току-шо кни- га на Барбюс – „Огънят“. На слабата светлина, прецеждана от капаците, всеки от нас четеше по реда си, а другите двама слушаха. . . Гьоста Берлинг бе една красива легенда и тъй прочетена, в онази оцеляла по чудо от снарядите къша със спус- натите капаци, остана в спомена ни за цял живот. Но „Огънят“ на Барбюс бе страшно откровение за нас. Всички наши преживявания, всички наши чувства и размисли Барбюс ги бе- ше разказал сякаш заради нас пред цялото човечество. Тук, при четенето на тази книга, аз като че ли за пръв път проникнах до най-дълбоките гънки на Райновата душа. Той коментираше, добавяше, преповтаряше със свои мисли и чувства прочетеното, докато нашите преживявания си оставаха неизразени, необле- чени в думи. Тогава разбрах и зашо Николай се мръшеше, ко- гато го канеха на обед с разни големци в Щаба. Това му бе осо- 254 Богомил Райнов бено неприятно, а трудно си прикриваше недоволството. Можеше само да мълчи, което е твърде неловко, когато си поканен, за да ласкаеш великите командири, та да се радват, че ги ласкае един известен, макар и не познат писател.“ На места в своя мемоар Гетов говори с такива думи на възторг за приятеля си, за неговия „безкрайно широк ум“ и „висок хуманен дух“, че ще си позволя да ги премълча. Толкова по-оскъдна и скромна е – на фона на тия щедри оценки – характеристиката, която дава лаконично на самия себе си: „Аз, който по начална култура съм възпитаник на селските пъдари… Никога не е имало нито с какво да се хваля, нито какво да покажа…“ Това е невярно. Христо Гетов имаше пълно осно- вание да се похвали с най-важното си произведение – своя соб- ствен живот, животът на един достоен човек, който въпреки всички несгоди, заплахи и смъртни рискове, остава докрай ве- рен на себе си. Той съжалява, че е пропуснал да запише навреме впечат- ленията си за своите срещи и дружби с толкова много хора, станали по-късно прочути. „Но тогава живеехме бързо, нямах- ме време за нищо, по-късно животът ми мина само в конспира- ции, съхраняване на тайни, боязън от снимки и доноси, зали- чаване на писмени следи… Нищо не записах, а сега ме боли. Колко писма от Д. Дебелянов, Н. Райнов, К. Константинов, Г. Райчев, и толкова други… Нищо не запазих. А и многото обис- ки в къщи пръснаха всичко.“ Той разказва как след войната е принуден да прекъсне след- ването в Рисувалното училище. Баща му е починал, семейно- то стопанство е разграбено и опожарено. Налага се да го въз- станови в границите на възможното. По-късно заминава за Франция, но се връща точно когато не трябва – идва превра- тът на 9 юни 1923. Гетов, свързан с обявеното извън закона земеделско движение, се включва в нелегалната дейност. Осъден е на смърт, но продължава да изпълнява рисковани задачи чак до 1926, когато наново се озовава в Париж. В ИМЕТО НА ОТЦА 255 „В 1939 трябваше да се завърна окончателно в България. Отидох на гости на Николай. Децата му бяха вече големи, представи ми ги и ме препоръча по някакъв ласкав начин. По него време бяха го анатемосали… та в чест на това изля- зохме да попийнем. Пийнахме здравата, както рядко се случваше, но онова, което не можех да забравя е, че бръкна в едно чекмедже, сграбчи шепа банкноти и я затъпка в джобо- вете ми. .. „Вземи, знам, че сега ти имаш нужда от пари“.. . Наистина имах нужда от пари, но никога не ми е минавало през ума да искам от някого, та камо ли от Николай. . .“ Не помня такава подробност. Нито смятам, че си струва да се изтъква в един мемоар. Но такъв си беше Гетов – когато мис- леше нещо, имаше навика да го казва. Което понякога му създаваше не малко неприятности. Запомнил съм срещата с пийването, за която споменава, понеже това бе първата от двете паметни срещи, които съм имал с този изключителен човек. Почерпката се състоя в прочутата по него време пив- ница „Реклама“ и бе увековечена с една снимка от някакъв амбулантен фотограф, запазена и до днес по някакво чудо между книжата ми. Обсъждаха се всевъзможни въпроси, пре- димно тревожни – не беше нужно да сме пророци, за да усещаме, че сме в навечерието на войната. Христо обаче бе оптимист, – личеше си по плановете, които кроеше за въз- раждането на бащиното си стопанство в Плевенско. Говореше, че щял да отглежда коне и други подобни проекти, от които нищо не разбирах. Предполагам, че именно този оптимизъм бе взимал връх над горчевините и разочарованията в невесе- лия му живот и бе му помагал да продължава пътя си. Кой път? Накъде? Това той единствен си знаеше. Бе преболеду- вал неуспеха да стане голям художник. Бе се оказал в полити- ческото поприще на страната на победените. И все пак про- дължаваше да крачи към своята неизвестна и може би непос- тижима житейска цел. Патилите и препатили хора твърдят, че изходът е да отстъпиш и да се смириш. „Простирай се спо- 256 Богомил Райнов ред чергата си“, съветват те, даже когато не разполагаш с никаква черга. Може да е от глупост или от прост инат, но аз съчувствам на хората, които определят живота си не с измер- ване на черги, а според измеренията на своите съкровени пориви, дори тия пориви да изглеждат на околните прекале- но нескромни. Помня, че когато бях още дете, макар да съ- чувствах на хрисимата кибритопродавачка, застанала плахо на уличния кръстопът, симпатиите ми бяха по-скоро на стра- ната на малкия Оливър Туист, примиращ от глад, но събрал достатъчно смелост, за да се изправи пред страшния надзи- рател и протегнал чинийката си, да произнесе нечувано дръз- ката молба: ! Моля, сър, искам още малко каша. Скромността и смирението. Какви чудесни качества, сти- га наоколо да не беше пълно с мерзавци, готови да се възпол- зват от тези ваши качества, за да ви стъпчат. Беседата, започнала в „Реклама“, продължи до късно през нощта у дома. Говореха главно баща ми и Гетов за минали работи и мъртви приятели, но понякога Христо се сещаше и за двама ни с Боян. Наричах го вече Христо, понеже не иска- ше да му викам нито чичо Гетов, нито господин Обов. На въп- роса какво учи Боян, баща ми отвърна: ! Готви се да става художник. Просто и ясно. Нали и Гетов навремето се бе готвил за същото. Що се отнася до мене, нещата изглеждаха по-смътни. ! Пише, – рече неопределено татко. Но за да не ме подозират, че и аз съм поел като маймуна по бащиния път, реших да уточня: ! Пиша писма. ! Какви писма? ! Ами до разни киноартисти. Моля ги да ми пратят сним- ката си с автограф. ! И какво? ! Ами понякога пращат. В ИМЕТО НА ОТЦА 257 В потвърждение на казаното донесох албума със снимките. Истината е, че тази просия на снимки с автографи вече бе ми омръзнала, но не ми се влизаше в подробности. Гетов, навярно за да ми направи удоволствие, прегледа албума, одобри го, но забеляза: ! Френската ти част, за разлика от немската, е доста бедна. ! Какво да правя, като не отговарят. ! На кого си писал? ! На различни. Последен път писах на Вивиан Романс. ! И?… ! И нищо. ! Понеже си сбъркал адреса. Обясних, че не съм го сбъркал, а съвсем точно съм го пре- писал от съответното кино списание. ! Сбъркал си адреса, – настоя Христо. – Трябвало е да пратиш писмото не на нейния адрес, ами на моя. Оказа се, че навремето били съседи с Вивиан Романс и я познавал още от малка. В потвърждение на което поиска по- приличен лист и хартия, написа къса любезна молба до актрисата, адресира и плика, като остави изпращането на мене. Изпратих писмото, разбира се, макар да смятах, че всичко е само шега. Две седмици по-късно обаче наистина получих снимката на актрисата. Случката, при цялата си незначител- ност, говореше за една съществена черта в характера на този непознат за мен човек – неговата отзивчивост. Същата тази отзивчивост, която в далече по-сериозна форма го бе въвляк- ла в една продължителна и опасна борба, едничката печалба от която бе задочната смъртна присъда. Втората ми среща с Гетов стана, ако не се лъжа, някъде през 1945. Пътувахме до не знам къде си с Гуляшки в някакъв раздрънкан довоенен опел по линия на ОФ, където Гуляшки бе шеф, а аз – негов нещатен помощник, с цел да се отърва от ка- зармата. На връщане се отбихме в Плевен – спътникът ми раз- читаше да намери там на пазара нещо за ядене, понеже в София В името на Отца 258 Богомил Райнов бе жестока гладория. Не знам какво намери, но вече се мръква- ше, цареше сух студ и шофьорът настояваше да се връщаме, понеже ако колата закъса по пътя, нищо чудно заранта да ни намерят като снежни човеци. Бяха обещали да ме изчакат, до- дето прескоча да видя Гетов, но се отметнаха. Зарязах ги или по-скоро те ме зарязаха и запрашиха към София. Ангажирах си стая в хотелчето и попитах за адреса на Гетов. Погледнаха ме с някаква смесица на учудване и недоверие, но ме упътиха. Къщата на пръв поглед ми се видя необитаема, ала в един от прозорците долових някакъв блед отблясък, въпреки, че никой не отговаряше. Най-после се чу глух тропот на стъпки и вратата предпазливо се открехна. i Христо, аз съм… – заговорих i Влизай! – прекъсна ме той. Едва по-късно, когато се настанихме в някаква стая и се видяхме вече на светло, успях да си довърша фразата: ^..Ти май не ме позна… i Толкова ли ме смяташ за изкуфял? i Понеже нали тогава бях с брада. i Помня, че беше подранил с брадата. Трябваше тая бра- да сега да я пуснеш. i Защо сега? i Ами за да приличаш на Маркс и Енгелс. i В такъв случай не е ли по-добре да пусна мустаци? i Шшшт! – изшътка той предупредително, за да не про- изнеса съответното име. Разменихме няколко незначителни фрази. Не бил в състо- яние да ми дава банкет, но ако съм гладен, ще се намери нещо за хапване. Уверих го, че не съм гладен, та се ограничихме с по чаша вино. Попита какво ме е прихванало да се изтърсвам тук посред нощ. Аз пък го запитах от какво се бои. Не се боял за себе си, ами за мен, че съм се осмелил да правя посещения и то в такъв късен час, при неблагонадежден субект като него. Разбрах, че има неприятности с властта, но ми даде да разбера, В ИМЕТО НА ОТЦА 259 че туй не е тема за разговор за момента. А всъщност именно заради тази тема съм запомнил гостуването си в дома му през онази тъмна и ледена зимна нощ. Това беше един от първите случаи, когато не толкова с разума, а по-скоро с чувствата си усетих абсурда на политическите превратности, отразен в чо- вешките участи. Кой би могъл да оспори житейската позиция на човек като Гетов, особено в дните, когато земеделците все още бяха смятани за съюзници? Подобни въпроси е нелепо да се задават преди обстойна кадрова справка за съответния човек, зависеща изцяло от волята на кадровика. Дали ще бъдеш приз- нат за победител или обявен за победен, това е чисто процеду- рен въпрос, решаван изцяло от съчинителите на процедурата. Той няма никакво отношение към реалните факти. Тогава все още не можех да знам, че не става дума за абсурди, а за принципи, с които тепърва ще трябва да свикваме. Болезнени, но необходими жертви в името на светлото бъдеще, което та- ка и не се състоя. ! Как е Николай? – запита Христо на тръгване. ! Добре е. Засега. ! Защо „засега“? ! Шшшт! – сложих аз този път пръст на устните. ! Поздрави го от мен. Христо Гетов – кажи – ти праща много здраве от Долната земя. ! Това парола ли е? ! Абе ти това му кажи. Той знае. ! А има ли път от Долната земя към Горната? – рекох все пак да запитам. ! Има, разбира се. В приказките. * * * По време на войната и по-точно през лятото на 1916 Николай Райнов се запознава с едно младо момиче – 19-го- дишната Диана Минчева. Това познанство ще се окаже твър- 260 Богомил Райнов де важно за по-нататъшния живот на писателя и особено за мене, понеже става дума за моята бъдеша майка. Връзката между двамата се завързва в резултат на една грешка, което, ако почнем да умуваме, вероятно ше ни доведе до извода, че и аз съм се родил по погрешка, но това е отделен въпрос. Братовчед на Диана е Асен Златаров, ревностен почи- тател на Райнов оше по времето, когато той е само Аноним. Един ден братовчедът изпраша на братовчедката някакви не- публикувани оше произведения на Аноним, а тя, малко по- късно му отговаря с писмо, за да изрази впечатленията си от въпросните текстове. Случката, едва започнала, би могла да приключи оше тук. Асен обаче предава писмото на писателя, вероятно за да покаже какъв верен усет за литературата има братовчедка му. А писателят, погрешно разбрал, че от него се очаква да напише няколко любезни думи на Диана, адресира до нея писмо, без тя да е молила за подобно внимание. Това недоразумение е оше една възможност случката да приключи, преди да е станало късно, ала провидението е реши- ло друго. „Любезните думи“ на Николай вероятно са били съп- роводени с някои иронични бележки, относно разбиранията на Диана, зашото от нейния отговор съшо лъха ирония. Ирония – за ирония. Сбогом, и край. Двама души са се разминали, без изобшо да се познават. Какво толкова. Или както би казал Никола Мавродинов с думите на любимата си песен: „ufe tire пи mvernnce et je m’en vais au hasard…“ Додето баша ми бе жив не знаех нишо за тия първи писма. Нито за следвашите. Никога и през ум не ми е минавало да разговарям с него за възникването на връзката му с Диана. Като се има предвид колко той бе хладен на темата „излияния“ и до каква степен аз бях дръпнат, подобен разговор би бил възможен само в сферата на фантастиката. И ако един ден В ИМЕТО НА ОТЦА 261 открих ранните писма на мама до него, то стана съвсем случайно. Но вече съм писал по тия подробности, както и по други, свързани с Диана, та тук ще избягвам да се повтарям.17 Ще кажа само, че първоначалната поза на превъзходство, за- ета съзнателно или не от баща ми, донякъде ме раздразни. Едиповият комплекс ли влезе в действие или болезнената привързаност, която винаги съм изпитвал към майка си, или инстинктивният страх: с късна дата, че с не твърде похватното си държане е могъл да осуети собствената ми поява на бял свят, но наистина изпитах нещо като раздразнение. Симпатиите ми бяха изцяло на страната на момичето с трога- телния му стремеж да отстоява своите разбирания пред този Аноним, когото Асен просто боготвореше. Макар да не е получила още гимназиалната си диплома Диана е убедена, че е преживяла достатъчно изпитания, за да разбира човешката участ. Ранната смърт на бащата, скромни- ят бит на ръба на оскъдицата, гибелта на един брат и смъртта на един скъп сродник, който според нея единствен я разбира, без да говорим за общата тревожна атмосфера на военното всекидневие, са достатъчни основания, за да смята, че не се нуждае от назидания. „Не искам да ми се четат нотации – за- явява тя по същото време на един свой близък. – Добра или лоша, аз ще си остана туй, което съм. Не искам да бъда по- друга.“ Момиче с характер. Само че ако е до характер, тя си е намерила майстора в лицето на Николай. И ако в първите все още епистоларни контакти между двамата той проявява из- вестна неловкост, то не е толкова поради острота на характера, колкото поради недостига на тъй нареченото от Флобер „Сантиментално възпитание“. Диана е израсла, заобиколена от грижите на добрата си майка и на по-възрастните си сестри. Николай расте в съвсем 17 Богомил Райнов. Диана. С. 2000. 262 Богомил Райнов друга среда. Мъжка среда, и в семинарията, и по-късно сред приятелите в Княжевската „комуна“, на „Софроний 9“, на фронта. Той няма голям опит от общуването с нежния пол и такова общуване сякаш не го интересува особено. Свободното му време преминава главно сред приятели в задимени помещения, където много се спори и доста се пие. А жените? Те съществуват главно като тема за творческа интерпретация, било идеализирани в картините на Майстора, било третирани съвсем прозаично в стиховете на Димитър Подвързачов: „Кой ни прала тез жени, сам Бог ли? 0, жени, жени, жени със разцепените рокли…“ Или, още по-прозаично: „Във тези дни на скръбна резигнация бленувам за слугинята в Холандската легация. Напразно вадя синята дьржавна асигнация, уви, уви слугинята не е от нашта нация. “ Николай Райнов е далеч и от идеализацията и от прозаич- ната прямота. Той е по-близо до тенденцията на някои запад- ни автори от края на века да се митологизира или сатанизира деликатната тема, както е още в поезията на Бодлер или в графиката на Фелисиен Ропс. Жената в прозата и поезията на Райнов нерядко се проявява като някакво опасно изкушение, похотлива и невярна, изкусителка или блудница. Тази интерп- ретация му създава реномето на автор, врял и кипял в порока, макар да произтича не от житейски опит, а от литературни риминсценции. Тя е по-скоро своеобразна стилизация на еро- тичния копнеж, на порока и гибелните страсти, отколкото ре- гистрация на реални явления. Стоян Райнов, брат на писателя, като предава разсъжденията на Николай за Жената, подир пътуването му на Изток, добавя: „Тогава ние почти всички В ИМЕТО НА ОТЦА 263 познавахме жената само в мечтите си – далечна, тайнствена, забулена.“ „Жената“ – така се казва и поемата, която Николай Райнов посвещава през 1915 не на друг, а на девственика Николай Лилиев. Жестът би могъл да се изтълкува като ироничен, ала всъщност е израз на солидарност към резервите на Лилиев спрямо плътското общуване с другия пол: образът на Жената в тази поема далеч не е обаятелен. Това не пречи на Гео Милев да бъде възхитен от произведението. В писмо от 16 май 1915 той съобщава на Лилиев: „Вчера бяхме цял ден следобед заедно с Николай Райнов. Чете ми той няколко от своите поеми (между тях и посвете- ната тебе „Жена“) и всичко това тъй още ме държи в стран- но възторжената си мрежа от впечатления, че бих искал да споделя с някого тия огромни кошмарно-великолепни впе- чатления от един просто гениален мъж, един исполински мозък.“ Що се отнася специално до поемата, Лилиев надали е чак дотам възхитен. Още на 2 март 1915 той пише на Райнов: „Две думи, ако ми позволиш разбира се, за „Жена“-та – тази силна и така страстно написана поема! Струва ми се, че поемата не би изгубила нищо от силата си, ако не беше толко- ва голяма, ако беше лишена от известни енергични изрази, които сега, струва ми се, намаляват малко нейната истинска художествена цена. .. Може би аз нямам право да ти пиша тези работи и ти не ме слушай! Защото когато остана насаме, аз всякога прочитам поемата и си повтарям „възторжено“: „Ти тази нощ, изправен пред олтаря на Грях, си станал нейният съпруг, а утре тя със гордост ще повтаря това, що с шепот е разказвал друг. “ (Следват още цитати) . 264 Богомил Райнов „Вл. Димитров (Майстора) , комуто си позволих да проче- та поемата, намира, че ти би трябвало да се обърнеш към Природата, а не към Жената – към природата, която е създа- ла Жената от престъпния брак на Дявола с Нощта. Той би искал да напишеш нещо и за „Мъжете“, в главите на които вижда не мозък, а поне една жена и т.н. Майсторът изобщо мисли, че по сила на форма ти „переш“ всички писатели на майка България и ти праща много здраве.“ Мнението на самия Николай Райнов за поемата е вероят- но още по-сдържано, защото тя изобщо не бива публикувана. Доколкото съм чувал от Невяна, сестрата на Николай, не- говата единствена сантиментална връзка преди войната е от периода на престоя му в Провадия, възникнала инцидентно и приключила без последствия. Според обичайните сюжетни схеми, една история, започ- нала щастливо, завършва нерядко зле. И обратното. При Диана и Николай е обратното. Връзката, започнала с недоразумения и с размяна на иронични писма, ще се окаже съдбовна връзка на живота им, чак додето смъртта ги раздели. Любопитното е, че именно след като действително опоз- нава Жената, писателят престава да я митологизира и сатанизира. Защото това не е коя да е жена, а е Диана. Впрочем той никога не я използва като тема в разказите си. За него тя е нещо много по-важно от тема. Тя е слънчевият лъч в невесе- лите и често мразовити дни на живота му. Вече бях поотрасъл и мама отдавна ни беше напуснала, когато почнах да осъзнавам, че баща ми, този хладен, невъз- мутим и винаги погълнат от работата си мъж, е един твърде самотен човек. Не го показваше с нищо и никога не би го признал, може би дори и пред себе си, но беше страшно само- тен и ако успяваше да потиска вътрешното си зъзнене, това едва ли му помагаше да се стопли. Понеже Диана я нямаше. А в началото, след първите недоразумения, нещата бяха тръгнали криво-ляво. Подир опознаването с писма се бе със- В ИМЕТО НА ОТЦА 265 тояла и срещата. Подир срещата бе дошъл ред и на годежа. За сватбата било решено да се дочака края на войната, но през ноември 1918 и с това тайнство се приключило. „Вчера – неде- ля – се извърши нашият венчален обряд – пише Диана на май- ка си. – Бях облечена като булка, с цвете на главата и с един хубав букет от живи цветя… Сега ти пиша от хотел „Сплендид“. Там се настанихме. Стаята е весела, голяма, с много светлина. Николай работи, а аз пиша.“ Всичко изглежда наред. И най-важното – войната е свършила. Само че краят на една война не вещае непременно начало на благоденствие. А веселото послание на Диана е ве- роятно последното весело нещо, което тя ще напише в живота си. *: *: * Според Владимир Полянов периодът 1918-1919 може да се нарече „николайрайновски период в българската литература“. Това твърдение звучи донейде странно, за да не кажа пресилено, ако се вземат под внимание традиционните вкусове на тогавашната ни публика, както и утвърдените офи- циални критерии. Тъкмо по него време с непозната за култур- ните ни обичаи тържественост бива отпразнуван юбилея на Иван Вазов, справедливо обявен за народен поет. Вярно е, че Вазов има и противници, но техните любимци също са добре известни – Пенчо Славейков, Яворов, Петко Тодоров. Откъде накъде ще се оказва такова внимание на някакъв пришелец и еретик като Николай Райнов, еднакво чужд и на Вазовската традиция, и на естетиката на кръга „Мисъл“? Може би точно подобно недоумение съдържа в себе си и едно от възможните обяснения на въпроса. Необичайността на дадено явление често става причина за неговата популярност. Да си спомним лаконичното определение на Владимир Василев за „Богомилски легенди“: 266 Богомил Райнов „Тази книга стои сама.“ Възклицанието „Аман от Вазов!“ може да е несправедливо и да звучи скандално, ала то и тогава, и по-късно неведнъж е произнасяно. А спрямо еретика, даже когато скандализира с еретизма си, никой не вика „аман!“. Той предизвиква любопитство, поставя въпроси, поражда спорове. През 1918 „Богомилски легенди“ излиза във второ издание и публиката узнава, че загадъчният Аноним се нарича Николай Райнов. От същия автор почти по същото време биват публикувани „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Градът“, „Книга на загадките“ и романът „Между пустинята и живота“, който предизвиква обществен скандал и става причина писателят да бъде отлъчен от църквата. Обнародването на толкова произведения от един автор в разстояние на две години е само по себе си нещр сенза- ционно за тогавашния ни книжен пазар. Ала изобилието на пред- лаганата стока, грубо казано, едва ли може да бъде обяснение за нейния успех. Напротив, – по-логично е да се предполага, че то ще предизвика у публиката пресита и отегчение. Причината за успеха е друга и Владимир Полянов я посочва: Книгите на Райнов, според него съдържат „нещо възвисяващо духа“, те ок- рилят сърцето на българина, „доста угнетен и пренебрегнат през тия години след края на загубените войни“. Възторжени са и отзивите на Асен Златаров. А взискателният и скъп на компли- менти Николай Лилиев скоро ще каже: „Той иде от далечни земи и носи със себе си звездния лъх на вечното…“ „Там той е намерил забравени книги, що никой не е чел – книги може би никога ненаписани – и е замислил своите „Видения из древна България“…“ „Там той е прозрял тайни, разгадани от малцина преди него – и е замислил своята поема „Градът“.“ „Там той е познал Ариеля и Каина – и е дошъл на нашата скръбна земя, да сложи пред жертвеника на българската по- В ИМЕТО НА ОТЦА 267 езия бисерите на своята „звездна душа“, в която се оглежда измамната усмивка на Сатана.“ „И той минава край нас – безстрастен и далечен – унесен в спомена на ония незнайни земи, които е оставил и които носи в себе си.“ „Чужденец за всички – за него почти никой не говори.“ „Самин, заключен в своята tour d’ivoire – до него не стига вълната на безплодни глуми, що се разлива при затворена врата.“ „Той върши своето огромно дело на пръв стилист в тая малка страна – и, сред „ливадите на своето съзерцание“, из- питва звуците на забравени думи, възвръща тяхното някогаш- но значение.“ „Неговият звук е остър. Той пронизва като писък безлюд- ните степи на нощта. – Но не е ли Райнов оня, който написа „Сватбата на царския син“ – невем най-нежна поема, изляна някога на нашия роден език?“ „Неговите образи са зловещи и безплътни, неговите слън- ца не топлят. – Но не е ли той оня, който написа „Очите на Арабия“, – невем най-човешката повест, изплакана някога на нашия роден език?“ „Неговите херои са смели и престъпни, техните думи ра- няват като острие. – Но не е ли той оня, който написа „Князът“, невем най-морната балада, която е нашъпнал някога наши- ят роден език?“ „Неговите жени са разголени, порочни, безразсъдни. Тяхната настръхнала плът не знае насита. – Но не е ли той оня, който написа „Сонора“ – невем най-чистата жена, която е създал някога нашият роден език?“ „Неговите мисли са светкавици, неговите думи са откровение, неговите отмерени речи блестят като сияние.“ „Напразно той загъва своите блянове в рухото на древен цар. Напразно той се тули зад маската на странни образи от миналото, което му служи само за украса. Сърцето на един 268 Богомил Райнов голям поет се разискря в тия нови книги – и бележи опасните пътища, по които е минала смелата мечта на безпокоен дух.“ „Защото Николай Райнов е преди всичко поет.“ „И в часа, когато отзвучат тръбите на много тъмни слави сред мрака на нашето скръбно небе ще засияе новородена звезда.“ „Защото Николай Райнов носи на челото си звезда.“ Спомних си за тази прочувствена и дълбока характерис- тика един ден, много години след като я бях прочел. Пролетната заран бе слънчева, но в големия здрачен салон сякаш все още витаеше хладината на зимата и само един ос- тър лъч се спускаше косо от високия прозорец върху подиума, където, отрупан с цветя, лежеше покойникът – моя баща. Залата бе изпълнена с изпращачи – и близки, и далечни, и скър- бящи и любопитни. Любопитните вероятно преобладаваха, сред тях зърнах и мои стари противници, дошли да установят дали ще плача и колко – понеже бяха ми създали славата на кораво сърдечно изчадие. „Дори една сълза не отрони“ – бе забелязал по-късно един от тях. Вярно е. Нямам навик да роня сълзи, особено – показни и на публично място. А понеже лю- бопитните погледи ми досаждаха, бях застанал зад оратора, произнасящ в момента траурното слово, и почти се бях скрил зад гърба му. Ораторът беше Николай Лилиев. Човекът, който някога пръв тъй проникновено бе оценил творческия възход на Райнов, сега е дошъл да сведе глава пред гроба му. Произнася словото си с равен спокоен глас. Тази техника да овладяваш емоциите си ми е добре известна: достатъчно е да произнасяш писаните с вълнение думи тъй равнодушно, сякаш четеш чужд текст. Аз на свой ред се пазя да излизам от обхваналото ме вцепенение. Така се изолирам от навлеците, любопитните и злобарите, множеството се разрежда, за да останат чистосър- дечните и между тях старите, най-верни приятели, – онези с брадите: Майстора, бай Андрея и вуйчо ми Христо, но и по- В ИМЕТО НА ОТЦА 269 младите – Дечко Узунов, Илия Бешков или Светослав Минков. Всъщност и те отдавна вече не са млади. Някои хора са склон- ни да ги пренебрегват като останки от друго време. Може и наистина да са от друго време. Остава въпросът дали са наис- тина сенки от едно вече забравено минало, или са предвестни- ци на някакво все още далечно бъдеще. *: *: * При големия успех на поредицата книги, публикувани от Николай Райнов за по-малко от две години, би могло да се очаква, че младото семейство ще се справи без усилия с мате- риалните проблеми за дом и домочадие. Уви. Едва седмица е изтекла от сватбеното тържество, когато Диана пише на сест- ра си Божана: „.. .То женитбата още се търпи, ами грижите след нея мъ- чат човека… Па и те зависят от много нета… Гладът е много голям към нас, Боденце.“ Следва молба за някои най-насъщ- ни провизии, съпроводена с пояснението: „Иначе рискуваме да умрем от глад.“ „Храна няма никаква тука – съобщава малко по-късно Диана и на майка си. – Аз съм отслабнала неимоверно. Постоянно ми е лошо, а няма с що да се храни човек.“ „Скъпи Христо, – пише Николай на 5.XII. 1918. – Пращам ти пари, за да изпълниш поръчките, направени от Диана и – ако е възможно – брашно… Моля те само – по-скоричко стори това, защото почти гладуваме, макар да харчим премного: ту- ка е оскъдица, намира се, но извънредно скъпо…“ 17 17 Горните цитати са взети от Спомените на Христо Минчев, брат на майка ми. Тези спомени бяха публикувани през 1978 в сборника „Рачо Стоянов, Николай Райнов, Стоян Загорчинов и Константин Константинов в спомените на съвременниците си“. Въпреки чергарския си живот на заклет ерген, от квартира на квартира, вуйчо бе успял да съхрани редица писма на Диана и Николай. Извадките от тия автентични материали, както и живите лични впечатления на мемоариста представляват струва ми се щастливо изключение сред обичайните „спомени“ на добронамерени съвременници, които често за жалост няма какво да ни кажат. 27С Богомил Райнов Поради недоимъка и другите семейни грижи Диана труд- но понася напредвашата бременност. На 7 май 1919 пише: „Мила мамо. .. прекъснах писмото, за да го продължа при по- спокойно настроение, но то не настъпи, а вместо него настъ- пи болест, от която едва вчера се попривдигнах. Вечерта сре- шу Великден имах силно кръвоизлияние от носа и устата, след което лежах близо седмица. Бях се позасилила, ала дали от преумора – пак легнах. Ужасни болки имам в корема, та акушерката се уплаши дори да не добия преждевременно. . . Не знам и аз какво ме чака, но се не ше да е нешо келепир. Ето, и днес съм се заловила за пране. Краката ми треперят, ала шо да правя, като не се намира ни слугиня, ни дори перачка…“ В подобна обстановка, сред ядове, глад и болести, за да се усложнят оше повече нешата, на следния месец на бял свят цъфвам и аз. През съшия този период Христо Гетов посешава Николай подир първото си завръшане от Франция. „Намерих го – пише той в мемоара си, – вече семеен, в един приземен етаж на улица, която не помня; стоеше над люлката на Богомил в облак ци- гарен дим и без да му правя бележка, той сам ми обърна вниманието: „Както виждаш, Гьоста, моят син няма да изжи- вее неприятностите на първата цигара. Вече ше е свикнал и просто ше продължи.“ Говорихме си, радвахме се, но той бе много зает, пишеше в един ъгъл и вежливо ме използва да заведа Диана на кино. . . Ходихме на кино, а Николай бавеше сина си в къши.“ Онова, което Гетов (наричан от Николай „Гьоста“) опре- деля тактично като „приземен етаж“, е всъшност зимник – малка стаичка и нешо като килер, без печка и без вода – чеш- мата е на двора. Когато кумът Рашко Маджаров17 им подаря- 17 Рашко Маджаров. Политик и държавник, р. 1873, от 1918 министър на земеделието, по-късно на правосъдието, железниците и пр. От партията на Демократическия сговор. В ИМЕТО НА ОТЦА 271 ва креват по случай сватбата, оказва се, че не е възможно да бъде сместен в стаичката. „От месеци вече как тичам за квар- тира – пише Диана на майка си, – и нищо. Сутрин излазям в 8, за да се върна вечерта в 8. Ходих и по комисии, и по минис- терства, и по началници, а и до ден днешен сме си в нашия зимник. От две седмици и повече Николай е недобре. .. Имаше лош бронхит и задуха, а за неговото сърце това е смърт. По цели дни и нощи седеше седнал, защото легне ли, задушава се. По това време, с’е от „хигиеничността“ на жилището, се разбо- ля и Богомилчо – и той от бронхит. Взехме сериозни мерки и уж попремина. Ала миналата неделя ми извади ума. През нощ- та силна температура, гърдите му свирят, устничките му по- синели (Боже, упази), обърна очички и едва-едва не диша, а хърка; само от време на време се грозно извие и запищи. . . Сложих му компрес и цяла нощ беше на коленете ми; за сън и не мислех. На утрото дойде лекар. .. Едното му око протече, също и едното ушенце и за това са били тези писъци през нощта. От тогава му слагам сутрин и вечер компреси и му давам лекарства. Изтощи се много бедният. . . И всички тия тревоги си преживявам сама. Няма кой да те отмени, да ти помогне, да те окуражи.“ И уплашена, че ще обезпокои прека- лено майка си, Диана продължава с друг тон: „Аз, благодаря на Бога, съм много добре. Само нервите ми на нищо не приличат. С Николай си живеем много добре. Малко оскъд- ничко, ала добър е Господ… Една просба, мила мамо, ако оби- чаш, изпрати ми един от нашите кревати и вълнената черга, че Богомилчо е постоянно на земята и там спиме, та оттам идат и настинките.“ А междувременно се ражда и Боян. Лишена от възмож- ността да гледа и двама ни, Диана поверява за известно време Боян на майка си в Пловдив. На 25 януари 1922 тя пише на баба Катя: „Ние, слава Богу, сме живи, но не съвсем здрави. Николай е много слаб, има малария и сърцето му почна пак да изневе- 272 Богомил Райнов рява. За себе си не ща да говоря. Моята работа върви, както си е тръгнала. . . Мойта заделена рожба що прави? Ти си майка, ти едничка можеш да разбереш каква трагедия е за мен тази раздяла… Ала кажи, какво бих могла да сторя аз за това малко немощно дете, със своите хилави дробове и празни джобове?… Тебе ще ти кажат може би, че съм добре, със забружени страни, ала те – чуждите, не знаят, че в чекмеджето на Диана стои червена книга, с която попълва хлътналите си страни и крие жълтия си цвят… А колко ми се иска да бъда пак в скутите ти, да милвам косите ти и да бленувам. Ала късно е! Бляновете пресекнаха, мечтите увяхнаха…“ В края на същия месец, болна и изтощена от грижи, тя пише за последната си надежда: „Дано добрият Бог ми прати сили и възможности да си догледам дечицата. . . па тогава да ме прибере. Ала не знам! Струва ми си, че си отивам.“ Скромна молба, която сякаш също може да остане нечута. Боян е заминал при баба си, далеч от майчина ласка. Аз също насмалко не заминавам – в отвъдното. Една заран, додето Диана простирала на двора току-що изпраните ми дрешки, съм изпълзял на улицата, за да видя какво става по широкия свят. Иззад ъгъла ненадейно се появила каруца и стремглаво се на- сочила насам. Шибайки безмилостно коня, пияният каруцар ме прегазил и изчезнал в далечината. Някаква съседка, зърна- ла злополуката, изкрещяла уплашена. Майка ми, забелязала, че ме няма, изхвръкнала на улицата, за да ме открие проснат сред прахоляка. Преселението ми в отвъдното не се състояло само защото тежкото колело на гальотата, миг преди да ме премаже, подскочило върху един по-едър камък на калдъръ- ма и само ме одраскало. Изобщо съдбата все пак се смилила над семейството ни. Засега. Баща ни междувременно получава назначение за гла- вен библиотекар в Пловдивската народна библиотека и всич- ки се прибираме в къщата на баба, за да си заживеем тихо и щастливо, също като в приказките, които той ни разказваше. В ИМЕТО НА ОТЦА 273 *: *: * Навремето, когато е ставало дума за този тежък период от живота на семейството ни, една наша сродница го обясня- ваше с обстоятелството, че някаква зла орисия е тегнела веро- ятно над нас. Понеже бе религиозна жена, допускам че причи- на за орисията според нея е бил баща ми, заради греха, предиз- викал отлъчването му от църквата. Сродницата не бе наясно какъв точно е този грях, но като дълбоко верующа бе убедена, че за да има отлъчване, трябва да има грях. Нямам желание да споря с никого, особено пък с роднини, но нещата са, струва ми се, по-прости. Съдбата на нашето се- мейство е също като съдбата на хиляди български семейства в онези тежки времена. Вярно, че войната е свършила, обаче това не означава край на мъките. Близо 90 хиляди души са загинали по бойните полета, да не говорим за съсипаните семейства, за ранените, за пленените и сираците. „Земеделието – пише Христо Минчев – е предоставено на жените, вдовиците и старците. Здравият добитък е иззет за войската, за обозите и за изхранване на населението и на съ- юзните войски на Балканите. За обработването на земята са оставени старите воловци, кравици и магарета. Затова и доби- вите от земята са слаби. Влаковете непрекъснато отнасят ко- летите от германските офицери и войници за подпомагане на гладуващите им семейства. При оттегляне от страната ни це- ли влакови композиции, натоварени с храни, заминават за Германия и остават там. Целият ни железопътен парк е разстроен. Срещу хлебните купони се раздава долнокачествен хляб и то, в най-ограничено количество… На пазара липсват най-основните произведения. Което се намери, е на недостъп- но високи цени.“ Обозримото бъдеще не се очертава по-примамливо. Опус- тошаването на стопанствата от нуждите на войската и на гер- манските съюзници ще бъде продължено с нова сила от побе- 18. В името на Отца 274 Богомил Райнов дителите, а свирепите клаузи на Ньойския договор ще подяж- дат икономиката на страната ни чак до началото на следва- щата война. И все пак, дългоочакваният мир е настъпил. Само че по- нятието „мир“има доста особено съдържание по нашите геог- рафски ширини. Затуй нищо чудно, че мирът започва с едно въстание – Войнишкото, за да продължи с провъзгласяването и разгромяването на една призрачна република-Радомирската. Следва пауза за прегрупиране на силите. Сетне идва превра- тът на 9 юни, с неизбежните в такива случаи репресии. Нищо лично- просто възстановяване на реда и прилагане на опера- тивна намеса върху някои пациенти, при която главата се от- деля от тялото. Вакханалията на насилието настъпва чак по- дир три-четири месеца, отбелязана в календара с червената дата септември 1923. Въстанала е част от народа. Но войниците, дето стрелят срещу въстаниците, не са ли и те част от този народ? Така е. И точно тук е дълбокият смисъл на събитието: всичко е от народа и всичко е за народа. Нищо лично. Едни сили настъпват откъм София срещу бунта. Други, програмирали безумието на бунта, предвидливо отстъпват към Виена. Остават да се бият само нещастниците, насъскани ед- ни срещу други, додето полесраженията се осеят с трупове, а реките почервенеят от кръв. После – пак прегрупиране на си- лите и пак пауза, взривена този път от следващото безумие – атентатът в църквата „Света неделя“. Божият храм заприлич- ва на салхана. Не питайте за смисъла. Смисъл няма. И това е още една съществена черта на самоизяждането: смисълът е в самото самоизяждане. Шепата терористи, то се знае, са екзекутирани. Но и тук нищо лично. Доказателството е, че биват изтрепани и ня- колко хиляди души, които нямат никакво отношение към атентата. В историята е записано „Априлски събития“, нищо повече. Какви точно събития и защо – по тия въпроси исто- В ИМЕТО НА ОТЦА 275 рилите още спорят. Пълна бъркотия, по време на която бива доубит осакатеният вече през войната Гео Милев. Ликви- дирани са в суматохата и Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст, заедно с десетки, стотици и хиляди други, за които едва ли някой би могъл да твърди, че са бомбаджии. Какво да се прави – и тук нищо лично: покрай сухото гори и суровото. Подир напрегнатите занимания на шпицкоманди и нака- зателни роти настъпва ново междучасие. Играта трябва да се успокои.“Со кротце, со благо и со малко лобут“ както мъдро съветва Андрея Ляпчев. Но сърце юнашко не трае. Идва ред на македонските братоубийствени престрелки по софийските улици. Паролата е „убий брат си!“. Ама щели да те обявят за братоубиец. Няма страшно. Винаги може да се намери оправ- дание – че си го убил по невнимание, при самозащита, че не ти е брат, пък ако не се сетиш за друго, ще отговориш като Каин: „Нима съм пазач на брат си?“. Престрелки по улиците. .. Самодейна работа. Всичко това е само разгрявка за по-късните операции: Партизанските акции, жандармерийските блокади, трепането на хора, без раз- лика на пол и възраст, като убийството на дечицата от Ястреби- но, документираното правораздаване чрез рязане на глави – „Те убиваха и фотографираха“ – както гласи текстът под про- чутата рисунка на Бешков. Трябва да се признае все пак, че не всички са ликвидирани без съд и присъда. Например разстрелът на Вапцаров, на Дончо Попов, Антон Иванов и Романов е изпълнен съвсем прецизно според буквата на закона. Разгул на садизма – би казал някой. Напротив, нормално протичане на еволюционните процеси – ще възрази друг. Защрто, какво е човешката история, ако не бурна река от кърви, сред която само тук-там плахо се гушат малките островчета на здравия разум. Дали ще отворите Библията или ще разгър- нете курса по обща история – все тая: Кървавата вакханалия 276 Богомил Райнов тържествува на всяка страница. Нищо лично: хората – сами или струпани в глутници – държат на своето верую. „Кажи го с думи това верую,бе!“ ще кресне някой. Напразно. Хората държат да го потвърдят и парафират с ножа или куршума. Ама старите казвали: речена дума, хвърлен камък. Примитивна работа. Защо трябва да хвърляш камъни като някакъв палестинец, когато можеш да му стреляш в главата на противника. Самите кукловоди, то се знае, не стрелят. Онези, дето за- мислят безумните сценарии на въстанията, а сетне се измък- ват я към Виена, я към Москва, са хора на интелекта, не на грубата сила. Така е и с опонентите им, дето планират как да се проведе репресията, та да се изтрепят възможно повече хо- ра за възможно по-кратко време. За преките действия се из- ползват съответно обучени части или делегирани за случая специалисти. Ферещановци и Бачи Зеевци всякога са се нами- рали в изобилие. „Смъртта е моя занаят“, както казваше някой. *: * Ако са запитаме – каква е връзката между грубата действителност, сред която Райнов живее и творчеството, ко- ето създава, изкушени сме да кажем: Никаква. Изкуството му сякаш е призвано не да отрази околния живот, а да го пренеб- регне или отрече. Подобен привиден абсурд всъщност съвсем не е абсурд в духовната сфера.Така са постъпили не малко автори, причислявани към теченията на тъй-наречения искейпизъм, въздигащ бягството от живота като творческа практика. Нали още Шилер определяше изкуството като Царство на красивата илюзия. Само че произведенията на Райнов трудно могат да бъдат определяни като аспекти на красива илюзия. В тях се вихрят нерядко гибелни страсти, в тях има много смърт и насилие. В ИМЕТО НА ОТЦА 277 Но героите им са чужди на реалността, а събитията и местата на действие – далечни по време и разстояние. Не, – нищо об- що с бита и с битовата литература, създавана по традиция от класиците ни. Непосредствено подир края на войната и подир успеха на току-що издадените си книги, Райнов – сякаш за да отговори на възникналия интерес у читателите, публикува нещо като кратка автобиография: „Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-го- ляма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека… Много неволя и бедност изживях, за ко- ето се радвам; наченах от тогава да диря опора само в себе си, и се не продадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, ами трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, отде- то пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещ- нах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които нямам перо. Живях всякак. Много езици учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил. „1/ Тази автобиографична бележка, въпреки лаконизма, съ- държа доста сведения за своя автор, но тя не дава отговор на въпроса, който ни занимава. „Износвах ли впечатленията си, давах ги на другите“. Впечатления – от кого и от какво? От 17 Николай Райнов. Две думи за себе си. Сборник „Жътва“, 1919. С. 91 278 Богомил Райнов Каин, или от цар Симеон и царица Ирена? Писателят явно има предвид впечатленията си от природата, от човешки ха- рактери и взаимоотношения, от душевни състояния, от видя- но и чуто. Но къде са тук неволята и бедността, за които само споменава, къде са преживените ужаси на войната, къде са трагичните съдби на близки и скъпи хора? Зашо интересът му е насочен към несигурни като фактология древни събития, а подминава големите и малки драми на всекидневието? Явно е,че за да си отговорим на такива въпроси би следва- ло да изоставим традиционната по него време – пък и по-къс- но – поетика на реализма. Спомням си, че особено в първите години на нашенския тъй наречен социализъм и сам аз, като подрастваш глашатай на „жизнената правда“ в изкуството, оби- чах за по-голям престиж да цитирам тежката присъда, произ- несена оше през 1910 срешу „декадентите“ от самият Вазов: „Зареяха се в облаците на олимпийската отчужденост, вглъ- биха се в съзерцание и скъсаха връзка с окръжавашия живот. Станаха символисти, индивидуалисти, декаденти, свръхчове- ци и не знам оше какви. Поезия космополитична, студена, небългарска, нестоплена от живо човешко чувство, зашото не е расла на българска почва, чужда е на българския дух.“ Подир което следва башинският призив на Вазов: „Млади поети, бъдете българи, синове на своя народ. Чувствайте и пишете по български. Черпете вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава бъл- гарска душа. И разкрийте ни я, осветлете я.“ Неловко е да се опонира на авторитет като Вазов, особено през историческата дистанция на цял век. Цитирам го единствено, за да добавя, че от подобни естетически позиции творчеството на Николай Райнов надали може да бъде разбрано. То трябва направо да бъде зечеркнато. Което впро- чем не веднъж е и правено. Отнесем ли се обаче без предразсъдъци към произведени- ята на писателя до началото на 20-те години, не е трудно да В ИМЕТО НА ОТЦА 279 установим, че то съвсем не е безучастно към актуалната проб- лематика на човека и човешкото общество, стига да вникваме в похватите, възприети от разказвача и в които няма нищо особено загадъчно. „Легенда за оногова, който… разгада виденията на паря…“ така започва разказа за Даниил. „Притча ви казвам. – Баща и син играеха на зарове.“ – Това е началната фраза на друга миниатюра. Героят е купил непознато благовоние, което „не дава ни сън, ни страст, ни веселба, ни забава. Не гони тъга, нито зашеметява… Но струва скъпо… Неговото ухание бе чудно. И като почнах да се наслаждавам на мириса му, открих в него дивно свойство: то показваше живота такъв, какъвто е. „Научих му отпосле името.“ „Страдание се казвало то.“ Легендата. Притчата. Символът. Иносказанието. В тия похвати не съществува нищо особено екзотично. Познати са ни още от Библията. И нищо чудно, ако един млад мъж, въз- питавал се с книга като Библията, реши да се възползва от начина на изложение в нея. Приведените по-горе цитати са от „Книга на загадките“, малкото книжле, което по думите на Гетов, той и приятелите му са носели в джобовете си. Защо ли? След като тия загадки едва ли са дотам загадъчни. Николай Райнов бе писал навремето, че опипаме ли с гру- би пръсти цветния прашец по крилата на пеперудата за да я опознаем по-добре, тя се превръща в ципокрил червей. Онези, които разтварят малката книжка, за да търсят в нея отговор на загадки, бързо ще разберат, че държат в ръцете си не пеперуди, ами ципокрили насекоми. Ако основните идеи, излагани от писателя в книгите му, се извлекат и изразят в лекодостъпно резюме, те вероятно всички ще се поберат в неголямо томче, па и едва ли ще представляват някакви потресаващи разкрития. Големите истини са стари ка- то света – те се съдържат в него още от сътворението му. 28С Богомил Райнов Истините в изкуството добиват стойност, само когато са преминали през душата на твореца, оживени от пулсациите на мисълта му, изстрадани от сърцето му, прераснали в смисъл на цялото му битие. И най-важното: когато са озарени от си- янието на онази красота, присъща единствено на човека, ро- ден с благословията или проклятието да бъде художник. Казвам това, за да не би някой да си помисли, че като пос- тавям въпроса за отношението на писателя към проблемите на живота, имам намерение да опипам пеперудата по такъв изчерпателен начин, та да я превърна и ципокрил червей. И все пак този въпрос съществува. И за да не си играем на притчи и на иносказания ще кажа, че житейските проблеми и особено нравствените проблеми на битието са налице в про- изведенията на Райнов не по-малко, отколкото в назидател- ната проза на някои наши реалисти, с тази разлика, че негова- та главна задача не е да съчинява поучителни четива. Той- както впрочем и повечето наши символисти от онова време- едва ли следва да бъде обвиняван в „олимпийска отчужденост“, а поезията му да се оценява като „студена, нестоплена от живо човешко чувство“, само защото не е съвсем подходяща за хрис- томатиите от долните класове на гимназията. Историческите сюжети, често спорни като интерпретация, библейските легенди, също в доста произволни понякога варианти, притчите и поверията от Изтока са за този автор сякаш само повод, за да ни разкрие от своя зрителен ъгъл проб- лемите на човешката нравственост, чрез позорните падения или трудния възход към съкровения идеал. Това са вечните въпроси на доброто и злото, на алчността и властолюбието, на верността и предателството, на подвига и саможертвата, на любовта и смъртта. И понеже споменавам за верност и саможертва, за подвиг или за смърт, не е случайно, че именно по време на войните Райнов работи върху своите „сказания за мир и бран“, съста- вящи сборниците „Видения из древна България“ и „Книга за В ИМЕТО НА ОТЦА 281 царете“. Колизията между принципа на насилие и неговото отрицание вече не е тема на философски спекулации, а проб- лем на конкретното човешко поведение. Писателят добре поз- нава отвратителното кърваво лице на войната, ала не може да остане глух към призива да браниш родината с всички въз- можни средства. И пред него властно и неотменимо възниква въпроса: „Защо аз извадих меч срещу чуждите?“ („Морана“) . Решението на Райнов е съзвучно с решението на неговия приятел Димчо Дебелянов в стихотворението „Един убит“: „Смешна жал, нелепа жал в грохотно, жестоко време! Не живот ли да отнеме – той живота свой е дал? И нима под вражи стяг готвил е за нас пошада ? \ Не, той взе, шо му се пада: мъртвият не ни е враг!“ Години по-късно, когато цитира това стихотворение на Дебелянов, Николай Райнов добавя: „Такава е суровата етика на войната“. Само че – наскоро, след като е написал горните строфи – ще бъде убит и техният автор. И тъкмо тук е трагиз- мът на обикновените хора, че жертвайки се всеки за родината си, всъщност обслужват интересите на своите господари. Обявяването на Николай Райнов за символист и мистик през първото десетилетие на творческия му път има своите основания. Право на коментаторите е и да твърдят, че именно тоя период е най-значителният, – ако не и единствено значи- телният – в делото на писателя. Неоправдано е само да се твърди, че с него се изчерпва присъствието на Райнов в лите- ратурата ни, а всичко по-сетнешно са подробности без зна- чение. 282 Богомил Райнов Вече съм казвал, че не ми е работа да давам оценка за едни или други произведения на баща си. Но ако читателите биха желали да добият по-точна представа за него като човек и творец, те ще трябва поне бегло да проследят цялостната му еволюция. Горното съображение е елементарно, ала съвсем не излишно, ако се вземат под внимание всевъзможните опити Райнов да бъде обявяван за такъв или онакъв, да му се при- писват възгледи, каквито той никога не е притежавал или да се подхвърлят упреци за идейни компромиси. Може би за тия – нека ги нарека „неточности“ в констата- циите на някои критици, носи известна вина и самият писател, поради присъщата му черта да не си кротува върху мястото, избрано още в самия му дебют. И вероятно първото, което читателите биха констатирали при едно оглеждане на въпрос- ния творчески път, ще бъде обстоятелството, че се касае имен- но за път, а не за тъпчене на едно място. Не е нужно особено взиране, за да се забележи, че Николай Райнов от „Богомилски легенди“ (1912) до „Между пустинята и живота“ (1919) е един, а в „Сиромах Лазар“ (1925) – доста по-друг и в „Отдавна, мно- го отдавна“ или „Сърдечен огън“ (1939) – съвсем различен. Писателят никога не се закрепостява към даден подход, не свежда даден стилов похват до привичен маниер, не се прев- ръща в подражател на самия себе си. Тия, нека ги наречем „външни“ промени в израза, са раз- бира се свързани с вътрешните особености на еволюцията, за която сам Райнов по-късно ще каже: „Не само сега, но и по-рано, откак съм почнал да пиша, повикът на формалистите естети „изкуство за изкуство“ е бил за мене гарванско грачене. Винаги съм мислил, че ако човек не може да каже нещо значително на другите и да им го каже по нов начин, не бива ни да пише, ни да печата. Но защитни- ците на самодовлеещото изкуство крещят: „Долу тенденциоз- ната книжнина!“ И обикновено под названието „Тенденциозна В ИМЕТО НА ОТЦА 283 книжнина“ разбират оная, която разпространява неприятни за тях идеи от напредничаво обществено-политическо естество…“ „Както никое човешко действие не може да бъде безраз- лично в нравствено отношение, ами е или добро, или лошо, така и в света на творчеството не може да има идеен неутралитет. Всеки творец, който не върви с напредничавата, създаващата и обновяваща част от народа, налива вода в мел- ницата на реакцията. Той може да се самозалъгва, казвайки: „Не съм ни за тия, ни за ония. Аз съм независим творец.“ Но враговете на напредъка и привържениците на мрачното ми- нало потриват самодоволно ръце и си шепнат с усмивка: „Ето още един от нашите…“ „Вярно е, че повечето писатели от моето поколение стиг- наха постепенно (може би бавно) до това схващане. Обвиняват ни, че сме били аполитични, че сме минали през символизъм, индивидуализъм, ницшеанство; че късно сме се осъзнали… Ала не бива да се забравя, че литературно-школните явления са свързани помежду си като везеница от причини и последици.“ „Вярно е, че навремето бяхме аполитични, но затуй има- ше и обективни причини: Постоянни борби между народняци, стамболовисти, демократи, радослависти… най-мръсни попър- жни по вестниците, бой в Народното събрание, кървави разп- рави по изборите.. . Лъжеха народа в името на народа и сами не вярваха в лъжите си. Да навлезем в политиката ни се виж- даше отвратително. Ала после, подир войните и особено по време на септемврийските събития, ние взехме страна и това намери израз в книжовните ни творби. Повечето от нас взеха страната на преследваните, на бунтовниците, на борците за нов ред.“ Тия пасажи са от словото на писателя, произнесено през декември 1946 при среща с читатели в Клуба на културните дейци. Ръкописът на словото е запазен, ала то е останало непубликувано. Това е едната причина да го цитирам по- 284 Богомил Райнов обстойно. Другата по-важна причина е, че не смятам нито да премълчавам, нито да смекчавам левите възгледи на баща ми от последния период на живота му, та да направя неговия образ по-привлекателен при днешната атмосфера на демократизация. Съзнавам, че поемам и обратния риск: да помогна на онези, които биха искали да покажат, как някогашният символист и формалист е изменил на предишното си верую, за да се хареса на новата власт. Този не веднъж произнасян упрек е напълно безпочвен. За опровержението му не е нужно да се произнасят пледоарии. Достатъчно е да се припомнят реалните факти. Райнов е прав, когато говори за влиянието, изпитано от „Септемврийските събития“ и само от скромност премълчава, че привлечен от Христо Ясенов, активно участва в дейността на Помощната организация, поела грижата за жертвите на въстанието. В началото на 1924 той публикува и статия, отхвърляща принципите на аполитизма: „Модната сухо-естетическа фор- мула „изкуство за изкуството“ се вече не чува. Явно е, че из- куството не може и не бива да стои като откъснат факт, от- чужден от другите прояви на общокултурния живот. Художникът е толкова отговорен пред бъдната история, кол- кото и политикът, общественикът или създателят на фило- софска система“. Като пример за положителното развитие в тази насока авторът изтъква проявите на съвременната запад- на литература. Там, пише той, „се сочат здравите душевни опори, чрез които е възможно възраждането на днешния човек; показват се нови пътища за обществен живот – без братоубий- ствени войни и партийни ежби, без оная политическа страст, която изеде вчерашна Европа, без онова страшно законодателство, което цели закрепата на малцина.“17 17 Николай Райнов. Болката на днешното изкуство. В. „Южно небе“. 19 януари 1924. В ИМЕТО НА ОТЦА 285 Авторът не е глашатай на определена политическа сила. Той държи на своята независимост, но е противник на безучастието. Някога органът на левите земеделци в. „Пладне“ излизаше с подзаглавието: „Винаги справедлив, никога неутрален“. В един политически вестник тази хубава фраза на- мирисва на демагогия, но в практиката на Николай Райнов тя доста точно отразяваше поведението му. Фразата в автобиог- рафичната му бележка – „диря опора само в себе си и се не продадох никому“ – не е израз на самохвалство. Но за писате- ля „да не се продаваш никому“ означава да си готов да кажеш горчивата истина всекиму. В началото на 1925 в статията „Рождество Христово“27 той пише: „Той се роди, убиха Го. Минали, не минали десетина годи- ни и хората почнаха да очакват второто му идване… Любопитно е, че и днес Го чакат – и не са малко очаквашите… Кое кара хората да вярват в неговото идване? Дали отслабналата лична воля, зашеметена от непреодолимите трудности на днешния живот, дири без друго Спасител, който да промени живота или самата нея?.. Или пък нуждата от свръхчовешка доброта, кро- тост и милосърдие, съвсем чужди на озверелия материалис- тически век, в който живеем, кара човека да вдига очи към идеалния образ на Назарянина, пълен с обич, милост и бла- гост – това Божие Агне (както го нарича Кръстителят) сред толкова милиона вълци с маски на банкери, лордове, политици, търговци, фабриканти, дипломати и военачалници? Негли, най-сетне, огромните придобивки на вековете във всички об- ласти на наука, изкуство, техника и философия будат нуждата от гениален обобшител, който по някакъв незнаен път да из- ползва добитото, за да го направи достъпно за всички и изгра- ди с негова помош общочовешкото шастие?“ По съшото време писателят публикува разказа „Музика“, ясен отглас от Септемврийското въстание и мрачно предусе- 2/ В. „КГ“, 7 януари 1925 286 Богомил Райнов щане за репресиите през април 1925. Самият факт, че произ- ведението излиза в списанието на Гео Милев „Пламък“ вече подсказва характера на съдържанието му.17 Неуместно би било обаче да виждаме в него белетристич- на апология на народния бунт. Принципен противник на на- силието като Райнов не би могъл да зове към насилнически действия, независимо от обстоятелствата, които са ги предизвикали. И все пак разказът е пример на гражданска и творческа доблест дори само с факта, че без да превръща ре- волклионера в свой говорител, дава възможност да се чуе и неговия глас: „Вървете с мене, братя и другари! Вие сте сто пъти повече, отколкото мислите. . . Зад нас идат други: идат селата и градовете, иде цялата страна… А зад тях аз виждам гладните и подтиснатите от цял свят. .. Всяко чисто чело и всяко топло сърце, и всяка воля, която иска да завладее правото на свобо- дата на човека – ще дойде с нас.“ Смелостта на писателя да говори такива неща, макар и от името на героя, не се нуждае от коментар. В онези настръхна- ли от гняв и ненавист месеци не бе трудно да изчезнеш безс- ледно – без формалности, просто така, защрто на някого е ским- нало да ти види сметката. *: *: * ! Бай Кочо, вярно ли е, че ти си убил Христо Ясенов? – попитах един ден живописеца Константин Щъркелов. За да обясня причината на идиотския си въпрос, би след- вало да уточня времето, мястото и атмосферата на действието. Седяхме на хлад в ранния летен следобед пред току-що доне- сената тарга бира в кръчмата на село Говедарци:. Единствените клиенти в момента бяхме – аз, едва 20-годишен и бай Кочо, на 17

Check Also

Из „Този странен занаят“

https://plus.google.com/photos/113427506016480271491/albums/6048073881573291649?authkey=CIbxzKj-2-HYjgE „И в такива минути се сещам за китайския креват. Това бе станало по време …

One comment

  1. Здравейте. От години търся книгата „В името на отца“, но навсякъде е изчерпана. Ако я имате, бихте ли ми я дали, за да я преснимам или ако я имате на електронен носител, бихте ли ми я пратили? Благодаря за отделеното време.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *