Богомил Райнов за поета: Пада му се, като е глупак!

01.12.2009 17:23; 24 Часа;

Image_299260_126[1]

БОГОМИЛ РАЙНОВ

Особено внимание заслужава драматичната история на приятелството на Вапцаров с Богомил Райнов, дефинирал много точно психологическия профил на поета работник така: „Един майстор, който се смяташе за чирак“…

За близостта в поетиката на двамата автори проф. Светлозар Игов пише: „…Поетът НиколаВапцаров едва ли има в своето време друг така близък в някои основни тежнения на своята поезия от младия Райнов. По своята антитрадиционност и дирене на нови пътища за поезията, по своята модерно-урбанистична нагласа, по усета за суровата и жестока правда на живота.

“Животе враг, да бъдем с тебе квит” Това възклицание на младия Райнов би могло да бъде написано и от Вапцаров.“

И понеже сме изкушени да разтворим от книгите в библиотеката на Вапцаров, нека да разгледаме Райновия автограф върху дебютните му „Стихове“. Заслужава си, защото втори подобен аз не съм виждала в дългия си опит на библиоман и познавач на музеите!

Под инв. № 202/61 в ОФ на „Вапцаров“ откриваме книгата, върху чийто титул има не един, а три дарствени надписа! „На Крум Кюлявков за другарски спомен. Богомил Райнов. 2.III.1941. София.“ Следва „На Стамен за добър спомен от Богомил. 23.IV.1941. София.“ (и двата са със зелено мастило и идентичен почерк).

И накрая „поантата“ – недатирана, с тройно по-едри от предишните два, черни букви и променен почерк: „На моя другар от сърце подарява Богомил.“ Другарят е Никола Йонков. Кога е вписан този дарствен надпис? И защо ни изглежда като мистификация? Впрочем в архива на Бойка Вапцарова след кончината Ј се откри неизвестен документ, свидетелстващ за видимо обременена съвест у Райнов, но далеч не и по морална чистота. Цитирам:

Драга Бойке,

Пращам ти това писмо като допълнение към наскорошния ни разговор по телефона. Преди 9.IХ.44 пък и по-късно бях приятел с Александър Жендов. Движехме се в едни и същи компании, разговаряли сме, направи корица на стихосбирката ми и пр. През 1949 – 50 г. обаче отношенията ни се обтегнаха в резултат на груповските борби сред художниците, с които не искам да те занимавам. Така или иначе през 1950 Жендов изпраща писмо до Червенков с негативни оценки за противниците си, а за мен пише, че по сведения на Сашо Стоянов, когато съм научил за разстрела на Кольо съм бил възкликнал: „Пада му се, като е глупак!“

Ти знаеш, че никога не съм кокетирал с дружбата си с Кольо, но знаеш и това, че тази наша дружба бе действителна и искрена. Едва ли е нужно да убеждавам тъкмо тебе, че не съм способен да произнеса горната мерзост, която ми се приписва. Били сме в една компания с тебе и с Кольо, спал съм у вас, както и той – у нас, а когато получих предсмъртните стихове на Кольо, цяла заран ги преписвах на машина, за да могат Цапето и Митрето да ги разпространяват.

Неловко ми е да се отбранявам от пошли клевети, но ти най-добре знаеш – понеже си го изпитала на гърба си, – че клеветите могат да нараняват, дори когато са пошли и съвсем невероятни. Именно затуй бих те замолил да ми изпратиш едно писъмце, като разкажеш каквото помниш за дружбата ми с Кольо, а също за стихотворението, което бях написал след гибелта му и което, както казваш, ти е показвал Цапето. Не се грижи за формата на изложението – тя няма никакво значение в случая. Единствено важни са фактите. Сама разбираш, че свидетелството ти ми е нужно не просто за да го сложа в архива си, а защото пиша нещо по-голямо и желая това, което казвам, да бъде точно.

Кольо заслужава по-голямо внимание, особено сега, когато някои хора са се запретнали да рушат дори неразрушимото.

Знам, че ти е трудно, но се надявам, че ще намериш достатъчно самообладание, за да издържиш на напрежението. Излишно е да се убеждаваме взаимно, че истината в последна сметка винаги побеждава. Ако не друго, то поне това сме научили от този горчив живот.

Желая ти здраве и бодрост

Богомил.

9 юли 1993, София 1000

Eто и споменатото стихотворение (запазено е само в ксерокопие – машинопис с ръкописен подпис на автора). Датирано е 22.VIII.1942 г.:

И ако нявга те забравя
и почна пак да ям лайна,
не ме заплювай, аз тогава
не бих заслужил чест такава
дори на храчките честта.
Ако знаех, че има друг свят,
вярвай, Вапца, ще съм най-спокоен,
ще се срещнем ний двама с теб, брат,
и ще бъдем в живота герои.
Демодето играч ще е там
ще те рита с ритници далечни,
ще настръхва перчема ти, знам,
и ще псуваш партньора си вечно.
Но, разбира се, в райския свят
вече с теб ще сме пак пролетарии
и ще любиш ти всеки свой брат,
както Ботев бе любил България.

Този текст е причудливо съчетание между гаменски цинизъм и висок идеологизиран патос, грапав и неубедителен художествено, някак недоработен. Цитирам го като документ за Богомил-Райновия необуздан и травматичен досег с феномена Вапцаров…

Какви свидетелства е оставил самият Богомил Райнов за приятелството си с Вапцаров, вече в успокоението на мемоаристиката? Те започват с изричната уговорка: „От спомена за тоя човек е нелепо да правиш литература“. Следва и важната самопреценка:

„Аз не съм светец. И макар да ми се случва през нощите на безсъние в тишината и тютюневия дим да разговарям понякога със съвестта си, предпочитам да не водя протокол за тия разговори. А да пишеш за времето на младостта и за дружбата си с Вапцаров, е все едно да водиш тъкмо такъв протокол. Защото не може да не си спомниш какъв човек беше той и не може да не си кажеш, че ти самият нито си бил, нито си станал като тоя човек.

Така самият Б. Райнов се застрахова от жилото на нашата критичност (дори с оглед на всичко онова, което се стаява като морална неуютност в писмото, което ще бъде написано след 15 години…)

Откъсът е от книгата на Катя Зографова „Никола Вапцаров: Преоткриване. Документална сага“. Заглавията са на редакцията.

КАТЯ ЗОГРАФОВА, ГЛАВЕН УРЕДНИК НА МУЗЕЯ „Н. ВАПЦАРОВ“

Убиецът на Вапцаров сам поискал да се изповяда пред Мая

Убиецът на Никола Вапцаров в Гарнизонното стрелбище на София Любен Х. сам потърсил племенницата на поета Мая Вапцарова.

Преди това Георги Джагаров я насочва към дългогодишния портиер на СБП и тя няколко пъти го моли да разкаже какво точно се е случило във фаталния ден 23 юли 1942 г. Бай Любен, както го наричали всички, обаче винаги отказвал.

След тържественото честване на 70-годишнината от рождението на Вапцаров съвестта на бай Любен явновече не му дава покой. Той намира Мая Вапцарова и заявява, че иска да се изповяда преди смъртта си.

Мъжът разказва кък при първия изстрел улучва Вапцаров в рамото. Поетът пада, но не умира.

Според тогавашните закони неубитите след първите изстрели осъдени са ги помилвали, но от двореца пристига заповед Вапцаров да бъде непременно разстрелян.

Малко след изповедта си пред режисьорката бай Любен получава инфаркт. След като вижда заснетия материал Борис Вапцаров, брат на Никола и баща на Мая, също получава инфаркт и малко след това умира.

БНТ тогава отказва да излъчи „Ти помниш ли?“, както режисьорката кръщава филма. Лентата престоява почти 30 години в дома на Мая Вапцарова и ще бъде показан за първи път на 5 декември в кино „Люмиер“.

Във филма се снима и нейният племенник Борис Вапцаров, който удивително прилича на знаменития си дядо Никола.

ПЕНЧО КОВАЧЕВ

Check Also

Днес Богомил Райнов щеше да навърши 96 години

Дъщеря му Маня Райнова създаде това клипче по случай рождения ден на баща си. Свързани

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *